На 07.06.2015г. се случи нещо без прецедент в досегашните официални отношения между София и Киев, след разпада на СССР. Сутринта центърът на украинската столица осъмна с трикольори, в чест на предстоящото посещение на българския президент Росен Плевнелиев. Само че, част от флаговете бяха не със светло-, а с тъмно зелена ивица в средата. А други бяха направо със синя, което всъщност е националното знаме на Руската Федерация.
Както логично можеше да се очаква, „майданути“ (нова руска дума) киевляни реагираха като „бик на червено“. Те сметнаха знамената за руска провокация, извикаха полиция и сами накъсаха на парчета 15 точно от тези, които все пак се отличаваха със зелена ивица по средата.
Двамата президенти и украинските и българските СМИ (по точно, тези от тях, които посмяха да обърнат внимание на срамната случка) обърнаха нещата на смях и се съсредоточиха върху разговорите на Петро и Роско, най-вече върху техните антируски коментари и инициативи.
Далеч не всичко от тях обаче стана известно. Възможно е дори да са си говорили без преводач: Петро Порошенко знае български език. Роден е в Болград – столицата на бесарабските българи. Учил е в основното училище „Васил Левски“, където българският език е равнопоставен. Има съмнения, че дори в жилите му тече българска кръв. Косвено потвърждение е фактът, че баща му – Алексей Порошенко, е присъствал на откриването на българското Генерално Консулство в Лвов. А и мнозинството от населението в Болград и околните села е българско.
На мене и приятелите ми ни направи голямо впечатление фактът, че във всяко село се говори различен български диалект. Местният български авторитет и наш домакин в село Огородное (Городне) Александър Йовчев ни обясни причината за този парадокс: в Бесарабия са се изселвали българи от всички наши етнически територии, основателно опасявайки се от турско отмъщение.
И все пак, роденият в Болград Петро Порошенко и роденият в Гоце Делчев, Пиринска Македония, Росен Плевнелиев станаха съпричастни към опозоряването на Република България и потъпкването на нейната национална чест и достойнство. Самият Порошенко, разбира се, едва ли е искал да се стигне до там. Той е силно зависим от продажния бесарабски български „елит“ в Киев и Одеса, който с груби манипулации принуждава нашите сънародници да подкрепят „самостийна“ Украина“, да се обявяват за нейната обречена териториална цялост, да изповядват антируски нагласи и дори да учат непознатия им украински език, за сметка на втория им роден – руски.
В момента мълчат по темата всички украински българи, които иначе не пропускат да се пишат „ура-патриоти“, особено пред паметниците на основателите на българската държава Кубрат и Аспарух в Полтава. Те много бързо смениха господарите си – преди слугуваха на Янукович, а сега на Порошенко. Никак няма да се учудя, ако утре слугуват и на Дмитро Ярош, или Юрий Шухевич.
Техният бивш покровител и спонсор – ръководителят на Движението за Освобождение на Украйна „Новорусия“ Валентин Халецки е уверен, че при успех на готвения от него поход към Киев на 22.11.2015г., те отново ще се присъединят към него и първи ще дойдат да го поздравят.
В случая по-важна е реакцията, по-точно липсата на такава, от страна на политиците в Република България. Президентът Росен Плевнелиев се държа в Киев „като прекалила с ликьора домакиня“ по израза на Петър Волгин. Това не му е нито за пръв път, нито за последен. От самото начало на мандата си, той е послушно оръдие в ръцете на задокеанските си господари.
Такъв е и Бойко Борисов. Но за разлика от президента, министър-председателят поне намери сили да си го признае в интервю за руската информационна агенция ИТАР-ТАСС. Той си призна, че „се моли на Бога големите шефове да отменят санкциите срещу Русия“. Призна си също така, че от тези санкции страда най-вече България, заради огромните загуби в сферата на туризма, селското стопанство и търговията. Припомни историческите заслуги на Русия пред България и традиционната братска дружба между руския и българския народи. Даже оправда острите реплики на президента Путин срещу България, които според него, имат основания. Обаче също пропусна да порицае българското унижение в Киев.
ГЕРБ мълчи. Мълчи и Реформаторският Блок. Това не е чудно – господарите им отвъд океана просто не са обърнали внимание на инцидента и не са им дали никакви инструкции. Защо обаче мълчат другите 2 коалиционни партньора? Нито ВМРО, нито НФСБ обърнаха внимание на гаврата с българските знамена. Така дават допълнително основание на някои свои стари и нови опоненти, преименували Патриотичния Фронт в „Паричен Фронт“.
Мълчи и АБВ, непонятно защо. Нито президентът Първанов, нито вице-премиерът Калфин, нито професор Борисов, генерал Михов, или заместник председателят на Народното Събрание Цочев не излязоха с нито едно официално заявление, осъждащо гаврата с нашия национален символ. А това беше удобен повод да напомнят за себе си преди общинските избори есента. Това се отнася и за Патриотичния Фронт.
Най-необяснимо е поведението на опозицията – парламентарна и извънпарламентарна. Ако някой от нейните лидери е взел отношение по въпроса, то е било толкова тихо и незабележимо, че поне аз, от хиляди километри дистанция, не го забелязах. А и БСП, и „Атака“, и Движение „Век 21″ можеха да натрупат червени точки преди същите общински избори.
Неизвестно защо и сайтът на Движението „Русофили“ се ограничи с гореспоменатия коментар на Петър Волгин. А можеше да излезе с официална позиция на ръководството, порицаваща поведението на Росен Плевнелиев.
Защото, ако беше президент на място, при новината за случката, щеше да обърне посоката на президентския самолет обратно към София.
Автор: Георги Коларов, д-р по политология, експерт по проблемите на тероризма, латиноамериканист.
Завършил е „Социология на политиката „в СУ „Св. Климент Охридски“, където е преподавал курсовете „Латинска Америка в международните отношения” и „Политически идеологии и течения в Латинска Америка“.
Защитава дисертация по политология. Преподавал е политология във Варненския свободен университет.
Докторант е в Руския университет за дружба между народите „Патрис Лумумба”.
В Москва преподава „История на ляворадикалните движения в Европа и Латинска Америка“.
В периода 1995-1998 година е експерт в направление „Психологическа отбрана“ на Аналитичния отдел във военното министерство.
По темата „Латиноамериканската левица“ има три издадени книги – „Мистика и тероризъм – кървавата смес на Сендеро Луминосо“ с приложение „Наръчник на терориста”, „Латиноамериканската левица в края на 20. век – между сандинизма и сендеризма“ и „Левият радикализъм в Латинска Америка: социално-политически аспекти“.