144 години от обявяването на Априлското въстание – 20 април (1 май) 1876 година

144 години от обявяването на Априлското въстание – 20 април (1 май) 1876 година

Публикувано от:

“Всяка сутрин се виждат обесени през нощта българи” – писал княз Церетели на руския посланик в Цариград граф Игнатиев. Положението се влошило допълнително, когато английският посланик Хенри Елиът започнал да защитава настоятелно Високата порта и да убеждава в необходимостта българите да бъдат наказвани по още по-жесток начин.

“Струва ми се, че съдбата на тукашните хора заслужава внимание и интерес от страна на великите държави. Нима християнска Европа ще остане безучастна пред лицето на убийствата и изтезанията, които изпитва мирното население само заради това, че единственото му искане е правото да живее?”

Благодарение на неговите непрекъснати сведения до Великите сили техните представители добили много по-ясна представа за положението на българите в Османската империя. Именно писмата на княз Церетелев събудили интереса на европейските журналисти, на американския дипломат Юджийн Скайлър и на репортерите Дженюъриъс Макгахан (“Дейли нюз”), д-р Карл Шнайдер (“Кьолнише Цайтунг”) и д-р Шуарлер (“Газетте дьо Колон”).

“След това те бяха изпълнени с негодувание – писал княз Церетелев на граф Игнатиев – преброили са в Батак повече от три хиляди трупа и стотици детски главички…”

Гледано от нашето място, Батак напомняше нещо сходно с развалините на Херкулан или Помпей – написал Макгахан. – Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена. Всичко беше маса от развалини, сред които се издигаше и достигаше до нас дълбок, оплакващ стон, подобен на оплакването, с което ирландците изпращат своите мъртъвци. Стонът изпълваше малката долина и се възнасяше във вой. По-късно, когато влязохме в градчето, ние разбрахме този звук. Отново погледнахме грамадата от черепи и скелети пред нас. Забелязахме, че всички те са малки и че парчетата облекло, смесени между тях и пръснати наоколо, бяха части от женски принадлежности. Тогава всички те са били жени и момичета. От седлото на коня преброих над сто черепа без да включвам тези, скрити под другите кости на страхотната грамада, нито тези, разпилени надалеч из нивите. Почти всички черепи бяха отделени от останалата част на костите, почти всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени…”

Макгахан не се поколебал да опише и потресаващата картина, посрещнала го в черковния двор.

Това беше ужасяващо зрелище – зрелище, което ще ни преследва цял живот… малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ; бебета, които са умрели, учудени от яркия блясък на сабята и червените ръце на свирепооките мъже, които са я размахвали… Никога не съм могъл да си въобразя неща, ужасяващи до такава степен. Върнахме се обратно, отровени и убити, с виене на свят, доволни да излезем отново на улицата и да напуснем страшния дом на чумата…”