Кръстен е от патриарх Алексий II, днес ще го опее Кирил Московски
Днес Русия се прощава с патриарха на дипломацията си – Евгений Примаков. Уважаван по цял свят политик, учен арабист и поет, бившият руски премиер и външен министър оставя след себе си голямо наследство. Евгений Примаков пое към вечността на 85 г. – дълъг живот, който изглежда три пъти по-дълъг заради многобройните дела, с които ще остане в съвременната световна история и в тази на Русия.
С този мъдър човек съдбата ме срещна на 24 февруари 2002 г. Евгений Примаков пристигна в България по покана на българо-руския информационен пул и Форум „Русия-България“ за представянето на книгата „8 месеца плюс“. В нея той разказва за периода, когато е бил министър-председател. Това бе втората му книга, издадена на български. Спомням си думите му по време на срещата: „Аз много обичам България и далеч не съм безразличен, че тук четат моите книги“. Тогава той беше депутат от Руската Дума и председател на Търговско-промишлената палата в Москва.
Програмата му предвиждаше срещи с премиера Симеон Сакскобургготски и с президента Георги Първанов. Но Фортуна реши да вмъкне и мен в графика му.
Беше 24 февруари 2002 г. Готвех се за сериозен ефир с държавник, политик, дипломат и топразузнавач. С човек, когото съм виждала само от екрана, за когото съм чела, от чиито книги съм се учила. Беше ми притеснено. Няколко часа преди Примаков да влезе в студиото на bTV, за да гостува в „Шоуто на Слави“, сложих слушалките и започнах да прослушвам последните му изказвания. Притесних се още повече, защото бъдещият ми събеседник имаше бавна, но доста тиха реч, трудна за превод. Изведнъж – не помня точно на кого му хрумна идеята – дали на Слави или на тогавашния сценарист Росен Петров, но някой предложи, като потръгне разговорът, един от въпросите да му задам на арабски. Това би учудило всички, защото малко хора знаеха, че Примаков е арабист по образование, каквато съм и аз.
Изведнъж охраната отвори вратата и пред мен застана не онзи строг и сериозен човек от екрана, а благ и усмихнат шегаджия, който така се заприказва с мен, сякаш се познаваме от 100 г. Говорихме за книгите му, разнищихме проблемите в Близкия изток и красотата на всяка една страна, в която сме били и двамата. Имах усещането, че наистина го познавам отдавна от начина. Времето напредваше и трябваше да приключваме със сладките приказки, за да влезем в ефир. И така, както си вървеше разговорът между Слави Трифонов и Примаков с моя помощ, разбира се, един от въпросите преведох не на руски, а на арабски. Настъпи недоумение в студиото – най-вече сред съпровождащите го руски дипломати и ВИП персони, насядали в публиката. Пълна тишина!
Всички замряха, настръхнаха и се наежиха защото не ни разбираха!
Той ме погледна с благия си поглед, добродушно се усмихна – разбра, че сме му скроили номер, и ни най-малко не се смути. Разузнавачът отговори на перфектен литературен арабски! Преведох отговора му, а студиото гръмна от аплодисменти.
След ефира Примаков ме попита колко езика знам и какво съм завършила, и когато му казах, че сме колеги, така искрено се зарадва, след което ме прегърна и ми пожела нещо „на ушенце“, което му обещах да не казвам на никого. За мен това бе благословия от патриарха на руската дипломация.
Уважавайки разузнавача, ще спазя уговорката ни и в този момент, добавяйки само, че мъдростта и проницателността му ме впечатлиха още тогава. Още помня думите му отпреди 13 г.:“Ако България провежда курс на присъединяване към европейските икономически структури, това няма да навреди на отношенията ни и ще бъдем много щастливи, ако едновременно с това тя развива и политиката си с Русия“.
За човека Евгений Максимович знам, че винаги е бил душата на компанията. Много обичал да вдига хубави тостове, дори приятелите му го наричали „тамада“ – както грузинците се обръщат към главния домакин на масата. Може би затова една от любимите му песни била: „И друзей позову, на любовь свое сердце настрою“ /“Ще повикам приятелите си, а сърцето си ще настроя за любов/.
В последните години Примаков бе болен, но никога не го е показвал и не се е оплаквал. А в кръга на най-близките приятели обичал да пее: „Если я заболею, к врачам обращаться не стану“ /“Ако се разболея, няма да викам лекарите“/.
Може би малцина знаят, че Евгений Максимович съвсем наскоро е приел светото кръщение. Кръстил го е лично патриарх Алексий II, а днес го опява патриарх Кирил Московски.
И Саддам Хюсеин чувал думата му
В училище му викали Пушкин, в Близкия изток – магьосник
С Евгений Примаков си отива една цяла епоха на руската дипломация и разузнаване. Роден е през 1929 г. в Киев, но прекарва детството и младините си в Тбилиси, заедно майка си – Анна Киршенблат. Любимите предмети в училище на малкия Женя са история, литература и математика. В даскалото го наричали „Пушкин“, тъй като помнел всичките му стихове наизуст. През 1948 г. Примаков започнал да следва в Московския институт по ориенталистика, като първоначално искал да учи китайски и да се отдаде на Далечния изток. Но след като в университета му лепнали прякора Китаеца заради леко дръпнатите очи, се отказал и се записал арабистика.
Арабският свят силно го привличал и започнал кариерата си като репортер на в. „Правда“ в Африка и Близкия изток. Прославил се е като находчив, смел и много добър журналист. През 1962 г. вече бил литературен сътрудник на „Правда“, по-късно анализатор, а от 1965 г. – за Близкия изток, като прекарал в Кайро 4 г. След завръщането си от Египет станал зам. главен редактор.
По време на службата си в Близкия изток, още съвсем млад, се срещал с политически лидери като Нимейри, Саддам Хюсеин, Хафез Ал-Асад, Ясер Арафат. Работил е и в Института за световна икономика и международни отношения към Академията на науките на Съветския съюз. От края на 80-те и до 1990 г. е бил депутат от Върховния съвет на СССР, после и негов председател. От 1991 до 1996 г. – директор на службата за външно разузнаване на Русия.
Примаков е бил министър на външните работи от януари 1996 до септември 1998 г. Точно тогава Русия започва да отстоява идеята за „многополюсен свят“. Премиер е от септември 1998 г. до май 1999 г. В народната памет остава като истински патриот. А за себе си сам пише в стих:
„Твърдо съм решил да бъда аз до края впрегнат,
докато дъхът ми стигне, докато не падна сам,
и ако стане нетърпимо тежо
дори тогава от пътя няма да се отклоня…“.
Примаков е автор на няколко книги, сред които „8 месеца плюс“ и „Близкият изток – на сцената и зад кулисите“. Питан коя от всичките професии му е любима, отговаря: „Абсолютно всички!“. Едно от най-запомнящите се събития в политическата му кариера е несъстоялото се посещение в САЩ на 24 март 1999 г. Тогава, щом разбира, че НАТО са започнали бомбардировки над Югославия, Примаков кара пилота, поел към Вашингтон, да обърне самолета и да го върне в Москва.
Примаков е и сред последните световни държавници, видял жив Саддам Хюсейн. Всъщност историческите фактори гласят, че именно руснакът успява да убеди иракския диктатор да изтегли войските си от Кувейт. Сигурно затова негови колеги дипломати в Близкия изток го сравняват с магьосник.
Автор: Оля Ал-Ахмед, журналист в. Стандарт