145 години от Руско-турската война –  Хаинкьойският проход

145 години от Руско-турската война – Хаинкьойският проход

Публикувано от:

Само руският войник може да премине за три дни

и пренесе полски оръдия по толкова труден път.

Справедливостта изисква да се каже, че

 българското опълчение ни най-малко не изостана

в преодоляване на трудностите.

Генерал И.В. Гурко

 

Ако погледнете на картата ще видите, че откъм Търново през Балкана минават един до друг два прохода: единият през град Елена (Търново, Плаково, Елена и Твърдица), а другият през Габрово (Търново, Дряново, Габрово и Шипка)

И през двата прохода може да се отиде в долината на река Тунджа…Необходимо беше да се намери такъв проход, който да позволи излизането в тила на неприятеля …

Наистина  Хаинкьойският проход е достъпен само за пешеходци и отделни конници, но беше удобен в това отношение, че намирайки се между Еленския и Габровския проход, даваше възможност да се излезе в тила и на двата прохода. Пътят беше намерен, оставаше да се пристъпи към осъществяването на плана. Преди всичко, затруднения създаваше самият път, който трябваше да бъде пригоден за минаване на 4-фунтовите оръдия. Задачата беше решена, благодарение на щастливата идея на генерал Скобелев – младши. Още когато отрядът ни беше в Гюргево, генерал Скобелев , по това време началник-щаб на отряда, изказа мисълта да се формира от казаци конно-сапьорна сотня, както това бе направено в Туркестан, където конните сапьори са много полезни. Организирането на командата беше възложено на капитан Албертов от сапьорните части. Отначало тя се състоеше само от 66 души, но по-късно към нея бе придадена сотня уралски казаци. Неин командир беше полковник граф Роникер от Лубенския хусарски полк. . . На този конно-сапьорен дивизион беше възложено да поправи , доколкото е възможно, пъття през Хаинкьойския проход. Дивизионът тръгна от Търново на 28 юни (10 юли) в 4 часа следобед под командата на генерал-майор Раух. А главният отряд, към който се присъединих аз и кореспондентът на „Таймс“ Бректънбъри, трябваше да тръгне на 30 юни (12 юли) рано сутринта. При това положение сапьорите разполагаха с едно денонощие и половина, за да поправят пътя или по-правилно е да се каже, за да направят нов път през прохода. Задачата съвсем не беше лесна, като се има предвид, че командата се състоеше от казаци, командировани от различни полкове, които не бяха свикнали с подобен род работа.

…Но колкото повече опознаваш руския войник, толкова повече изпитваш уважение и симпатия към него. Той умее да намери в себе си сили и способности , каквито никога не би проявил при обикновени обстоятелства. Представете си шепа хора, около 200 души в планината, където на всяка крачка може да се срещне многоброен неприятел, да бъдат обкръжени или избити от невидим враг, скрит зад камъните и храстите. Освен това, тези хора не трябваше да мислят за себе си – тяхна задача беше да направят път за други и ако трябва, всички да загинат…Обикновеният казак работеше наравно със скромния армейски офицер, който никога не се хвали със заслугите си. Ако нямахме вестници и кореспонденти, които съобщават само факти…някой Омир би възпял похода на тази шепа хора в цяла поема…

Рота на 2-ия Кавказски сапьорен батальон

…Сапьорите полагаха нечовешки усилия . Трябваше да къртят камъните , да ги бутат в пропастта, а след това да заравят дупките. Казаците всеки момент рискуваха живота си, можеха да полетят в пропастта и да се разбият на парчета. Цялата тази работа се вършеше при много трудни условия и с най-примитивни средства. Тъй като дивизионът – 200 души, предстатвляваше целия авангард на предния отряд, навсякъде където трябваше да се проправя пътят, хората слизаха от конете, десет души назначаваха за патрул, който да разузнае местността и да охранява отряда от внезапно нападение, а останалите 120 човека дружно се залавяха за работа с кирки, брадви и лопати, които носеха зад седлата…Въпреки тежкия труд и силната умора нямаше време за губене. Все по-високо и по-високо се издигаше по посока към превала черното знаменце с червения кръст, което търновки бяха ушили за дивизиона. Най-сетне на 30 юни  (12 юли) по пладне сапьорите достигнаха най-високата точка на прохода(4000 фута над морското равнище). Същия ден след кратка почивка те се спуснаха по южния склон и започнаха работа по пътя отвъд водораздела. Към полунощ на 1 (13) юли дивизионът спря на бивак на 15 версти от изхода на прохода, където 21-ви Донски полк го настигна, а на следния ден – и целият преден отряд на генерал Гурко. През цялото време на прехода конете не бяха разседлавани, хората лягаха да почиват, без да се събличат и без да изпускат от ръцете си оръжието и конете. Заспиваха гладни на голата земя под закрилата на тъмната нощ, която обгръщаше със студа си храбрите работници…

Ето имената на офицерите, които участваха в смелата експедиция: началник на експедицията генерал-майор Раух, командир на дивизиона полковник граф Роникер, капитан Сахаров. Командири на сотните: на сборната казашка – капитан Албертов, на уралската – есаул Кирилов. В сотните: щабсротмистрите Язиков, Ризенкампф, охотников, щабскапитан Ковалевски, есаул Фролов, поручик Короленко. От сапьорните батальони: от 4-ти понтонен  – подпоручик Юрев, от 5-и сапьорен – подпоручик Русо, от 7-и сапьорен – поручик Кори. От уралските сотни хорунжиите – Любавин и Акутин.

През Хаинкьойския проход, както вече казах, няма път и ние трябваше да използваме този, който бяха направили сапьорите. Пътеките през скалите, които сапьорите бяха превърнали в нещо подобно на път, бяха тесни, покрити с камъни и водеха към пропасти… На всяка крачка капризни ручейчета пресичаха пътя. Завоите бяха остри и неочаквани, така че да се управлява движението на оръдията и раклите беше много тежко.  Няколко каруци, които тръгнаха с нас, преживяха много трудни моменти. Лазаретните коли минаваха някак си, но раклите с бойни припаси на четири колела се оказаха съвсем неудобни. До каква степен пътят беше труден , можете да съдите по това, че при планинските оръдия, тези миниатюрни топове на две колела, теглени от чифт коне, впрегнати един зад друг, често падаха…

Тежък се оказа походът и за пехотата. За два дни тя трябваше да измине шестдесет версти, и то какви!…По пътя, където беше възможно,купувахме добитък от местните българи, които охотно ни съобщаваха всички сведения за пътищата и за неприятеля. Така понякога войниците имаха топла храна и хляб. Биваците в планините бяха крайно живописни, но почивахме съвсем малко…Що се отнася до офицерите, лишени от обоза, те също изпитваха големи затруднения, може да се каже без преувеличение, че войниците се хранеха по-добре от тях. Дори в щаба на Гурко храната беше много лоша.

Нощите бяха много тежки. Студът и вятърът ни пронизваха, а нямаше с какво да се завием. Особено студена беше последната нощ, преди да напуснем прохода. Трябваше да спрем до рекичка. Бивакът ни беше обвит от студена мъгла, която ни пронизваше до костите. Отгоре на това не можехме да запалим спасителния огън, тъй като неприятелят беше близо и можеше да разбере за нашето приближаване. . .

Всички се сближихме, тъй като разбрахме опасния характер на експедицията. Тя можеше да завърши с пълното ни изтребване. Пред опасността всички се изравнихме. Блестящите гвардейци забравиха салонните си маниери и вършеха черната работа заедно с армията – труженица. Доста се смяхме с хусарския офицер С., който в своя украсен с позлата червен мундир седеше на един камък, заобиколен от овце и говеда и ги раздаваше на ротите.

На 1 (13) юли привечер, след по-голяма почивка, най-сетне след едно последно изкачване се озовахме на превала. Тук ни посрещнаха няколко сапьори, чийто бивак се намираше 10 версти по-нататък. На самия превал сапьорите бяха бяха поставили дървен стълб от отсечен чинар, в памет на нашето преминаване през Балкана. На върха на стълба е забито знаме, направено от кърпа, подарена от българки в Търново. На кърпата е нарисуван двуглав орел. Около стълба са посадени няколко млади дръвчета, а на една от страните му са издълбани имената на всички офицери от дивизиона. Под стълба са закопани около 15 сребърни руски рубли. . .

М. Федоров, В Балканах, Русские ведомости, бр. 188, 27. VII. (8. VIII.)

…Три дни преди пристигането на великия княз в Търново, генерал Раух заминал напред с 200 казаци, като взел със себе си български водачи. Без да дочака да разузнае прохода до края, той веднага се заел с подготовката му , за да може през него да премине артилерията…Най-интересното от всичко, което дава ясна престава, че местното население се отнасяло към русите като към приятели е следното: въпреки, че тези 200 казаци са работили три дни по този път, заедно с български селяни, които идвали и си отивали  свободно от мястото, където се провеждала поправката на пътя, до турците не дошла и дума , че има руси в този район, нито пък някакъв намек,  че русите се опитват да преминат през прохода. Турците даже пратили три батальона от Казанлък за Сливен, за да усилят позицията пред този град и тези три батальона преминали покрай село Хаинкьой един ден преди русите  да излязат от Хаинкьойския проход. Тези три батальона трябвало да бъдат точно тук, ако са знаели предварително за форсирането на този проход от русите и те биха могли да предотвратят успеха на това руско действие. Въпреки, че почти цялото българско население  от една дузина планински селца знаело, че русите са в този проход, не се намерил нито един човек, който да съобщи това на турците. Това е голямо предимство на една армия, която действа между приятелски настроено население…

…Княз Церетелев, който се бе отличил много през време на преминаване на прохода и на когото трябва да се признае заслугата не само, че е открил прохода, но също и че е водил и насочвал авангарда на отряда през прохода, че се е движел напред постоянно с един или двама българи и е реконгносцирал пътя много по-напред, дори и от авангарда на колоната. Той даже се преоблякъл в дрехите на български селянин и отишъл напред пеша, загрижен да разбере дали пътят е наистина проходим , преди цялата колона да премине през него и да не би да е само козя пътека, по която не би могла да премине артилерията. Той бе първият човек от руската армия , както и конят му, които преминаха през върха на прохода и първият, който открил дефилето при с. Хаинкьой. Дипломатът-княз, който останал войник …

Macgahan. The War correspondence of the “Daily News”. T. II. Leipzig, 1878, p. 76-97

Паметникът е издигнат в местността Превала

Източник: Репортажи за освободителната война 1877-1878/

https://opoznai.bg/view/pametnik-v-chest-na-konno-sapiorskiiat-otriad-na-general-rauh