Проф. Ричард Саква: Новият атлантизъм

Проф. Ричард Саква: Новият атлантизъм

Публикувано от:

НАТО е само един елемент от атлантическата система, която придобива все по-голяма сила в глобален мащаб. В нейния център е Америка. И сегашното възраждане на НАТО е само едно от направленията за по-широко засилване на атлантизма.

НАТО успешно осъществи своята мисия, преди всичко по сдържането на СССР, затова може спокойно да мине в архива на историята. Но вместо това последвалият четвърт век алиансът се посвети в търсенето на нови задачи. И се сблъсква с това, което може да се нарече екзистенциална криза на жанра.

Пътя към Атлантида

На Изток институциите на Студената война – най-вече Организацията на Варшавския договор – бе разпусната. Но в западната част на Европа тези институции се засилваха. НАТО придоби нова роля, разчупвайки териториалните рамки (най-ярките примери са Косово и Афганистан) и приемайки редица страни от бившия съветски блок. На натовската среща на върха в Букурещ през 2008 година бе одобрена перспективата за приемането на Украйна и Грузия. В декларацията за срещата се говореше за “неделимостта” на безопасността, под която се разбираше безопасността на атлантическата общност. Резултат от експанзията става узаконяването именно на “делимостта” и по този начин ново разделение на Европа.

Владимир Путин, който дойде на власт през 2000 година, “разиграваше” идеята за присъединяването на Русия не само към ЕС, но и към НАТО. По време на посещението си във Великобритания през 2000 година на въпрос на Дейвид Фрост за евентуалното влизане на Русия в алианса руският президент отвърна: “Защо не?” Отговорът бе не толкова сериозна заявка за членство, колкото сигнал (както Путин отбеляза в същото това интервю), че “Русия е част от европейската култура и аз не си представям собствената си страна, откъсната от Европа и от така наречения, както често казваме, цивилизован свят. Затова трябва да положа усилия, за да си представя НАТО като враг”. В началото на миналото десетилетие Путин сериозно взаимодействаше със Северноатлантическия блок с оглед на възможното членство. Вероятно в Брюксел са се водили и неофициално преговори, докато обаче САЩ не наложиха вето.

Рисковете от разширяването на НАТО бяха очевидни от самото начало и не на последно място за Джордж Кенън, доайенът на международната дипломация и архитектът на политиката на сдържане на Съветския съюз в следвоенните години. Да, западните държави се постараха да подсладят горчивото хапче. През 1994 година Русия бе включена в натовската програма “Партньорство за мир”. Основополагащият акт Русия-НАТО от 1997 годна тържествено прокламира начало на нова епоха: “Русия и НАТО не се възприемат един друг като противници”. През 2002 година бе създаден Съветът Русия-НАТО (СНР), призван да стане “механизъм за консултации, постигането на консенсус, сътрудничество, съвместни решения и съвместни действия, в рамките на които страните от НАТО и Русия ще работят като равни партньори в областите от общ интерес”.

Съветът обаче се оказа безполезен, той съдействаше не за взаимодействието, а по-скоро за изолацията на Русия. Така например Америка наложи вето върху свикването на СНР за обсъждане на грузинската криза през 2008 година. По-късно тя призна, че това бе грешка. Но историята се повтори през 2014 година с кризата в Украйна. На 1 април алиансът спря “цялото цивилно и военно сътрудничество с Русия”, без обаче да забранява контактите на равнище посланици. Очевидно е, че институционалната архитектура на сътрудничество, въпреки стремежа на двете страни, бе безнадеждно неадекватна спрямо реалните предизвикателства на европейската сигурност през XXI век.

Във външната политика побеждаваше универсалния либерализъм на президента Бил Клинтън, който отхвърляше всякакви прагматични съображения. Неговата основа е идеята, че при въвеждането на бившите комунистически държави в света на благосъстоянието и западните цивилизационни институции те ще се трансформират както Германия след войната и рано или късно същото ще бъде приложено и към Русия.

Тук си криеше дълбоко вътрешно противоречие. Именно разширяването на НАТО не даваше на Русия възможността да стигне до трансформацията, която би могло да й предложи реформираната атлантическа общност. Всъщност фундаменталния проблем бе, че Русия не мислеше, че е загубила войната и смяташе себе си за пълноправна велика държава, което я отличаваше качествено от следвоенна Германия. Ако се бе оказала в Северноатлантическия блок, тя би се стремила към лидерство, което обаче не влизаше в плановете на други държави. Без съмнение, САЩ не бяха готови да поделят с някого своето хегемонистко положение. Идеята, че разширяването на НАТО ще сложи край на разделението на Европа, не се връзваше с факта, че най-голямата европейска държава оставаше зад борда, съответно нейното недоволство нарастваше. По такъв начин създаването на нови разделителни линии в Европа водеше до намаляване на общото равнище на безопасност. А когато Русия накрая реагира, както очакваха Кенън и други критици, това бе възприето в НАТО като оправдание за необходимостта от консолидация. Именно в това е и същността на новия атлантизъм.

Старият и новият атлантизъм

Новият атлантизъм представлява предизвикателство за алтернативните модели на европейската сигурност. Атлантическата общност има херметичен е всеобхватен характер, а това влиза в противоречие с представите за плуралистична и открита Европа, както и с призивите за нещо като общоевропейска континенталност. Критиците на Русия я обвиняват в опити да определи стратегическия избор на съседите, преди всичко на Грузия и Украйна, налагайки им решения в духа на необрежневистката доктрина за ограничения суверенитет. Всички, които обаче мислят реалистично, биха казали, че всяка държава ще бъде обезпокоена от стратегическия избор на съседите, ако той застрашава нейната безопасност. В същото време Москва се стремеше да надскочи тези дилеми и да създаде общоевропейски структури за преодоляване на традиционните разделителни линии.

Уви обаче, дори намерението да се започне дискусия относно това какви форми може да придобият такива структури, се възприемаше като опит да се внесе разкол в атлантическата общност. Така бе положено началото на един порочен цикъл, който в крайна сметка затвърди консолидацията на западната блокова система.

Новият атлантизъм е идеологическата проява на тази консолидация. Той се превърна във въоръженото крилото на евроатлантическата общност и все повече се отъждествява с нея. Това не означава, че са решени проблемите на вътрешното единство, на разнопосочните амбиции и представи за крайните цели на НАТО, на нежеланието да се изпълняват задълженията по разходите за отбрана и много други дисбаланси на институционалното развитие. Всичко това обаче се обсъжда от гледна точка именно на новия атлантизъм.

Новото издание на атлантическия съюз доведе не само до съхранение на натоцентричната система за безопасност и разпространението й на територии от сферите на влияние на бившия противник, но и до качествено изменение на самата система за сигурност. Атлантическата система стана все по-малко способна критично да преценява последиците от своите действия от гледна точка на силата и геополитиката. Именно такъв геополитически нихилизъм провокира украинската криза.

Изначално създаден за отбрана и за противопоставяне срещу Съветския съюз, атлантизмът в новото си превъплъщение стана по-войнствен в прокарването на своите интереси и по-агресивен в обществен план, позиционирайки се като модел на цивилизационния прогрес. Той не е способен да приеме геополитическия плурализъм в Европа и по този начин все повече и повече се превръща в монистки организъм. (Монизмът е философско учение, което приема за основа на всичко съществуващо едно начало – ред). Превръщайки се в “поканваща империя” (макар поканата да не се разпространяваше върху Русия) и запазвайки вътрешните си разминавания, атлантическата общност не съумя да избегне метастазите на Втората световна и на Студената война и постъпателно налага логиката на предишни епохи.

Херметична и всеобхватна

След края на Студената война атлантическата общност се впусна в търсенето на нови задачи, които в крайна сметка стигнаха до изначалната, макар и донякъде преформулирана цел – сдържане на Русия. Печалните последици станаха очевидни в хода на схватката в Украйна.

Вътрешната еволюция на атлантизма върви по посока към херметичен и всеобхватен характер. Под херметизъм аз разбирам това, че след 1989 година системата за сигурност значително се разшири, включвайки голяма част от страните на бившия съветски блок и дори част от бившия Съветски съюз. Но неговата вътрешна логика и структури оставаха учудващо невъзприемчиви към промените, дори въпреки падането на “желязната завеса” и внимателното движение на Русия към капиталистическа демокрация и международна интеграция. Алиансът се превърна в идеологически проект, а това означава, че губи гъвкавост и прагматизъм – той става все по-твърд и избирателен при възприемането на широкия спектър от информационни потоци.

Напомнянията за ангажиментите на САЩ да бранят Европа все повече приличат на мантри, маскиращи подкопаването на общоевропейската безопасност от същите тези ангажименти. Всяко отстъпване пред Москва и дори намерението да се разбере нейната позиция се смята за проява на слабост, което реално само засилва конфронтацията.

За новите атлантисти е категорично неприемлива идеята за многополюсния ред, активно прокарвана от Русия и по-спокойно от Китай. Това се разпространява върху решаването както на нормативните, така и на силовите въпроси. Лекотата, с която НАТО се върна към позициите на конфронтация с Русия в духа на Студената война, свидетелства за херметичния характер на организацията. Животът се променя, но мисленето на Студената война се съхрани и то играе водеща роля в новата стратегия на сдържане.

Ако се говори за всеобхватния характер, то той увеличаваше оборотите през последните години, когато външнополитическото и военнополитическото измерение на Евросъюза фактически се сляха с атлантическата форма на сигурност. След подписването на Лисабонския договор от 2007 година, който влезе в сила през 2009 година, външната политика и политиката на сигурност на ЕС по същество се явява част от атлантическата система. Присъединилите се към ЕС държави са задължени да провежда военна политика в съответствие с политиката на НАТО, което води до милитаризирането на ЕС. Редица положения от Договора за асоцииране между ЕС и Украйна свидетелствата за засилването на “трансдемократичната спойка” между политиката и безопасността. Разширяването на ЕС се превърна в част от процеса на утвърждаване на евроатлантическата общност, който предполага, че сигурността, качеството на държавното управление и икономическите реформи вървят ръка за ръка.

Новият атлантизъм отразява постепенното превръщане на атлантическата система за безопасност в една общност, чиято задача е не просто поддържане на сигурността, но и съхранението на някаква специфична форма на евроатлантическата цивилизация. По същество това означава отказ от онова, което в следвоенната епоха започна да се възприема за базови европейски ценности, такива като социалната справедливост и равенство. И този отказ е в полза на нови хибридни форми.

Перспективата на новия атлантизъм

Но НАТО е само един елемент от атлантическата система, която придобива все по-голяма сила в глобален мащаб. В нейния център е Америка. И сегашното възраждане на НАТО е само едно от направленията за по-широко засилване на атлантизма.

Новата атлантическа общност се надява и на засилването на икономическите връзки, които трябва да бъдат “облечени” в по-значими институционални форми. Напоследък нов импулс получи идеята за Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП) – преди всичко благодарение на Великобритания и на нейната стара стратегическа идея да отслаби интеграционната линия на Евросъюза, а също благодарение на недоизживяните континентални (евро-голистски) стремежи. На пръв поглед потребителите само биха спечелили от създаването на зона за свободна търговия и отстраняването на сложни регулационни и други ограничения върху движението на стоки и услуги. Това би позволило на европейските компании да стъпят на американския пазар, за който е характерна недостъпността. Но планира се ТТИП да отиде по-далеч, за да наложи приоритета на пазар над държавата. САЩ и 14 държави от ЕС смятат да създадат отделна съдебна система в полза изключително на корпорациите, като по този начин и предостави привилегирован правен статут. В тези съдилища компаниите ще могат да подават искове срещу правителствата. Ако бъде прието, че законите (на държавите – ред) застрашават техните “бъдещи очаквани печалби”, корпорациите ще могат да оспорват националните закони и да изискват компенсации.

Новата система гарантира безопасността на собствените членове и съюзниците, но все повече изоставя механизмите по изграждането на наистина равноправни отношения с други държави. Това е позиция на едностранни геополитически нихилизъм. При него самият принцип за наличието на геополитически интереси у други държави, които не съвпадат с интересите на атлантическата общност, не само делегитимира онези, които отстояват други гледни точки, но води и до демонизирането на лидер и елити, които се противопоставят на атлантическата хегемония. Санкциите, медийните кампании и тайните операции са елементи от мащабното настъпление срещу аутсайдери и антагонисти. В съвкупността си всичко това представлява една страховита сила.

С появата на новия атлантизъм се променя понятието „Запад“ и дори под въпрос се поставя правомерността на неговото използване. Традиционният плурализъм и широтата на понятията сега се свеждат до трансдемократично съчетание на сигурност и нормативни въпроси. Върху участниците на атлантическата система се разпространяват мерки за дисциплинарна отговорност и опека, а аутсайдерите си имат работа с хегемонистична сила, представена от алианса.

Както обаче се случва в международните отношения, възникването на сила, претендираща за хегемония, поражда съпротива. В момента това приема формата на антихегемонистична система от съюзи, преди всичко чрез развитието на групата БРИКС, Шанхайската организация за сътрудничество и активизация на евроазиатската интеграция. Формира се нов модел на глобална политика. Многополюсността придобива реална форма.

——————————–

Ричард Саква е британски професор по европейска и руска история в Университета в Кент, член на Кралския институт за международни отношения „Чатъм Хаус“. Анализът е подготвен по молба на Валдайския клуб и е публикуван в серията „Валдайски бележки“.

Москва / Русия

Източник: БГНЕС