Сталин ни тика в ръцете Беломорието

Сталин ни тика в ръцете Беломорието

Публикувано от:

На  24 ноември 1943 година в Комитета по висше образование в Москва Васил Коларов прочита лекция „България и световната война”.

Темата е странна: осъществяването на националните идеали. Фердинанд е обвинен в проиграване възможността за присъединяване към Отечеството на Беломорска Тракия. В лекцията се заявява още, че българската войска трябва да напусне Македония. Нито дума за войската на Беломорието.

Тази идея вече е лансирана от Вълко Червенков по радиостанция „Христо Ботев” още на 12 октомври 1942 г.

Три дни след лекцията на Коларов, Георги Димитров пише в „Правда”, че българската войска трябва да напусне Македония, като отново не споменава нищо за Беломорието.

Българският пълномощен министър в Москва Иван Стаменов изпраща в София и лекцията, и статията. Нито регентите, нито правителството намират за необходимо да им се хвърли по едно око. Прочита ги внимателно само Атанас Буров – журналист, банкер, политик.

На 1 декември, денят е сряда, той се среща с руския пълномощен министър Александър Лавришчев (Буров е единственият българин, който през всичките тия години на война на Германия със СССР спокойно си влиза и излиза в руската легация). Той директно пита дали в текстовете на Коларов и Димитров има случаен пропуск. „Господин Буров – отвръща Лавришчев, – вие сам сте дипломат – знаете, че в дипломацията случайни неща няма!”

Буров веднага отива при „регента в действие” Богдан Филов. Двамата отдавна се нямат. Професорът е писал в дневника си: „Буров, заради своята страст към картите, винаги се е събирал с най-големите шпиони в легациите”. Буров пък го е прекръстил на Богдан Германофилов. Но сега му казва: „За Отечеството работим, байо” и му подава ръка.

„Сталин ни тика в ръцете Беломорието! – удря по масата той и допълва: – А победата ще бъде за него!” Буров изтъква още, че това е шанс, по който следва да се работи, за да се възстанови една историческа справедливост, проиграна след Ньой. Дори в договора некролог там се казва от убийците – главните съюзени и сдружени сили: „… териториите на Тракия, които принадлежаха на българската монархия”.

Ако българските делегации, когато са били канени в Лозана, Сан Ремо и Севър, са се държали настъпателно, както например турските делегации, а не угоднически, за да не разсърдят лъва (Лойд Джордж, Поанкаре, Венизелос, Титулеску, Руджи Арас), нямаше да проиграят шанса, даван им не от кого да е, а от американската делегация:

„Западна Тракия е географско продължение на България, тя държи средата на Балканския полуостров и не може без излаз на Егейско море”. По адрес на Стамболийски, Буров коментира: „Вместо да чупи писалки, оня селянин трябваше да чупи хатърите на Великите сили! Сега е наш ред!”.

Но Филов не го слуша. Вместо това го пита жена му още ли плете чорапи и ги праща в колети до английските войници в Африка. Регентът току-що се е върнал от Германия и е уверен в победата на Райха, в очакване на оръжието-чудо – „особени бомби”, които поразяват вътрешностите на човека без видими рани… Вярвайки че след победата новите земи вместо временен статут, ще получат постоянен.

Оптимизмът на професора-регент е повече от странен. Защото иначе в дневника си след среща с фюрера на 18 октомври е записал: „В Берлин вече не говорят за решителна победа”.

Освен това легационният съветник д-р Смядовски, неуморна българска совалка из Европа, наскоро му е казал, че в Швейцария и Португалия вече не вярват, а в самата Германия „няма категорична увереност в крайната победа”. Смядовски още му е съобщил, че според авторитетни американски източници Москва ще настоява, а Вашингтон ще подкрепи запазването на излаза на Бяло море от България”.

Буров не слага оръжие след провала си при Филов. Той се свързва със Смядовски, както и с легационния съветник от отдел „Протокол” към Външното министерство Драгомир Димитров. Иначе погледнато, Буров е вън от политиката още от 1931 година, но за всички негови познати това е само маска.

По негово искане през април 1944 година Димитров се среща край Панчарево с втория секретар в съветското посолство Яковлев, който потвърждава, че както и да се развиват военните действия, България не трябва да изтегля окупационния си корпус от линията Солун-Кавала. Що се отнасяло до Македония, там нещата са били по-сложни. Димитров докладва на регентите и правителството. Никой не му обръща внимание.

Войната на самотния воин Буров продължава. Той се свързва с посланика ни в Анкара Никола Балабанов, който отдавна е наясно с края на войната и нееднократно е пращал доклади до София с дипломатически намеци. На 20 май 1944 година той се среща с колегата си от съветското посолство в Анкара Виноградов. В доклада си до София амбасадорът пише: „Виноградов направи алюзия за автономна Македония и настоя за политика за запазване излаза ни на Бяло море”.

Чак до 31 август тримата воини Буров, Смядовски и Балабанов се бият като шепа спартанци за Беломорието. През цялото това време във Вашингтон мълчаливо подкрепят храбреците. Но официална София мълчи. И Вашингтон решава повече да не се конфронтира с Лондон. Там Чърчил не ще и да чуе България да има излаз на Егея.

В специален меморандум английският премиер дори е съобщил във Вашингтон, че „правителството на Негово Величество не се интересува дали след войната България ще продължи да съществува като не зависима държава”.
От Кремъл продължават да дават сигнали, дори се стига до директно послание армията да не изтегля окупационния си корпус от Беломорието.

На 31 август 1944 година Балабанов изпраща шифрограма от Анкара, в която след среща с посланика на щатите Джордж Ърл, пише: „Коцев (шифрованото име на Ърл, б. а.) иска, но повече не може да помага поне официално. Късно е… При преговорите за мир ще помага… Каза още, че е наша работа дали да слушаме Стоянов (шифровано наименование на СССР, б. а.), който настоявал да не напускаме завзетите земи в Тракия, а да останем там…”

София отново не дава знак, че се интересува от мнението на Кремъл.
Ние не крием, че в тази игра Сталин е преследвал свои интереси.
Една България в нейната сфера на влияние с излаз на Егейско море може да представлява осъществяване на имперските мечти на Русия за излаз на проливите. Но в случая осъществяването на национални идеали са преди всичко добро за България, а Стамболов е този, който е казал: „Всичко е добро, щом е добро за България!”

Междувременно в София стават промени, идва на власт Муравиев, но и той не проявява никакво отношение към Беломорието. След няколко дни Москва залага на Отечественофронтовското правителство и най-вече на външния министър Петко Стайнов. Той е стар противник на германофилите. Москва решава, че освен дипломация, Стайнов ще прояви и твърда ръка.

Но той се двоуми и с това ще си навлече гнева на Молотов, който след няколко месеца ще поиска неговото отстраняване от властта. Иначе военният министър Дамян Велчев се прави на ударен и не бърза да изтегля окупационния корпус от Западна Тракия. От Москва посланикът професор Димитър Михалчев бие депеши: „Сталин настоява българските войски да останат в Западна Тракия”.

Дори Чърчил дава признаци, че при известни условия би направил отстъпки пред Сталин. Въпреки че на думи много пъти Лондон настоява българската войска да напусне Западна Тракия, англичаните не си помръдват пръста да освободят от германците гръцките острови на Егея, на които има немски гарнизони.

Но дори така наричаното Отечественофронтовско правителство по някакви неразбираеми причини не се съобразява с Москва. И започва паническо след едно от многобройните настоявания на Лондон изтегляне на окупационния корпус (гражданската администрация отдавна си е взела шапката) от изконните български земи.

На мирната конференция през 1947 година въпросът с излаза на България на Егея отново е поставен, но Чърчил вече е наложил на Вашингтон (а там вече го няма добрият Рузвелт, за който Сталин е „чичо Джо”) доктрината, че е „смърт за Запада излазът на съветската флота на Егея!”

Като някакво ехо от далечната възможност за осъществяване бляна „България на три морета” е заявлението на Тодор Живков през 1963 година, че официална България няма териториални претенции към Гърция. Това затопля студените до тогава отношения между двете държави. Но не топли българските интереси.

Автор : Борис Цветанов

Източник: Гласът на България