Руско-турската война – Преминаване на Хаинкьойския проход

Руско-турската война – Преминаване на Хаинкьойския проход

Публикувано от:

…През Хаинкьойския проход, както вече казах, няма път и ние трябваше да използваме този, който бяха направили сапьорите. Разбира се, това не беше удобен път, особено за нашата артилерия. Авангардът се беше постарал да направи пътя възможен за минаване, а за удобства не можехме и да мечтаем. Действително, ние преминахме Балкана, но трябва да се знае какво струва това на нашите войници, особено на артилеристите! Склоновете, по които се изкачвахме и слизахме, бяха толкова стръмни, че се налагаше оръдията да се изкачват и спускат на ръце. Пътят непрекъснато криволичеше  по течението на планинските ручеи, които преминавахме на ден по триста пъти. Освен това бреговете им се спущат стръмно към водата. Пътеките през скалите, които сапьорите бяха превърнали в нещо подобно на път, бяха тесни, покрити с камъни и водеха до пропасти. На всяка крачка капризни ручейчета пресичаха пътя. Завоите бяха остри и неочаквани, така че да се управлява движението на оръдията  и раклите (сандъци за снаряди) беше много тежко. При тръгването беше забранено да се вземе обозът и целият отряд имаше само торби. Няколкото каруци, които тръгнаха с нас, преживяха много трудни моменти…До каква степен пътят беше труден, можете да съдите по това, че дори планинските оръдия, тези миниатюрни топове на две колела, теглени от чифт коне, впрегнати един зад друг, падаха често.  Един път се откъсна едно планинско оръдие и повлече със себе си коренника (основния кон). Това стана при спускането: войниците с четири въжета задържаха оръдието, а конят, вкопчил се с предните си крака, висеше над пропастта. Нямаше никаква възможност да вдигнем оръдието заедно с коня. Офицерът заповяда да прережат ремъците – нещастният кон полетя надолу, така че дори искри искочиха от копитата му, но оръдието беше изтеглено. Каква беше изненадата, когато видяхме, че конят е останал невредим. За щастие пропастта се оказа малка, а храстите спасиха нещастното животно. Друг едеин случай беше по-тежък. Четирифунтово оръдие, заедно с целия впряг , се откъсна и поллетя в пропаст, дълбока 10 и повече сажена и пак конете останаха невредими…

…Тежък се оказа походът и за пехотата. За два дни тя трябваше да измине шестдесет  версти, и то какви! От едно възвишение на друго, като непрекъснато минаваше през безброй рекички, катереше се по височините, даваше стражеви наряди, помагаше на артилеристите да изкачват и спускат оръдията, а разполагаше само с петдневен запас от сухари. По пътя, където беше възможно , купувахме добитък от местните българи, които охотно ни съобщаваха всички сведения за пътищата и за неприятеля. Така понякога войниците имаха топла храна и хляб. Планинските българи живеят бедно, но ни приемаха радушно, въпреки че са търпели по-малко притеснения от страна на турците, тъй като последните не са имали желание да се завират в този затънтен край… Що се отнася до офицерите, лишени от обоза, те също изпитваха големи затруднения, може да се каже без преувеличение, че войниците се хранеха по-добре от тях. Дори в щаба на Гурко храната беше много лоша…

…Нощите бяха много тежки. Студът и вятърът ни пронизваха, а нямаше с какво да се завием. Особено студена беше последната нощ, преди да напуснем прохода. Трябваше да спрем до рекичка. Бивакът ни беше обвит от студена мъгла, която ни пронизваше до костите. Отгоре на това, не можехме да запалим спасителния огън , тъй като неприятелят беше близо и можеше да разбере за нашето приближаване…

Всички се сближихме, тъй като разбрахме опасния характер на експедицията. Тя можеше да завърши с пълното ни изтребване. Пред опасността всички се изравнихме. Блестящите гвардейци забравиха салонните си маниери и вършеха черната работа, заедно с армията-труженица. Доста се смяхме с хусарския офицер С., който в своя украсен с позлата червен мундир седеше на един камък, заобиколен от овце и говеда и ги раздаваше на ротите.

На 1 (13) юли привечер, след по-голяма почивка, най-сетне след едно последно изкачване се озовахме на превала. Тук ни посрещнаха няколко сапьори, чийто бивак се намираше 10 версти по-нататък. На самия превал сапьорите бяха поставили дървен стълб от отсечен чинар, в памет на нашето преминаване през Балкана. На върха на стълба е забито знаме, направено от кърпа, подарена от българки в Търново. На кърпата е нарисуван двуглав орел. Около стълба са посадени няколко млади дървета, а на една от страните му са издълбани имената на всички офицери от дивизиона. Под стълба са закопани около 15 сребърни руски рубли…

Имената на офицерите, участвали в смелата експедиция: началник на експедицията – генерал-майор Раух, командир на дивизиона – полковник граф Роникер, капитан Сахаров. Командири на сотните: на сборната казашка – капитан Албертов, на уралската – есаул Кирилов. В сотните: щабсротмистрите Язиков, Ризенкампф, Охотников, щабскапитан Ковалевски, есаулФролов, поручик Короленко. От сапьорните батальони: от 4-и понтонен – подпоручик Юрев, от 5-и сапьорен – подпоручик Русо, от 7-и сапьорен – поручик Кори. От уралските сотни хорунджиите (подпоручици) – Любавин и Акутин.

 

М. Федоров, В Балканах, Русские ведомости, бр. 1888, 27. VII. (8.VIII.)