Башчанската плоча (11 век) — един от най-старите запазени глаголически текстове

Башчанската плоча (11 век) — един от най-старите запазени глаголически текстове

Българите и България в старата руска книжнина

Публикувано от:

Българо-руските книжовни връзки водят началото си от Х век. Познати са – по определението на авторитетни руски и европейски учени, – първо и второ южнославянско влияние върху духовния живот на Русия.

“Както е известно – пише руският учен Алексей Соболевски (1856-1929), – руската литература води началото си от южнославянската литература (старобългарската) и нейните първи ръкописни паметници с малки изключения не са друго освен преписи от южнославянски паметници.”

По същия повод, друг руски учен – Михаил Тихомиров (1893-1965), изтъква:

“Руските ръкописи понякога са копия на разкошни български книги от времето на цар Симеон и цар Петър. Такъв е например известният Сборник на Светослав (1073), който представлява препис от оригинала, написан за цар Симеон”.

През XIV в. настъпва новият разцвет на българската книжовност. От тази епоха са запазени шедьоврите на среднобългарското ръкописно наследство: Иван-Александров или Софийски псалтир, наречен още Песнивец (1337 г.), Манасиева летопис (около 1345-1346 г.), Лаврентиев сборник (1348 г.), Иван-Александрово (Лондонско) четвероевангелие (1356 г.), Томичов псалтир (около 1360 г.), Цар-Борилов синодик (края на XIV в.).

Това е времето на така нареченото второ южнославянско влияние върху руската книжовност. Като характеризира някои съществени страни на този процес, Алексей Соболевски подчертава:

“Ортографията на нашите (т.е. на руските, б.а.) ръкописи от средата на XV век е отражение на ортографията на южнославянските (по-точно на среднобългарските) ръкописи. Ясно е, че между средата на XIV и средата на XV век руската писменост е попаднала под твърде силното влияние на южнославянската писменост и в последна сметка се е подчинила на това влияние”.

А Дмитрий Лихачов (1906-1999), пак по същия повод, заключава:

“България през XV век като цяло е този огромен център, през който преминава византийското влияние в Сърбия и Русия, център, през който това влияние получава своята славянска окраска, укрепило се в многобройните преводи, в които е отразена писмената реформа на патриарх Евтимий”.

Фактите, установени до началото на ХХ в., дават основание на Петър Мутафчиев да изкаже твърдението:

“Въпросът за литературното влияние на България върху стара Русия още не е разглеждан във всичката му пълнота. Установено е обаче, че не само през първите векове след Владимира, но и през късното средновековие българската преводна и оригинална книжнина е намерила широко разпространение из руските земи: почти всички известни днес книги от старата българска литература се знаят по руски или намерени в Русия преписи”.

Познато е и силното руско влияние върху духовния живот на българите. Най-добрите познавачи на историята на Българското Възраждане отделят специално внимание на това забележително явление. А мисълта на Иван Шишманов, че “…руската книжнина си остава главния извор, от който България черпи своето образование”, може би най-пълно и най-точно изразява отношението на българската научна мисъл към ролята на руската наука и руската книга по време на възрожденската епоха.

Първостепенно значение имат многостранните проучвания върху българската история, извършени в Русия през XVIII и XIX в. Това значение се определя преди всичко от историческата обстановка, от крайно тежкото положение на българския народ тогава. Проф. Марин Дринов(1838-1906) намира, че това е най-черното време за българите. “Тъй нашият народ – пише Дринов, – е бил мъртъв в началото на XVIII век: българите не са вече съществували като народ, а са съставлявали един куп люде утиснати, подавени, разнебитени”. Христо Христов твърди, че тази постановка на Марин Дринов е пресилена, невярна. Но независимо от някои различия в оценките всички автори са единодушни, че осемнадесетото столетие е от най-мрачните през 13-вековната българска история.

Да се изяснява историческата истина за българите и за България в тази обстановка, е истински подвиг. Тази истина трябва да се търси на много места. Най-важните и безспорни свидетелства са унищожени. Други – разпилени в много европейски книгохранилища и архиви или потънали в забрава по черкви и манастири.

Нужно е още да се изследват стари хроники и ръкописи – гръцки, латински, византийски, славянски, арабски, арменски. Нужно е да се проучат съчинения на автори, писани през различни епохи на езиците на почти всички европейски народи.

Но и това не е достатъчно. Налагат се продължителни, трудни, а в някои случаи и твърде опасни пътешествия по поробените български земи, за да се търсят и откриват писмени паметници и други свидетелства за българското минало. И още нещо.

Руската общественост и руската научна мисъл следят отблизо онова, което се проучва и пише в Европа върху историята на южните славяни, и по-специално върху българската история. Почти всичко, което европейските учени, дипломати, пътешественици и други автори публикуват за южните славяни, за българите и за България, се превежда и издава на руски език.

През XVIII и първите десетилетия на XIX в. съществено се изменя положението и ролята на Русия в живота на Европа. Неколковековната борба на руския народ против чуждестранните нашественици, борбата за запазване и укрепване единството на руската държава завършват успешно. Реформите на Петър I (1672-1725) откриват в Русия достъп на идеите на Западноевропейското просвещение. Това е времето, когато сред руското общество с особена сила се утвърждава и изявява съзнанието за държавност. В духовния живот на Русия все по-осезателно се усеща чувството за историческа приемственост и свързаният с него стремеж към опознаване и осмисляне на историческото минало. Обширната страна, която столетия е извън талвега на световния исторически процес, постепенно заема едно от предните места в живота на Стария континент. Доказателство за това са съюзите и войните на Русия с Наполеонова Франция, походите на Суворов в Средна Европа, руско-турските войни и помощта на Русия в борбата на сръбския и гръцкия народ за национално освобождение.

Решаващо значение в този ред на мисли има победата на руския народ в Отечествената война през 1812 година. Позициите на Русия като европейска и световна сила укрепват. Сега и в отношението на Русия към южните славяни се формира нещо ново.

Отминало е времето, когато проблемът за южните славяни се свежда само или преди всичко до близките или до по-далечните стратегически замисли на Руската империя или до различни аспекти на интересите на Руската православна църква. Историята на езика и литературата, на културата и изобщо историческото и културното наследство на южнославянските народи постепенно заемат естественото си място в руската наука.

През XVIII в., особено в началото (да не говорим за времето преди това), сведенията за българите и за българското историческо минало сред руските научни и политически среди са твърде оскъдни. По онова време българите са известни, или по-точно, те обикновено се включват в понятията “южни славяни”, “крайдунавски славяни” и пр.

През втората половина на XVIII и в началото на XIX в. в тази област се наблюдава коренна промяна. В Русия възникват нови научни учреждения. Преди всичко разширява се мрежата на висшите учебни заведения. През XVIII в. Московският университет е единственото висше учебно заведение в Русия. Още през първите години на новия век се откриват университети в Казан и Харков, а по-късно в Киев и в някои други центрове. Педагогическият институт в Санкт Петербург също е преустроен в университет. В Царско село, Нежин, Ярославл и Одеса се създават лицеи. Висшите учебни заведения скоро стават естествени центрове на научния живот в страната. През 1804 г. към Московския университет се създава историческо дружество – “Общество истории и древностей российских”. Подобни дружества по-късно възникват в Казан и Одеса. В Петербург активна дейност провежда Руската академия на науките. Бързо се развива и руското печатно дело – както книгоиздаването, така и периодичния печат.

През първите десетилетия на XIX в. силен тласък в развитието си получават и помощните исторически дисциплини – археологията, изворознанието, историческата документалистика, историческата география, палеографията, сфрагистиката. В началото на века възниква кръжокът на Николай Румянцев (1754-1826), тогава ръководител на руското министерство на външните работи. Кръжокът на граф Румянцев скоро става естествен център в областта на археографията. През 1828 г. Академията на науките утвърждава подготвения от Павел Строев (1796-1876) проект “Археографска експедиция”. В изпълнение на този план през следващите години се правят археографски проучвания върху значителна част от територията на Европейска Русия (в 12 губернии). Резултатите от извършената работа и най-вече събирането на голямо количество ръкописи откриват възможността през 1837 г. Археографската експедиция да прерасне в постоянна Археографска комисия като орган на Министерството на народната просвета.

Усилията за натрупване на исторически знания са продиктувани преди всичко от стремежа да се осветли руската история, да се изучи руското историческо и културно наследство.

Но изследванията върху руската история, като правило, водят и до разкриване на важни страни от българската история. Наред с руските ръкописи изследователите откриват и старобългарски ръкописи в оригинал или в препис на руски или на някои от другите славянски езици.

Така възкръсва истината и за българското историческо минало и българското книжовно наследство. И колкото повече знания се натрупват, толкова по-ясно се откроява ролята на старобългарската култура в духовния живот на славянските и на другите европейски народи през Средновековието.

Нещо повече! Расте броят на руските учени, които въз основа на известните вече исторически свидетелства установяват безспорната истина, че българските славяни първи измежду славянските народи създават своя самостоятелна държава, а средновековна България първа от славянските държави приема християнската вяра, че именно тя е действителната родина на славянската писменост, а по времето на цар Борис I и цар Симеон в нейните предели процъфтява делото на братята Кирил и Методий.

Че в Преслав и Охрид работят талантливи книжовници, оставили трайна диря в културното развитие на всички славяни и особено в духовния живот на православното славянство.

И новото отношение на руската (пък и не само на руската) наука към българското историческо наследство се проявява във формиращото се разбиране, че е необходимо да се предприемат цялостни проучвания в различни области, периоди и проблеми от българската история като важно и необходимо условие за изучаване културното наследство на славянските народи, включително и на руското културно наследство.

Ето защо главното внимание в изследванията на най-изтъкнатите руски и европейски слависти върху българската история, отразени в руската книжнина (оригинална и преводна) през XIX в., все по-определено се насочва не само към общото историческо и културно развитие на народа ни, но и към отделни проблеми и исторически периоди, към творчеството на определени книжовници или към изследването на конкретни паметници на славянобългарското ръкописно наследство.

А кръвното родство между българи и руснаци, близостта на езика, общите исторически интереси – всичко това подтиква не един от утвърдените и талантливи руски учени да се посвещават на тези проучвания със себеотрицание и всеотдайност, на каквито е способен руският човек!

Винаги, когато обръщаме поглед към Освобождението на България, естествено и спонтанно се вълнуваме от подвига на руския войник край Плевен и на българския опълченец на Шипка. Но щеше ли да се роди този подвиг без онова, което вече бяха извършили българските възрожденци и руските учени?
Автор: Димитър Райков, български историк и публицист, роден 1926 г., автор на книгите “Първият учител” (1981) – за Георги Константинов-Динката (1837-1876), “Българите и България в старата българска книжнина” (1980, 2002), “Димитър и Константин Миладинови” (1986 г.) и други.

Източник: pravoslavieto.com