66 години след като с историческата декларация на френския външен министър Робер Шуман бе поставено началото на обединението на Европа, поредица от земетръси клатят Европейския съюз и той уверено върви към разединение. Затова отминалият Ден на Европа е чудесен повод за размисъл за бъдещето на този проект. Дали следващият 9 май ще е отново празник, възхваляващ мира и единството, или по-скоро опело на една фатално откъснала се от същността си идея за благоденстваща общност?
Най-важният въпрос, който трябва да си зададе европейският политически елит днес, е как да бъде спряно стремглавото пътуване на ЕС към нанадолнището. Как да бъде смазан бюрократичният октопод ЕС, който задушава с пипалата си демокрацията? Как да бъде върнато доверието на европейските граждани? Въпросите са много и трудни, а истинските лидери, които могат им дадат отговор, липсват. На мнозинството европейски политици днес им убягва (защото така е много по-удобно) същината на проблема – защо традиционните партии допускат възхода на крайни и опасни движения, яхнали вълната на народното недоволство. Именно те – в неспособността си да овладеят кризите и да предложат работещи решения, обладани единствено от амбиции за власт и произтичащите от нея материални дарове, са виновниците за появата на националистически и екстремистки настроения. Да се плюе по тях, е лесно, но трудно се оборват. Историята помни.
Първата домино плочка – предстоящият референдум за членството на Великобритания в ЕС, дори и да не успее да падне и да предизвика ефект, тя е симптоматична. Точно толкова, колкото и настроенията сред гражданите на някои от най-влиятелните страни членки. Знак е, че е все по-непопулярен в този си вид ЕС, който на всичкото отгоре губи и влияние в световен план. Докато играе по свирката на задокеанския си брат, не спира да се конфронтира с Русия, забравил, че тя е част от същата тази Европа, към която се стремим – силна и единна.
Кристиела Симеонова, в. „Дума“