Терорът в Париж и вината на разузнавателните служби

Терорът в Париж и вината на разузнавателните служби

Публикувано от:

През нощта на 13 срещу 14 ноември Париж преживя най-дръзкия и мащабен терористичен акт в своята история. Нищо по-ужасяващо не се е случвало досега в Западна Европа. Шокът и сълзите бяха първата емоционална реакция на хората. Веднага след това последва взрив от конспиративни версии за случилото се. Малко по-късно, екпертите започнаха да анализират фактите. Но, доколкото емоциите и конспирацията неизбежно взеха превес, най-удобно за управляващите бе да отклонят вниманието от себе си и да го насочат към разузнавателните служби.

Дежурната стръв на глутницата от казионни аналитици в такива случаи обикновено са шефовете на разузнаването, които са „проспали” сигналите за подготвяния терористичен акт. Главните претенции към тях традиционно се излагат под формата на категорични заключения, че „разузнаването е длъжно да има информация за всичко, още преди то да се е случило, че негова първостепенна задача е да предотврати терористичните актове още в техния зародиш, и че това може да станe, само ако в средите на терористите има внедрена агентура”. Приблизително в този дух са обясненията на всички експерти по шпионажа, към които се обръщат за коментар журналистите. Вярно е, че като цяло тези коментари теоретично отговарят на истината. Тъй като до скоро разузнавателните служби обичайно действаха по този начин и действително използваха такива методи. Днес, обаче, предотвратяването на терористични актове с подобни прийоми може да се види само по филмите, но не и в работата на западните спецслужби. За повечето от западните разузнавателни централи борбата с тероризма се е превърнала в увлекателна интелектуална игра. Игра, комбинирана с неограничените възможности на информационните технологии, но без ясно поставени задачи. При такъв начин на работа на видими практически резултати не може да се надяваме, а шансовете да бъде победен тероризмът намаляват.

В последните десет години не се е чуло да има арестувани или ликвидирани ръководители на големи терористични групи. Изключение прави ликвидирането на Осама бин Ладен, но то, повече потвърждава правилото, отколкото доказва обратното.

Обезпокояващото е, че безпомощността на спецслужбите започна да се изражда в уродливи разузнавателни практики. Новата тактика, взета на въоръжение от разузнавателните централи, е изкуственото създаване на фиктивни (подставени) терористични групи. Целта е, те след като бъдат легендирани по достоверен начин, да успеят да привлекат към себе си вече изградени терористични клетки или опасни екстремисти, подготвящи терористични актове. От прилагането на тази стратегия в сектора на джихадистите, с благословията на самите разузнавателни служби, започнаха бързо да се размножават разнообразни по своя състав фиктивни групи. Някои от тях са образувани с цел изпълнението на „полезни” тактически задачи (например: да убият Кадафи или да свалят Асад), а други са с по-далечна стратегическа перспектива, например постепенно да привлекат в състава си или да оглавят големи терористични формирования, като след това „ликвидират отвътре международния тероризъм”.

Бедата е в това, че в света на тайните служби е известна склонността на разузнавачите да се „заиграват” със своите подконтролни агенти. А в случая с т.нар. фиктивни терористични групи съставът се набира от готови да участват в терористични акции лица, а от друга, и от превербовани бивши терористи. От определен момент нататък отношенията с тях стават толкова объркани, че даже професионалните „топ” агенти не могат да се ориентират в тях, а какво остава да ги управляват. Самите схеми започват безконтролно да се усложняват.

Създават се една след друга три, седем, десет.. .фиктивни организации, като всяка следваща е още по-законспирирана от предната. Необходими са вече три, пет или повече секретни канала за предаване на информация. Организациите се пълнят с безскрупулни двойни и тройни агенти, а повечето от тях са с фалшиви биографии. Ежедневните „достоверни” информации лавинообразно нарастват, но не съдържат нищо повече от информационен боклук. Плановете за вербовка на агенти и провеждането на операции под прикритие все повече са плод на импровизации, отколкото на професионално подготвени, агентурно-оперативни мероприятия.

Финансирането на групите придобива хаотичен характер. Използват се университети, фиктивни магазини, а в много от случаите и криминални структури. Светът на злото, в който са принудени постоянно да работят и живеят агентите на спецслужбите, „пречупва” голяма част от тях, те деградират и създават свой паралелен свят, в който съществува само тъмна страна. Това не пречи на ръководството на службите да е уверено, че контролира напълно своите агенти, ръководещи фиктивните терористични групи. Но за съжаление животът е доказал, че внедрения агент, работещ  дълго време под прикритие, рано или късно започва да губи моралните си ориентири, а генералната цел, за достигането на която е внедрен в неприятелската среда, започва да губи своя смисъл. Това се случва, без значение от факта дали става въпрос за професионален разузнавач или за вербован фанатик с ценностна система на убиец в главата. На това ниво вече става трудно да се разбере кой кого управлява и кой какви игри играе, сменяйки в движение правилата. Така създаваната от десетилетия система вече се е оформила като многопластово отработен механизъм за заблуда и самозаблуда. Светът на разузнавателните служби отдавна се е превърнал в паралелна вселена. А всички тези митове за внедрени смели агенти, чиято най-важна задача е да ни предупреждават за подготвяните терористични актове, не са нищо повече от канава за сценарии на холивудски филми.

На другия бряг е противниковата организация на ислямските фанатици. Построена на простия принцип на „спящите клетки” и вертикалното управление, тя е почти непробиваема. Вярно е, че от време на време членовете й изпращат информация чрез интернет, но тя е зашифрована например сред пикселите в снимките на котки от програмите за ученици в началните класове. В други случаи джихадистите обменят помежду си кодови думи чрез порно чатове. Но всичко това е нерегулярно, без специален повод или причина. А показните вербовки чрез Фейсбук са по-скоро шоу, предназначено за емоционално екзалтирани тийнейджъри.

Каква работа върши тогава цялата тази многомилиардна система за глобално подслушване и всички тези контролирани фиктивни терористични групи и агенти? Ами никаква. Защото конкретната заповед: „Вървете и убийте всички „кафири” в зала „Батаклан”  или в ресторант „Малката Камбоджа” едва ли е дадена по мобилен телефон, закачен към американската Агенция за национална сигурност. Такава заповед може да бъде изпратена чрез утринната благословия на лоялния към властите имам, отправена към мюсюлманите от минарето. Или чрез запис върху салфетка, небрежно предадена в уличното кафене от скъпо облечен бизнесмен от „източен произход” с безупречна репутация, след което салфетката потъва в Сена. Космическите технологии са безпомощни пред тези елементарни начини.

Никаква техника няма да ни спаси, докато не престане опасната игра с хората, които имат коренно различни ценности и които ни ненавиждат, прикривайки усмивките си с брадите си, докато наблюдават нашия изумителен, прекрасен, скъпоструващ, но напълно безполезен свят от сложни разузнавателни конструкции. За да направиш този ад, който се случи в Париж, не е необходима кой знае каква подготовка. Не е необходимо да докараш специално подготвени хора от Афганистан или от свръхсекретните лагери  на „Ислямска държава”, за които отдавна всичко е известно и личните им дела със снимки са подредени в архивите на разузнавателните служби. Не е необходима и специална военна подготовка, за да се научиш да стреляш с автомат по мирни хора на концерт или да се опашеш с експлозив и да се взривиш. Безспорно обаче е едно: задължителна е сериозната психологическа обработка на тези хора. Но психическата устойчивост, подхранвана от ислямския фанатизъм при терористите, винаги е добра. В много добро разположение на духа изглежда са били и младежите, окървавили Париж. Разбира се, винаги може да се хвърлят камъни в градината на специалните служби. Обаче, проблемът е не само в непригодността на използваните методи и практики. Корените на проблема са по-скоро в дълбоката парализа, обхванала френския управляващ елит. Втората по значение държава в Европа практически се отказа да води самостоятелна външна политика. Това я доведе до абсолютно безпомощно състояние. Бивашата велика Франция вече трудно се справя и с еврокомуникацията, в която лидери са германците.

Франция почти напълно загуби независимата роля, която играеше в геополитиката и се превърна в подизпълнител на американските операции за дестабилизация на Близкия изток. От противник на американската намеса в Ирак, французите приеха ролята на най-яростен агресор в Либия. От държава, която поддържаше столетни връзки със сирийските управляващи елити и до голяма степен определяше сирийската външна политика, Франция се превърна в най-агресивния противник на Башар Асад. Непоследователната външна политика на страната достигна своя пик, когато внезапно и без ясно обоснована стратегия Франция се опита да играе ролята на новия хегемон в Средиземноморския басейн. Но, най-големият провал на управляващите е постепенната загуба на национална идентичност.

С безрезервното приемане на наложените от американските ментори – мултикултурализъм, толерантност и глобализация, управляващите лишиха французите от възможността да отстояват своите интереси и цивилизационни ценности, довеждайки нацията до морална и идейна криза. Правителството не знае какво да прави с мигрантите, но ги приема. Няма представа как да действа с милионите неинтегрирани мюсюлмани (около 7.6% от населението на Франция), тъй като мултикултуралният модел грубо се провали. В Париж вече има цели анклави от мюсюлманско население, в които дори и органите на реда се страхуват да влизат. Там няма и помен от харизмата на западните ценности. Населението капсулирано в ислямското си битие, традиции и култура. От друга страна, рецесията във френската икономика все повече се задълбочава, а неравенството в доходите и разслоението в обществото драстично се увеличават.

Вместо да се заеме с решаването на тези взривоопасни за държавата проблеми, либерално-атлантическият управляващ елит продължава да налага псевдообщочовешки ценности, рушащи моралните устои на обществото и дълбоко вкоренените национални традиции на французите. А опитите на обикновените граждани да се противопоставят на разрушителното управление на страната са подложени на остро заклеймяване. Президентът Оланд ще остане в историята на Франция. Но с какво ще бъде запомнен? С дебалансираната външна политика на Франция, с атентатите в Париж, с икономическото и морално падение…

Източник: a-specto.