Трогващи послания, свещи и мечета, снимки на фона на белгийското знаме (през ноември на фона на френското, утре на някой друг флаг на европейска страна) и звучащата отвсякъде фраза, тръгнала от атаките срещу сатиричното издание „Шарли ебдо“, Je suis (Аз съм)! Това е обичайната картина, която обикаля новинарските емисии и пресата по целия свят след зачестилите ислямистки атентати на територията на Европа. Състраданието – спор няма, е съвсем естествената човешка реакция след подобни варварски атаки. Не за нея иде реч обаче. Става дума за лицемерното отношение на нареклия себе си цивилизован свят, за когото човешкият живот очевидно няма еднаква стойност.
Онзи ден кърваво нападение в Лахор, насочено срещу християни, взе над 70 жертви, повечето жени и деца. Фейсбук обаче не гръмна с профилни снимки на фона на пакистанското знаме. През 2014-а над 100 деца бяха брутално убити в училище отново в Пакистан. Терорът погуби стотици животи в университет в Кения миналия април. Някой да чу Je suis Кения? Терористите от „Боко Харам“ непрестанно отвличат жени и убиват наред. Някой да страда показно и да хлипа за Нигерия? Или животът на тези там, в Третия свят, не струва нищо? А жертвите в Анкара и Истанбул, в раздираните от хаос и конфликти Либия, Ирак, Афганистан? А жертвите на същите тези джихадисти, които окървавяват Европа, в Сирия по-малко хора ли са? А погубените пътници в сваления над Египет руски самолет? А Беслан? Най-циничното поведение, което приравнява към зверските деяния на терористите, за които животът не е ценност, е именно измерването на неговата стойност.
Терорът няма религия, няма цвят, няма националност. Липсата на тази показна съпричастност от страна на клета и хуманна Европа потвърждава факта, че реакциите й са лицемерни и празни от съдържание. Както и онзи демонстративен Марш на солидарността на световните лидери в Париж.
Автор: Кристиела Симеонова, в. „Дума“