Ятаганите на Ердоган

Ятаганите на Ердоган

Публикувано от:

Защо в Турция се създадоха предпоставки за военен преврат

Накъде води Турция режимът на Реджеп Ердоган? Защо турската армия воюва с кюрдите и да очакваме ли от нея да нахлуе в Сирия? Заплашена ли е Турция от нов военен преврат? Тези теми бяха обсъдени по време на семинар в Московския център Карнеги от кандидата на историческите науки, доц. Павел Шликов от Института за страните от Азия и Африка към Московския държавен университет. Руското онлайн-издание „Лента“ публикува основните тези от доклада му.

В преследване на лидерството

В момента Турция е в изключително сложно положение. Анкара се сблъска с опасна комбинация от задълбочаваща си политическа поляризация на обществото, понижаване на темповете на икономически ръст, ескалация на напрежението в страната и извън пределите ѝ. За разлика от политическата и икономическа нестабилност през 70-те и 90-те години на минали век, днешната вътрешна криза в Турция до голяма степен е резултат от конфликта между прагматизма на вътрешната и външна политика на Анкара през първите години на новото хилядолетие и сегашното преследване на лидерски позиции.

Тази криза има нови характерни черти:

  • проблеми от многостепенен характер, които обхващат всички сфери на обществено-политическия живот на Турция и всичките ѝ държавни институции;
  • растяща неувереност в обществото по отношение на бъдещето, острото усещане, че настоящите социално-политически модели на устройство на страната са изчерпани;
  • постепенно увеличаващо се влияние на армията и възможна заплаха от пореден военен преврат;
  • нов формат на кюрдския въпрос (в югоизточните части на Турция в момента фактически се води вяла гражданска война с кюрдските въоръжени формации);
  • влияние на войната в Сирия върху вътрешната и външна политика на Анкара;
  • в настоящата ситуация – неясни политически перспективи пред управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и пред неофициалния ѝ лидер – турския президент Реджеп Ердоган.

Маршът на турската армия

Доколко реално е завръщането на турския военен елит в политическия живот на страната? Активната намеса на армията в политическите процеси винаги е била една от особеностите на неотдавнашната история на Турция. През изминалото десетилетие Ердоган открито декларираше реформирането на военно-гражданските отношения и следваше съответната посока така, че военните да останат в казармите и да служат на гражданските власти, а не да диктува с тях политическия курс. Военен преврат в Турция е възможен при едновременното наличие на три условия: засилена вътрешнополитическа криза в страната, нарастване на външната заплаха и рязко изостряне на кюрдския проблем. В момента тези фактори са налице.

Но след съкращаването на мирния процес с лидерите на турските кюрди Ердоган бе принуден да сключи тактически съюз с армейския елит, който той активно притискаше през 2007-2008 г. Това се прояви най-силно през есента на 2015 г., когато по време на операции в югоизточните региони на страната, населени предимно с кюрди, правителството предостави на военното командване картбланш при провеждането на военни действия. В тази ситуация в името на съюза с армейската върхушка Ердоган призна за грешен предишния курс на изместване на военните от политическия живот на Турция и дори намери виновник за преследването им в края на първото десетилетие от XXI в. – известният турски проповедник Фетхуллах Гюлен, живеещ в Пенсилвания, САЩ, в доброволно изгнание.

Разбира се турската армия и сега запазва статута си на най-влиятелна политическа институция в страната, но те едва ли отново (както през 1960, 1971 и 1980 г.) ще се решат на военен преврат. Военните не са напълно уверени в подкрепата на турското общество. Армията в съвременна Турция е важна също и с това, че в настоящата взривоопасна ситуация генералитетът по парадоксален начин играе ролята на противовес на рискования външнополитически устрем на Ердоган. Преди година, през пролетта на 2015 г., военните трудно го разубедиха от нахлуването в Сирия – същото се повтори и през февруари 2016 г.

Борбата срещу  кюрдите

Кюрдският проблем се намира в настоящото си кървящо състояние вече повече от тридесет години. Според приблизителните оценки в Турция живеят 15-20 млн. кюрди, а това са около 15% от цялото население. При това кюрдското малцинство исторически се отличава с висока степен на разединеност.

В политическо отношение турските кюрди могат условно да бъдат разделени на три групи

  1. Националистично настроени привърженици на Работническата партия на Кюрдистан (РПК), които водят въоръжена борба срещу турското правителство;
  2. Кюрди-алевити, които подкрепят левите и социалдемократични идеи и гласуват на изборите за Републиканската народна партия на Турция;
  3. Религиозно-консервативно мнозинство (над 50% от всички турски кюрди), което в началото на XXI в. демонстрира лоялност към Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР).

Подкрепата на значителна част от кюрдското население за идеите на ПСР бе изключително полезна на турските власти, тъй като им позволяваше да извеждат това лоялно религиозно-консервативно мнозинство извън рамките на кюрдския проблем и да го вмъкват в съществуващата социално-политическа система на страната. Всичко се промени с началото на войната в Сирия и настаняването на „Ислямска държава“ („Даеш“) там – кюрдите неочаквано за всички проявиха способност за национално-политическа консолидация.

След като Анкара реши да не оказва помощ на обсадения от „Даеш“ кюрдски град Кобане, намиращ се на турско-сирийската граница, отношението на религиозно-консервативното мнозинство от турските кюрди към Ердоган и неговата ПСР охладня. Още по-голямо разочарование предизвика прекъсването на образувалия се през последните няколко години диалог между правителството и кюрдите и връщането към военно-силовите методи за разрешаване на кюрдския въпрос.

Важен фактор за все по-голямата нестабилност в Турция е лесната за пресичане и в двете посоки 822-километрова част от границата със раздираната от гражданска война Сирия. Джихадистите пристигат в Турция не само за лечение и възстановяване на силите си (както често посочват критиците на Ердоган), но и за извършването на терористични атентати, които подкопават вътрешната сигурност на страната. Но увеличаващите се заплахи за националната сигурност по удивителен начин не спомагат за сплотяването на настоящото турско общество, а точно обратното, само усилват разкола и политическата поляризация в него. За разлика от миналото, сега военната съпротива срещу кюрдите в югоизточните части на страната не намира еднозначна подкрепа сред турското население.

Сирийският капан

През 2015 г. събитията в Сирия се развиваха в нежелано за Турция направление, а след инцидента със свалянето на руския бомбардировач Су-24, Анкара окончателно се прости с възможността поне по някакъв начин да повлияе върху ситуацията в съседната страна. През последните няколко седмици в турските проправителствени медии много се говореше за най-благоприятния момент за намеса в сирийския конфликт. Но тези публикации бяха предвидени основно за вътрешна употреба – за мобилизиране на разцепеното турско общество. Съществуват няколко причини, поради които Анкара едва ли би се решила на интервенция в Сирия.

Първо, дори и от чисто техническа гледна точка всяка съвременна войскова операция изисква прикритие по въздух. Артилерията, която турската армия в момента използва срещу сирийските кюрди, не може да даде същото преимущество като авиацията. Прехвърлянето на войски също се осъществява най-добре по въздух, тъй като това е по-безопасно и по-ефикасно. Но сега небето над Сирия изцяло се контролира от Русия и Москва едва ли ще допусне турска авиация в него.

Второ, нахлуването в Сирия е изпълнено със сериозни дипломатически усложнения за Анкара. Интервенцията се подкрепя от Саудитска Арабия и останалите страни от Персийския залив, но е неизбежен конфликтът със САЩ и Запада, да не говорим вече и за Русия. Освен това при нахлуването в Сирия на турската армия ще ѝ се наложи да воюва на няколко фронта: с правителствените войски на Башар Асад, с „Даеш“, с въоръжената опозиция и, разбира се, с кюрдите. Няма сигурни знаци, че Ердоган е готов да поеме подобен риск.

Трето, забъркалата се в сирийската гражданска война Анкара неизбежно ще открие фронт в тила си – в кюрдските райони в югоизточната част на страната. Относително локалният в тези територии пожар на турско-кюрдския въоръжен конфликт може да се пренесе в цяла Турция, както ясно показаха последните терористични атентати.

Турският път на кръстопът

Както е тръгнало още от времето на Ататюрк, който се опитва чрез модернизация и озападняване на страната да създаде управляема опозиция, всички турски експерименти с демокрацията придобиват причудливи форми. През първите години от встъпването си на власт Ердоган стартира с множество политически и икономически реформи, насочени към сближаване с Евросъюза. Това, което той осъществяваше в страната до 2007 г., турското общество справедливо прие за модернизация. Но впоследствие, особено след мащабната конституционна реформа през 2010 г., всички постижения от предишното десетилетие бяха подложени на ревизия и започна постепенен откат назад.

Сега Турция се намира на кръстопът: тя или ще се носи по течението към суперпрезидентска република под управлението на Ердоган, или ще продължи да се развива като пълноценна и либерално-демократична парламентарна система от европейски тип със свои особености.

По традиция изборът на път за Турция до голяма степен зависи от личността на държавния ръководител. Съгласно действащата конституция за ръководител на страната се смята премиерът и формален лидер на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) Ахмед Давутоглу, но реално цялата власт е съсредоточена в ръцете на президента Ердоган.

Давутоглу е негово вярно лице, което политически е много по-слабо и поради това е принудено да се примирява с това положение на нещата. Ако той намери в себе си политическо мъжество и получи подкрепата на съпартийците си (а това ще му бъде изключително трудно), и успее вежливо да помоли Ердоган да остане в рамките на конституционните си правомощия, тогава вероятността Турция да се развива по либерален европейски път съществено ще се увеличи.

Раздорът с Русия

След инцидента с руския бомбардировач Су-24 през ноември 2015 г. руско-турските отношения не просто се влошиха, а станаха откровено враждебни. В най-близка перспектива едва ли си струва да очакваме някакви сериозни подобрения.

Има три най-вероятни сценария за развой на събитията:

  1. Мигновено примирие;
  2. Съгласие от страна на Турция да жертва в името на възстановяването на добросъседските отношения с Русия някоя значима политическа фигура, като я обяви за виновна за инцидента от 24 ноември 2015 г.;
  3. Дълъг път към примирие и предвид липсата на компромис и от двете страни, конфликтът да изчезне с времето.

Източник: fbr.bg