Олег Погудин: Певците са глезените деца на свободата

Олег Погудин: Певците са глезените деца на свободата

Публикувано от:

Родителите ми не вярваха, че изкуството ще ме храни, споделя прочутият изпълнител на романси

Олег Погудин, известният изпълнител на руски романси, тенор и педагог, е роден на 22 декември 1968 г. в Ленинград в семейство на инженери, работещи във военнопромишлен комплекс. Цялата му рода по бащина линия пее великолепно. Самият той започва на седем години да прави чудеса с гласа си. Завършва актьорско майсторство в Ленинградския университет за театър, музика и кинематография “Николай Черкасов”. Погудин се отличава с уникалния си “сребърен” тембър. На сцената на Руския културно-информационен център в София изпълнението му бе под съпровода на камерен оркестър. За миналата година Олег Погудин е осъществил над 100 концерта на три континента.

– Олег, отминава ли времето на романсите?

– Всяко настояще утре е вече минало. Това е реалността. Има неща, които живеят минути или секунди. Други остават в историята, въпреки че са се случили в миналото. Изкуството е насочено към вечността. То не върви на задна скорост. Няма такава опция. Заради това не бих казал, че времето на романсите е зад гърба ни. Романсът е специфичен жанр, характерен за руската общност и интелигенция. Трайно се е загнездил в класиката. Затова винаги ще им жажда за романси. Независимо от реалността.

Те се предават от поколение на поколение

Също като поезията, валсовете, операта. Всъщност са част от мечтите ни за прекрасен живот. Най-важното е да сме здрави и децата ни да са читави и щастливи.

– Вашата публика има ли определена възраст?

– Да. Това са хората над 35-40 години. Младежите не се увличат кой знае колко по този жанр, но техните родители са истински познавачи. Вече 30 години пея романси и залите винаги са пълни, независимо къде съм. Слушали са ме над 4000 души. Романсът е вечен като любовта. Той не изисква суетност. Той е за всички, които обичат и са обичани.

– Къде се крие романтиката и съществува ли тя изобщо?

– Разбира се, че романтиката съществува. Тя винаги е била и ще бъде жива. Тя се крие там, където я търсим. Ако я търсим с правилните хора и на правилните места, винаги ще я намерим. Не се заблуждавайте, че в нашето сиво всекидневие, пълно с комерсиалност и технологии няма романтика. Тя е до всеки от нас.

– Пели ли сте серенади под прозореца на любимо момиче?

– Да, като юноша. На 16 съм правил серенади под прозорците на девойките. Живеехме в покрайнините на Санкт Петербург, където повечето хора навремето живееха в къщи, а не в блокове. И серенадите под балконите на ухажваното момиче бяха нещо съвсем нормално по онези времена. Но на 16 влязох и в Театралния институт – и до там със свободния живот, детството и юношеските халтури. От този момент нататък вече гледах на пеенето, акомпанимента и актьорското майсторство професионално и не се сещах повече за серенадите под прозорците. Учехме от 9 сутринта до 12 през нощта.

Нямаше време нито за любов, нито за серенади.

– Пеете ли на маса с приятели?

– Да, разбира се. Приятелите ми много обичат старите градски песни и романси. Цялото ми семейство е музикално, дори фамилията ми означава “пеещ” на старославянски.

– Имате ли много почитателки?

– Достатъчно са, не се оплаквам. Преобладаващото мнозинство в публиката са жени. Не мисля, че съм им скучен, след като пълнят залите.

– Вие сте непрекъснато на път. Къде в Европа се чувствате най-добре приет?

– В годините на нашия соц във Франция залите бяха пълни с французи, в Италия – с италианци, в Испания – с испанци. Но сега нещата се промениха. На моите концерти зад граница идват предимно руснаците, които живеят в съответната страна. Някои от тях са омъжени или женени за хора от нацията домакин. Те малко или много са запознати с руската музика, с нашата класика, шансони или романси. Веднъж в годината задължително правя концерт в Чехия. Там винаги ме очакват с нетърпение. За втори път съм в България. Посрещнаха ме изключително топло. Залата беше препълнена.

– Пели ли сте без микрофон?

– Да, разбира се – при технически проблеми или съвсем тенденциозно. За истинския изпълнител да пее без микрофон е дори удоволствие – при отлична акустика, разбира се. Спомням си една история по този повод. През 90-те, когато промените настъпваха рязко, имах концерт някъде в провинцията. Хората ме чакаха с нетърпение. Залата беше ледена, дъхът ми се виждаше. Но дори и не помислих да прекратя.

– Израснали сте в семейство на инженери. Как решихте да станете певец и актьор?

– Това е Божа работа. Ако човек има изразена дарба, рано или късно тя му става професия. Пея от дете. Хората се спираха по улицата да ме слушат.

Баща ми обаче не беше във възторг

че ще се прехранвам с изкуство. Но затова пък получих пълната подкрепа от дядо ми, който беше военен и прекрасно пееше. И от чичо ми, който въпреки че е виден хирург, също пее и ме поддържаше в моя копнеж за голямата сцена. За нашите пеенето беше нещо съвсем нормално и винаги съществуващо. Но тяхното поколение не проумя до край как бих могъл да се издържам от изпълнението на романси. После, през 70-те, блеснаха Булат Окуджава, Владимир Висоцки – и родителите ми разбраха, че талантът може да ти плаща сметките.

– Имате 10 филма зад гърба си. Имате ли самочувствието на актьор?

– Категорично не. Въпреки, че съм актьор по образование. През 90-те години в началото на перестройката беше много трудно да оцелееш като актьор. Някои колеги се погубиха. Престанаха да се занимават с изкуство и месомелачката на бизнеса ги погълна. Сега е съвсем различно.

Бълват сериал след сериал. Но актьорът не е свободен. Той е винаги подчинен на режисьора, който налага волята си. Актьорът е длъжен да се подчинява. А аз съм разглезен от свободата си!

Напълно независим съм

Затова не продължих като актьор. Винаги ме е било страх да не изгубя свободата си.

– Какво ви хареса в България?

– Невероятна страна! Вие сте щастливи да живеете сред тази прекрасна природа, да сте част от нация с толкова богата история. Влюбен съм в морето и планините ви. Този път дойдох от Гърция и минах покрай Рилския манастир – невероятно, магическо място с толкова позитивна енергия.

Автор: Оля Ал Ахмед, в. Стандарт