Ученици четоха свои есета, вдъхновени от знаменитите писма на акад. Дмитрий Лихачов до младите читатели

Ученици четоха свои есета, вдъхновени от знаменитите писма на акад. Дмитрий Лихачов до младите читатели

Публикувано от:

В края на м.г., на тържествена вечер в Руския културно-информационен център (РКИЦ) по случай 110 години от рождението на акад. Лихачов, ученици от 139-о ОУ „Захарий Круша“ представиха свои есета, вдъхновени от знаменитите писма на Дмитрий Сергеевич до младите читатели. Тези писма са писани при многобройните посещения на Лихачов в България след срещи с български ученици. Ето как ги почувстваха днешните седмокласници.

 

ПЪТЕШЕСТВАЙТЕ!

Есе  на Елиа Парашкевова

 Всяко пътуване ти дава възможност да се докоснеш до нещо ново. И всъщност всеки един от нас се движи страшно бързо, защото земята се върти. Нищо на този свят не стои на едно място – всички, дори и атомите, се движат, пътуват. И ти не можеш да заявиш: ,,Аз искам да седя на дивана и да лежа по цял ден!“ Всеки от нас мечтае да отиде някъде, нали? Можеш да избереш дестинация в България! Едно е да видиш на снимка паметник в учебника по история, например, друго е да го видиш на живо. И все пак, като отидеш някъде, където и да е, е хубаво да се запознаеш с историята на мястото, така ще го разбереш повече и емоционалната връзка с него ще е много по-силна.

Много мъдро разсъждава Лихачов, като казва, че ,,едно от най-големите богатства са пътешествията по родната страна и по чужди земи.“ Всеки ден виждаш нови хора, нови характери и всеки ден учиш нещо ново. Както можеш да ходиш двайсет километра до съседния град, така и можеш да отидеш и до другия край на света! Освен дестинацията, пътят също е важен! Той е символ на познанието… Пътувайки се срещаме с нови хора и общуваме с тях. Докосваме се до различни култури и традиции, трупаме опит и познания.
Всичко зависи от теб! Лихачов може да изказал мислите си преди години, но наистина пътуването е нещо, което трябва да се стремим да правим по-често!

Вдъхновено от Дмитрий Лихачов, писмо № 29 – „Путешествуйте!“

Една от най-големите ценности на живота  е пътуването в своята и чуждите страни. Не делете пътешествията на интересни и безинтересни, а местата, които сте посетили, на значителни и незначителни. Даже не степенувайте по  значение посещаваните от вас места. Разделяйте пътуванията на такива, за които сте се подготвили или лошо сте се подготвили.  Всеки град, всяка страна, всяко място, за посещението на които не сте се подготвили, са безинтересни и скучни. И обратното, ако знаете историята на мястото, то става десетки пъти по-интересно.

 Не изпускайте случая да откривате интересното даже там, където ви се струва безинтересно. На земята няма безинтересни места: има само хора, които не се интересуват, не умеещи да намират интересното, вътрешно скучни.

 Това е истинският резултат на истински интелигентния човек от неговите пътувания: за вътрешно богатия човек светът около него е неизчерпаемо богат.

Пътешествията ни разкриват много, карат ни за много неща да се замислим и да мечтаем.“

***

ИЗКУСТВОТО ДА ГРЕШИШ

Евгения Методиева Александрова

Какво е грешката. Граматически значи неточност, неправилност. Но тя е много повече от това, защото, ако правим грешки, няма да има какво да учим. А житейските грешки са вече нещо твърде сериозно, понякога не е възможно да се редактират: като правописните, граматичните, пунктуационните. И все пак мисля, че допускането на грешки само по себе си е изкуство, защото усъвършенстваме способностите си да се поправим, да бъдем нещо още по-добро. Грешките ни правят по-добри. И както Лихачов казва, изключително красиво е да видиш човек, който прави грешка и я поправя с лекота. Човек, който е овладял това умение, или природно го притежава.

В днешно време изкуството да грешиш си има и втора страна. Когато един тийнейджър  сгреши, в повечето случаи няма желание да се поправи, нито съжалява за стореното. Или дори осъзнава грешката, още докато я прави, но просто не го интересуват последствията. Това е голям проблем в днешно време, който може да бъде решен само ако поколението се осъзнае, което не знам как може да се постигне. Но трудно е да се научиш да поемаш отговорност за грешките си.

Ако погледнем темата за грешките от друг ъгъл, те отново могат да бъдат нещо полезно, защото понякога смятаме, че сме направили грешка, но се оказва, че е нещо много по-хубаво от реалната цел, която сме имали в началото.  Именно така са достигнати много от човешките открития. Чрез грешка. Тя е нещо ценно и ние трябва да мислим за нея не само като за нещо лошо и вредно, но и като за нещо ценно.

Грешките са уроците ни в живота. Те показват нещата в нас, върху които трябва да работим и коригираме. Като части от характера ни, възпитанието ни, съобразителността и отношението ни към другите хора, начина, по който показваме любовта, щастието и гнева си, тъгата си, има много неща, които всеки от нас трябва да оправи. Затова не съществува перфектно същество. А затова съществува красивото, красивото, което полага старание и съзнава реалността и това, което е сега, на момента, това, което самото то прави.

Изкуството да грешиш е показател за труда, който полагаш върху себе си, а грешките са нещо, което трябва да прецениш и да знаеш как да оцениш.

Вдъхновено от Дмитрий Лихачов, писмо № 18 „Искусство ошибаться“

„…Най-много ми харесва, когато тези, които ги смятат за слаби или които още не са влезли в групата на „признатите“, се изявяват  сполучливо. Успехът на  начинаещите или на неуспешните носи много повече удовлетворение, отколкото успехът на  късметлиите.

Но не там е работата. Повече  от всичко ме възхищава  как  кънкьорите  поправят грешките си по време на танца. Падат и стават,  бързо впускайки се отново в танца, и продължават да танцуват така,  като че ли е нямало падане. Това е изкуство, голямо изкуство.

Но грешките в живота са много повече, отколкото върху леда. И трябва  да умеем да се справяме с грешките си: да ги поправяме незабавно и … красиво. Да, именно красиво.

Когато човек упорства в своята грешка или прекалено я преживява,  мисли, че животът е свършил, „всичко е загубено“, това е досадно и  за него, и за околните. Другите  изпитват неловкост не  от самата грешка, а от  неумението на сгрешилия да я  поправи.“

 

***

ОБИЧАЙТЕ УЧЕНИЕТО

Николай Овчаров, 7а клас, 139 ОУ „Захарий Круша

Харесах писмото на акад. Лихачов, защото в него открих думите, които моите родители често ми повтарят: „Човек трябва винаги да се учи!“

Много точно авторът е предвидил бъдещето, като свят, в който машините и компютрите ще изпълняват физическите дейности вместо човека. Днес това е действителността ни. Светът е глобален, връзката между хората е постоянна и бърза. От медиите и от интернет ни заливат с море от информация. За нас, децата и младите хора, изведнъж всичко става много леснодостъпно. Всичко е пред очите ни. Книгите, учебниците изглеждат скучни. И все пак, дали усещането, че знаем все повече и повече, не е измамно? Дали това, че сме в крак с технологиите, означава, че сме придобили повече знания?

Учението изисква време. Съгласен съм с акад. Лихачов, че  „…най-благодарната възраст за ученето е младостта“ и че тогава „човешкият ум е най-възприемчив. Възприемчив към изучаването на езици, на математика, към усвояването на различни знания“. Това е така, защото задълженията ни са много малко, а в „харддиска ни“ има много свободно място. Колкото и да си добър с компютрите, нямаш шанс да се развиваш и да надскочиш нивото на „компютърните игри“, ако не знаеш английски (езикът на общуване в целия свят) и не учиш програмиране.

Езикът на акад. Лихачов е различен от съвременния начин на изразяване. Не съм сигурен, че аз бих използвал израза, че трябва да открием радостта от учението. Писмото обаче изразява идеи, които важат днес, мисля ще важат и в бъдеще. Знанието и непрестанното обучение помагат да изградим онези ценности, които да ни дадат основа, опора в живота. Да се научим да преодоляваме предизвикателствата и трудностите в живота.

Според мен в бъдеще все повече ще се наложат новите професии. Хората, които ги упражняват, наричат себе си „дигитални номади“. Аз също виждам себе си така – само с един лаптоп и с достъп до интернет ще мога да работя от всяка точка на Земята. Звучи страхотно, но зад този тип работа се крият много знания, богата обща култура и непрекъснато обучение. Така че, ще се наложи да се научим да обичаме учението!

Вдъхновено от Дмитрий Лихачов, писмо № 26 –„ Учитесь учиться!“:

Ние навлизаме във век, в който образованието, знанията, професионалните умения ще играят определяща  роля в съдбата на човека. Без знания, които стават  все по-сложни, просто няма  да е възможно да  работиш,  да носиш полза.  Машините и роботите ще поемат физическия труд.  Изчисленията,  чертежите,  докладите, планирането и така нататък ще се правят с компютри.  Човекът  ще внася нови идеи, ще мисли над това, над което не може да мисли  машината. А за това е необходимо все по-голяма  интелигентност на човека, неговата способност да създава новото и, разбира се, моралната отговорност, която не може да носи  машината. Етиката, опростена в предишните векове, е безкрайно усложнена във века на науката. Това е ясно. Така че, на човека ще легне най-тежката  и най-сложната  задача да бъде не просто човек, но човек на науката, човек морално отговорен за всичко, което се случва във века на машините и роботите. Общото образование може да създаде човека на бъдещето, творческа личност, създателя  на всичко ново и нравствено отговорен за всичко, което ще се създава.

 Учение – ето какво сега е нужно  на младия човек  от най-малка  възраст.  Винаги трябва да се учиш. Всички най-големи учени  до края на живота си не  само са  учили другите, но също така са се учили. Ако престанеш да се учиш, няма да  можеш да учиш. Тъй като  знанията непрекъснато се развиват и се усложняват. Трябва да се помни, че най-благоприятното време за учене е младостта. Именно  през младостта – в детството, в юношеска възраст, в младежките години,  умът на човека е най-възприемчив. Възприемчив към изучаването на чужди езици (което е много важно), към математиката, към усвояване на знания и естетическо развитие, което стои редом с нравственото развитие и частично го стимулира.

 

***

ГОЛЯМОТО В МАЛКОТО

Иванина Стоянова

Както казва Лихачов, в сферата на духовните ценности всичко е много различно. Там доброто е на почит и малкото се цени повече. Ако в материалния свят нещо се приема за глупаво и безполезно, в духовния то е ценно и важно.

Много ми хареса мисълта „Трябва да бъдеш честен в незабележимото и случайното“, защото добре описва „правилата на играта“. Животът е една игра, в която дори да ти се струва, че печелиш, врагът ти изтегля правилните карти и те задминава. Не си заслужава да опитваш да мамиш и да играеш нечестно, защото в крайна сметка всичко се разбира и ще съжаляваш. Играй по правилата и ще победиш – не опонента, а себе си. Ще бъдеш горд, че си постигнал всичко честно и почтено, независимо колко е голямо то. Доброто в теб ще надделее, колкото и да е малко, и колкото и надълбоко да е скрито. И тогава ще си заслужава, повярвай ми.

Също така случайност не съществува. Всичко е предопределено и ако трябва да се случи, се случва. Ние определяме съдбата си, редим я като пъзел. Всяко взето решение е парче от този пъзел на живота. Крайната картина зависи от всяко едно малко решение. И когато ни се струва, че пъзелът е сбъркан, неразбираем, идва някой със своето парче в ръка и всичко придобива смисъл. Това парче допълва картината и я осмисля напълно.

Затова играй по правилата, взимай правилни решения, подбирай хората, които ще ти помогнат да наредиш пъзела, и бъди щастлив.

Вдъхновено от Дмитрий Лихачов, писмо №1 – Большое в малом“:

В материалния свят голямото не се вмества в малкото. Но в сферата на духовните ценности това не е така: в малкото може да се побере много повече, а ако в голямото се опитаме да поберем малкото, то тогава голямото просто ще престане да съществува.

Ако човекът има голяма цел, то тя трябва да се проявява във всичко – дори и в най-незначителното. Трябва да бъдем честни в незабележимото и случайното: само тогава ще бъдеш честен и в изпълнението на своя голям дълг. Голямата цел обхваща целия човек, проявява се във всяка негова постъпка и не трябва да се мисли, че с лоши средства ще се постигне добра цел…

 

 ***

 

 ЖИВОТЪТ – НАЙ-ГОЛЯМАТА ЦЕННОСТ

Есе  на Йоанна Величкова, VIIа клас, 139 ОУ „Захарий Круша“

Не бях чувала за писателя Дмитрий Лихачов, преди да прочета неговото писмо № 4, озаглавено „Животът – най-голямата ценност“.

Истината е, че доста се затрудних. Философските разсъждения за живота определено ме затрудняват. Намирам ги за интересни, но някак не ме докосват така, както един сюжет с начало, кулминация и неочакван край.

Независимо от това, едно изречение в текста ми направи особено силно впечатление: „… Ние постоянно срещаме неща, които по-рано не сме забелязвали и които ни поразяват със своята красота, неочаквана мъдрост и неповторимост…. “ На пръв поглед звучи гръмко, сериозно и казано от човек, преживял много. Аз не съм. Нямам богат житейски опит, но ми се случи нещо, което винаги ще свързвам точно с това изречение.

Преди около 3 седмици, на връщане от училище, пътувах в автобуса заедно с господина по музика. Оказа се, че слизаме на една и съща спирка, а аз трябваше да пресека булеварда, за да хвана друг автобус, за който се чака дълго. Щях да го изпусна, когато учителят ме хвана за ръката и, бягайки, пресече с мен улицата, за да не изпусна автобуса. Останах безмълвна и продължих да гледам учителя си, докато не го изгубих от поглед. В автобуса имаше няколко свободни седалки, но аз останах права. Не можех да помръдна и през цялото пътуване си мислех само за това. Разсъждавах много по въпроса дали всеки учител би постъпил така и че всъщност учителите са съвсем обикновени хора, които правят чисто човешки неща, провокирани от това дали са добри.

В следващите седмици преживях няколко подобни неща, които ме провокираха  аз на свой ред да направя добро. Вече бях от другата страна.

И така дадох един лев на музикант на улицата, подарих банана си на дете, което ми поиска пари, а аз нямах и бананът беше единственото нещо, което можех да дам. Последният случай беше вчера. Стоях на огромна опашка, за да се снимам с любимите си актьори от сериала „Откраднат живот“. Оказа се, че едно момиченце беше забравило телефона си, а редът му наближаваше. Тогава то се разплака, отказа се и така изгуби реда си. Когато се върна с телефон, вече трябваше да застане най-отзад и да изчака около 50-60 човека. Направих ѝ знак да дойде при мен и съвсем скоро влязохме заедно. На никого не му направи впечатление, че тя мина отпред и дойде при мен. Мисля, че на мен също можеше да не ми направи впечатление, че плаче, че е тъжна и че толкова много иска да се срещне с любимите си актьори, но го забелязах. Точно както забелязах и музиканта на улицата, и детето, което ми поиска пари. Точно както учителят по музика обърна внимание на моето желание бързо да хвана автобуса. Ето такива дребни неща, ситуации, жестове и добро отношение аз наричам „уроци“. „На пръв поглед незабележими, но  поразяващи ни със своята красота, неочаквана мъдрост и неповторимост.“

Истината е, че след тези няколко случки в рамките на 2-3 седмици, аз започнах да забелязвам много подобни „уроци“ и да се сещам за такива, които са ми се случвали преди, но не съм се впечатлявала.

И сега, 3 седмици по-късно, след като успях да хвана автобуса с помощта на учителя по музика, ценя много повече тъгата в очите на просещото момче и тъгата на момиченцето, жадуващо да се докосне до любимите си актьори. Две толкова различни тъги, но всяка значима по своему. Случки, с помощта на които за пореден път усетих, че животът е най-голямата ценност. Усетих го върху себе си. А вече стоях от другата страна. Готова да помогна.

Вдъхновено от Дмитрий Лихачов, писмо № 4  – „Самая большая ценность – жизнь“: 

„Най-голямата ценност в света е животът: чуждият,  собственият,  на животните и растенията,   културният живот, животът през цялата му продължителност – и в миналото и в настоящето и в бъдещето… А животът е безкрайно дълбок. Ние винаги се срещаме с нещо, което не сме забелязвали преди, което ни поразява със своята красота, неочаквана мъдрост, неповторимост.“