Теодор Иванов: Злите сили се боят от светлината

Теодор Иванов: Злите сили се боят от светлината

Публикувано от:

АКО НЕ УСПЯВАМЕ ДА ГИ УНИЩОЖИМ, ТО ПОНЕ МОЖЕМ ДА ОТСЛАБВАМЕ ТЯХНАТА СИЛА

Теодор Иванов: Въпреки че колективната памет е услужливо къса и докато съществува човечеството, ще продължаваме да вършим едни и същи грешки, аз винаги съм вярвал, че злите сили се боят от светлината. Ако не успяваме да ги унищожим, то поне можем да отслабваме тяхната сила. Аз избрах да направя това с листа и буквите.

Разговорът с г-н Теодор Иванов беше проведен в „ти“ форма, защото всяка друга би породила основателен присмех от страна на запознатата публика.

Как усети, че писането е твоето призвание. Имаше някакво силно желание  да пишеш, да разказваш или разбра, че си орисан за писател и разказвач по някакъв друг начин?

Сигурно ще прозвучи като трафарет, но аз цял живот чета и пиша.  И в ученическите години, и в студентските, а също и в професионалните си ангажименти, на практика съм се занимавал само с това. В стаята на моята баба имаше една удобна маса, където на спокойствие си подготвях уроците, домашните работи, след това конспектите и курсовите работи, журналистическите статии, а по-късно, през отпуските,  разработвах семинарните упражнения, научните статии и библиографиите. Баба ми, която доживя до деветдесет и четири години, току ме подпитваше учудено: „Не свърши ли това писане? Няма ли край това четене?”…

Виж, с художествената литература, нещата стоят по доста различен начин. Като оставим онези години, когато всички въздишат и преживяват върху белия лист, при мен писането дойде в една относително зряла възраст.На първо място, то бе в отговор на дългогодишните ми странствания в българските стихове, разкази и романи. След като опознах класическите произведения, сериозно се бях амбицирал да намеря този съвременен наш автор, който да утоли този своего рода глад за нещо стойностно, интересно и родно. Може да се каже, че бях улеснен от местожителството си в град Велико Търново, където се намира третата депозитна библиотека в България. Веднъж в седмицата отивах с една чанта и наред вземах от лавиците всички новоизлезли книги, а после довеждах търпението си до най-отчаяни крайности, като осъмвах над тях.На второ място, бих поставил желанието, да разкажа историите на моя роден град Котел. Случки, за които съм слушал, на които съм бил очевидец или пряк участник. За да се знаят и помнят!

Въпреки че колективната памет е услужливо къса и докато съществува човечеството, ще продължаваме да вършим едни и същи грешки, аз винаги съм вярвал, че злите сили се боят от светлината. Ако не успяваме да ги унищожим, то поне можем да отслабваме тяхната сила.

Аз избрах да направя това с листа и буквите.

Най-важната причина, за да започне моето пътешестване из писмовните селения беше, след като в течение на няколко месеца се разделих с двама приятели. Онази – последната раздяла.

Много често, когато най-цветисто споделях впечатленията си от поредния „гений”, „бъдещ нобелист” и „жив класик”, мои познати ме питаха, защо не започна да да пиша, и най-искрено се развеселявах от представата, как само аз липсвам в многострадалната ни литература.

Случи се така, че почина един мой много добър приятел – Веселин Талазов, който беше директор на природонаучния музей в Котел. След като научих, после няколко дни не можах да си намеря място, правя каквото правя, а мислите ми сякаш съществуваха извън мен, в паралелно измерение. И през една нощ, седнах и за кратко време написах нещо, което трябваше да е спомен или  кратък биографичен текст, но повече приличаше на разказ.

Тези мои редове, озаглавени „Безкрайността на крайните пространства”, бяха публикувани в котленския вестник и в няколко литературни сайта.

Не бях очаквал, че ще има някаква реакция, но на няколко пъти ми се случи, да ме срещат хора и сърдечно да ме поздравяват, за добрите думи по адрес на бай Веско.

Скоро след това почина моят учител Добрин Стайков. Буквално преди дни си бях в Котел, нещо отвътре напираше да го видя, да си поговоря с него, беше една сериозна зима, обикалях из целия град, търсих го, но така и не успях да го намеря. А сега – това… Направо се разболях.

Не мога да си представя колко неща ни свързваха. Само колко много съм научил от него… Думите изхвръкнаха сами и се получи пак същото – и емоционален спомен, и преклонение, и разказ, със заглавие „Тънкият лъч на думите”.

Нека моите страници им светят, вместо свещиците, които не успях да запаля при последното им пътуване.

Не мина дълго време и си зададох въпроса: А защо да не разкажа всичко, което знам? Защо да не облека в букви, всички събития, местности и хора, до които съм се докоснал през моя живот?

И така, в края на месец юли, 2008 година, пред входът на гарата в Бургас, се роди сюжетът на разказа „Малка нощна разходка”.

Твоята първа книга – сборникът с разкази „Заличаване“, имаше голям успех, както и да го погледнем. На какво се дължи това според теб – хората са приели, че си искрен или харесват начина ти на изразяване, или пък сюжетите на твоите разкази предизвикват интерес?

Успехът може да има много измерения. Не съм забогатял, нито съм станал известен, даже и награди не съм печелил с моята книга.Не мога да си кривя душата, и да не кажа, че покрай създаването на сборника „Заличаване”, аз се срещнах с извънредно много интересни, интелигенти и колоритни хора,  а с някои от тях станахме и добри приятели.

Но съществува и обратната страна. Сигурно мога да разказвам с часове, за мои читатели, които още от началото, та и до ден днешен, постоянно ми обясняват, че не мога да пиша, че не се справям, по-добре да престана, че пиша за самочувствие, за да покажа колко думи имам в главата, че съм прикрит комунист, и какво ли още не.

Забелязал съм, че много често човек си образува ядове, за някакви нереализирани идеи, а в последствие, се оказва, че всичко е било за добро.

Мисля, че това в пълна сила важи и за моята книга. Аз така и не успях да осъществя нормална, логическа комуникация с българско издателство. Наложи се моята книга да види бял свят по най-трудния начин – чрез финансиране от частни лица. Не ми се иска да си спомням какви, и колко, срещи и разговори съм провел, докато успея да събера нужната сума.

И може би затова се случиха нещата по този начин, този „голям успех”, за който ме питаш, всъщност е в резултат на това, че всичко по написването, илюстрирането, редактирането, отпечатването и представянето на книгата, ставаше единствено и само така, както исках аз.

Свободата, Санчо…

В сборника само няколко разказа са посветени на „Възродителния процес“, но значителна част от публиката остана с впечатлението, че „Теодор Иванов е написал книга за Възродителния процес“. Защо се получи така?

Защото е много лесно да си служим с щампи. Постигаме вътрешно равновесие и задоволство, когато сме ориентирани кой е левскар, комунист, вегетарианец, обратен или космонавт.

Скоро един приятел ме попита: „Добре де, защо толкова ги защитаваш тези турци?”. Първоначалната ми реакция беше да се разсмея, но реших да не го обиждам и проведохме разговор, от който стана ясно, че той не е чел нито един мой разказ, но видял някъде, че книгата е за Възродителния процес, а оттук нещата явно са без повече варианти.

Както споменах вече, идеята ми беше да вкарам в тези разкази целия Котел. Читателят ще намери вътре началното училище, гимназията, музикалното училище, парка, милицията, горското, стадиона, музеите, болницата, сладкарниците, площада и най-голямото богатство – Балкана.

Нямаше как да не отделя място и на смяната на имената на етническото турско население, което населява няколко села в котленската община.

Между другото, от всички прочетени книги, статии и архивни документи, от всички изгледани филми и предавания, и от всички срещи с информатори, аз съм си създал една теория, че „Възродителният процес” е първият сериозен заговор за свалянето на Тодор Живков, но това е тема за отделен разговор.

Най-много за „възродителната” ми слава, допринесе една журналистка в регионален всекидневник. Тя с рекламна цел изведе „Възродителния процес” в заглавието на статията, която написа за мен и моя сборник с разкази.

Ти представи книгата си в много градове от страната. Оказа се, че хората с желание идват на такива срещи. Какво ги кара да отидат в някой читалищен салон или друго подобно място и да беседват с писателя Теодор Иванов?

За голямо съжаление, живеем във време, когато музикантите, певците, актьорите, писателите, и въобще творците са по-известни от своите произведения.

Много от хората, които бяха на представянето на моята книга – идваха за да се срещнат с мен.

Всичко това е в резултат на много работа – участие в различни проекти и експерименти в литературни сайтове, споделяне на статии в личния ми блог, активно общуване във фейсбук, публикации във вестници, списания и алманаси, и какво ли още не.

Тук е мястото да благодаря на екипа на „Свободен народ”, че винаги сте откликвали позитивно и сте помествали моите текстове оперативно и без редакторска намеса.

Имах един много интересен случай, когато след едно представяне, към мен приближи един човек за автограф и ми каза на ухо, че дошъл само за да види как ще ме линчуват. Понеже публиката беше от рода на: деца на партизани, активни борци и бивша номенклатура, а мен широко ме представили като фанатичен антикомунист.

След силен дебют, второто произведение обикновено е по-слабо. Това е емпирично установено и при писателите и при рок музикантите. Затова, каква ще бъде третата ти книга?

Това си е напълно нормален процес. След първата експлозия, да последва нещо по-умерено. Човекът е различен през различните етапи от живота си. Всичко е въпрос на натрупвания, емоции, вдъхновение, ако щете и на здравословно състояние.А трябва и да се експериментира. Аз познавам писатели, които за трети или четвърти път пишат една и съща книга.

Тези неща не ме вълнуват особено. Ако има втора или трета книга – те пак ще са свързани с човешки истории, с неща, които се случват постоянно, или може да се случат на всеки от нас. Банални, делнични, скучни…

Мисля си, че имам какво да разкажа за Балкана и неговите деца, за особеностите на отношенията, и, естествено, за „Възродителния прозцес”…

Твоята академичната дейност е свързана с библиотекознанието, библиографията и краезнанието. Едновременно с това, сърцето ти е при писането на книгите. Едното пречи ли на другото или си помагат взаимно ?

Когато бях първокурсник, моят професор Марин Ковачев ни обясняваше библиографията със следната латинска сентенция: „Знание е, да знаеш, къде е скрито знанието”.  В основата на една книга, независимо дали е научна или художествена, стои много черен труд. И точно тук на помощ ни идва библиографският инструментариум. Винаги съм бил на мнение, че една дисциплина, като „библиографска евристика” или „приложна библиография” – трябва да се изучава в абсолютно всички университетски специалности.

Не трябва да забравяме и работата със студентите, която ми позволява винаги да съм в час с актуалните теми и проблеми на младите.Изобщо, в художественото произведение, изключително много си проличава какъв е неговият автор – дали е боксьор, плажен спасител, счетоводител, начален учител, филмов сценарист или пожарникар.

Мисля, че моята комбинация не е от най-лошите…

Ти си се потопил изцяло в българската действителност, познаваш изтънко народопсихологията на българина, пишеш за българската реалност. Можеш ли да си представиш, че в някакъв момент при някакви обстоятелства би напуснал България?

Аз постоянно пътувам из страната и наблюдавам какво се случва около мен. Винаги ми е било чудно, как едни хора, които храчат и се секнат по улиците, които са способни на немислими жестокости към някого, просто защото ги бави, когато си купуват пакетче слънчоглед или цигари, се оплакват от своята държава.

Всичко в страната е производно на културата на мнозинството от нейните граждани. Вижте коя е най-популярната музика, най-гледаните предавания, най-четените вестници и най-популярните деятели от всяка област.

Не ви ли се струва, че в такова общество, животът на честния, сърдечния, истинския човек е просто една малка нощна разходка…

В една по-ранна възраст съм имал няколко възможности да отида зад граница, но това никога не ми е било на дневен ред.

Ако перифразирам един наш любим герой, ще кажа: „Засега заседанието продължава!”…

Неотдавна, ти подложи на опустошителна критика начина на провеждане на един литературен конкурс. Как гледаш на нещата с днешна дата, като поотмина малко време след сблъсъка ти с „Южна пролет“?

Не го считам за критика. Просто реших да споделя впечатленията си от тазгодишните литературни дни „Южна пролет”, а както се оказа впоследствие, досега никой не го беше правил по този начин.И изобщо, аз не исках да участвам в тази трагикомедия с предизвестен край, но мои близки приятели ме агитираха, уговаряха, увещаваха и накрая се съгласих. След като публикувах моя своеобразен „конкурсопис”, много от тези приятели заеха, меко казано, странни позиции и мисля, че нашите отношения приключиха. Аргументи от типа: „Ти ли ще оправяш света” и „Ти ли си най-идеалният”, някак си не могат да бъдат част от принципен разговор.

Повечето го възприемат с обяснението, че аз съм силно ядосан, с наранено его, не мога да преглътна загубата и т.н., и това пак е част от опростяването на нещата. Тези, които ме познават, са наясно, че дори и да бях спечелил някаква награда, аз пак щях да напиша същите неща.

С днешна дата си мисля, че текстът „Центъра го няма”, може да се обогати с още подробности и умозаключения. (Вижте:  http://rusofili.bg/%D1%86%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%8A%D1%80%D0%B0-%D0%B3%D0%BE-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0/ ).

И изобщо – какво ни носят литературните конкурси в България ? Има ли разлика между конкурсите за дебюти и останалите?

Те са същите, както конкурсите във всяка една област на нашия живот. Независимо дали става дума за работно място, обществена поръчка, филм или песен. И това не е от вчера. Помня как Митко Щерев разказваше, за това колко пъти е кандидатствал на „Златния Орфей”, и чак накрая му дали втора трета награда. На Митко Щерев!!! И той се смееше, че поне от кумова срама да бяха му дали първа трета, а те…

Хитът на сезона тази година, беше едно водещо издателство, което обяви анонимен конкурс за нов български роман и в него участваха четиристотин! (400!) ръкописи. Представяте ли си, в момента, в България, има завършени четиристотин романа!!!

Още по-весело стана, когато „анонимната” победителка се оказа роднина на член на журито. Аз не я познавам, нито съм чел нещо от нея, но ми се струва, че този конкурс се оказа мъртвороден плод.

Струва ми се, че конкурсите на големите издателства, все повече заприличват концептуално на риалити предавания.  Като тръгнем от членоветете на всевъзможните журита, които в мнозинството са сценаристи, журналисти и шоумени.

Може ли да наречем роман нещо, което е авторът е написал за един месец, докато си е почивал от сутрешния крос? Или пък сънувал интересен сън, станал и го описал на белия лист…

Тук говорим за тотално разминаване с всякакви литературни традиции и понятия за писането.

Лично аз, от много време насам, съм възприел такъв модел на литературна преценка – започвам да сравнявам четената от мен книга с жилищна сграда. Особено в прозата, написването на книга е точно, както построяването на дом.

Масовата съвременна българска литература, която печели конкурси и говорят за нея в централните електронни и печатни медии – не ви ли прилича на въздушна кула…

Не трябва да забравяме и своебразното „парцелиране”, което се наблюдава в българските литературни конкурси. Аз не знам дали има български писател, който се издържа от продажби или авторски права. Основните доходи идват от конкурсните премии, и ако се загледате задълбочено – ще видите, че в България са 7-8 човека, които на ротационен принцип печелят всички парични награди.

Преди няколко години бе сътворен и сигурно най-големият куриоз, когато едно „високоуважавано и достопочтенно” жури, присъди първото място на книга, чийто съставител беше самата председателката. Тоест – тя връчи награда на самата себе си.

Писането безспорно е призвание, но струва ли си да се отдадеш на това призвание днес ?

Всеки пишещ човек, трябва да отговори сам за себе си на този въпрос. Кой за какво пише, и струва ли си да го прави…

Ако перифразираме Бредбъри, може да кажем, че „Писането е занимание самотно”, а Лев Толстой прави извода, че въобще не е нравствено, да публикуват един автор приживе.

Всеки ще остане на този свят с това, което е направил. Рано или късно ще дойде времето, когато тези след нас ще анализират годините от нашия живот, и качествената литература е най-голямата възможност, да докажем, че е имало много други неща, освен политическа злоба, чалга и клозетна преса.

Теодор Христов Иванов е роден на 21.09.1978 г. в град Котел. Средното си образование завършва в СОУ „Г. С. Раковски” – Котел, а висшето образование – във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” – Велико Търново. Работил е като учител, библиотекар и журналист. В момента е преподавател в катедра „Книгоиздаване и библиотечно-информационни дейности” при факултет „Математика и информатика” на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Негови публицистични статии и художествени произведения са публикувани във в. „Котленски край”, в. „Янтра днес”, сп. „Жажда”, сп. „Смесена китка”, алманах „Света гора”, антология „Млади разказвачи”, в. „Свободен народ”, сп. „Пламък”, както и в литературните сайтове „Bukvite.bg”, „Otkrovenia.com” и личния му блог “kobata.blog.bg”. През август 2013 г. излезе от печат първата му книга – сборникът с разкази „Заличаване”.

Снимка: Архив на Теодор Иванов

Източник: svobodennarod.com

Интервюто взе Теодор Дечев