Какво иска Путин?

Какво иска Путин?

Публикувано от:

Радостно е, че през януари и февруари не се случи пълен разгром на украинските войски в Донбас и московските консултации с Меркел и Оланд не можаха мълниеносно да вменят „патриотите“ като вина на Путин.

Впрочем това не отменя нито техните желания победата да беше се случила вчера, нито увереността на радикалите, че и бездруго Путин „ще сдаде Новорусия“; нито опасенията на умерените, че само да бъде подписано поредното примирие (ако бъде подписано) във връзка с необходимостта не само да се прегрупират и да попълнят армията на Новоросия (в края на краищата може би ще се справят и без да се отказват от активни бойни действия), но и да се закрепи нестабилната конфигурация на международния фронт, а също така да се приготвят за нови дипломатически битки.

Ние толкова внимание обръщахме на политическите дилетанти и/или на бойните действия („талейраните“ и „бонапартите“ в интернет), а ситуацията в Донбас и в Украйна е само една точка от линията на глобалния фронт. Съдбата на войната се решава не на донецкото летище, нито от Дебалцево. Тя се решава в кабинетите на Стария и Смоленския площад, в парижките, берлинските и брюкселските офиси. Защото войната е само един от многото аргументи в политическите спорове.

Тя е най-жестокият, последен аргумент, използването на който е съпроводено  с големи рискове, но нещата не започват с войната и не свършват с нея. Войната е междинен етап, обозначаващ невъзможността за компромиси и нейното предназначение е да създаде нови условия, които ще направят компромисите възможни или ще изчезне необходимостта от тях поради изчезването на една от страните в конфликта. Тоест в края на войната, когато войската се отправи към казармите, а генералите пишат мемоари в очакване на следващата война, политиците и дипломатите на масата за преговори ще обобщят резултатите от реалните противоречия.

Но не всички решения ще станат ясни на населението и военните. Например канцлерът на Прусия (в бъдеще канцлер на Германската империя  Ото фон Бисмарк) в хода на Австро-пруско-италианската война от 1866г. въпреки настойчивото желание на краля (бъдещ император) Вилхелм Първи и исканията на пруския генералитет не позволили да се превзема Виена и бил абсолютно прав. По този начин той ускорил постигането на мира в условията на Прусия, а също така спечелил това, че Австро-Унгария завинаги (до разпадането си в 1918г.) става младши партньор на Прусия, а после и на Германската империя.

Именно затова да разберем как, кога и при какви условия могат да приключат бойните действия, на нас ни е необходимо да знаем, какво конкретно искат политиците, как виждат условията за следвоенния компромис. Тогава и ще станат разбираеми причините, заради които бойните действия имат именно такъв, а не друг характер (вяло течаща гражданска война с периодични примирия) не само в Украйна, но и в Сирия.

Нас очевидно не може да ни интересува мнението на киевските политици – те нищо не решават. Външното управление на Украйна дори вече не се крие и не е важно естонски или грузински са министрите – все едно, те всъщност са американски. Би било и голяма грешка да се интересуваме от възгледите за бъдещето на ръководителите на ДНР и ЛНР. Републиките съществуват благодарение на руската поддръжка и дотогава, докато Русия ги поддържа, интересите на Русия трябва да бъдат гарантирани (в това число и от приемане на самостоятелни решения и инициативи). Твърде много е заложено на карта, за да могат Захарченко, Плотницки или който и да е друг да решават каквото и да е самостоятелно. Фактически днес ЕС може да избира – да остане в американската клетка или да се подпре на Русия. В зависимост от този избор Европа може да се отърве с лека уплаха (във вид на отпадане на части от периферията и фрагментация на някои страни), а може да изпадне в колапс. Съдейки по неготовността на европейския елит открито да се противопстави на Америка, колапсът, както бе казано по-горе, е неизбежен.

Позицията на ЕС нас също не ни интересува. От ЕС зависеше много до края на лятото миналата година, когато войната можеше да не се случи или да бъде спряна в самото начало. В този момент твърдата и принципна позиция на Евросъюза би била желана и навременна, би позволила да бъдат блокирани американските действия, насочени към разпалване на война, и ЕС би се утвърдил като самостоятелен геополитически играч. ЕС мина покрай тази възможност и се показа като верен васал на САЩ. В резултат на това Европа стои на границата на страшни вътрешни шокове, там са налице всички шансове в близките години тя да повтори съдбата на Украйна, само че с по-голям грохот, с големи потоци кръв и с по-малки перспективи, че в обозримото бъдеще всичко ще се успокои (някой ще дойде и ще възстанови реда).

В действителност ние трябва да се интересуваме от мнението на двама основни игачи, които определят конфигурацията на предната линия на  глобалния фронт и които се сражават за победа във войната за новите поколения (Третата световна мрежова война). Тези играчи са САЩ и Русия.

Позицията на САЩ е разбираема и прозрачна. Във втората половина на 90-те години на ХХ век Вашингтон окончателно изпусна възможността тихо да реформира икономиката на Студената война и така да избяга неизбежните кризи в системата, развитието на които се определя от ограничените ресурси на планетата Земя, включително човешки, което е в противречие с безкрайно увеличаващото се производство и доларите в обращение. Когато Русия заяви за своето право да взема самостоятелни политически решения, сблъсъкът й със САЩ стана неизбежен.

След което, за да продължат тази агония, САЩ можеха само за сметка на ограбване на останалия свят – в началото страните от третия свят, после потенциалните конкуренти, след това съюзниците, а накрая и най-близките приятели. Това ограбване може да продължи дотогава, докато САЩ се явяват като световен хегемон, и тази хегемония никой не я поставя под съмнение.

Именно затова, че само Русия заяви за правото си да взема самостоятелни политически решения (не с глобално, а с регионално значение), нейният сблъсък със САЩ стана неизбежен. И този сблъсък не може да завърши с компромисен мир.

За САЩ компромис с Русия означава доброволен отказ от хегемония, а това влече след себе си бърза катастрофа на системата (не само икономическа и политическа криза, а парализа на държавните институции и неспособност на държавата да изпълнява своите функции, тоест неизбежна авария).

Ако САЩ победят, то системна катастрофа чака Русия. След подобен „метеж“ управляващата класа ще бъде наказана с ликвидиране, затвори и конфискация, държавата ще се разпокъса, съществени територии ще бъдат анексирани, военната мощ унищожена. Необходимо е да се разбере какво иска да постигне руското ръководство и конкретно президентът на Русия Владимир Путин.

Така че войната ще продължи до победа, а всякакви междинни съглашения трябва да се разглеждат само като временно примирие – необходима почивка за възстановяване на силите, мобилизация на нови ресурси и търсене (превербуване) на допълнителни съюзници.

Наистина за пълнота на изложението ни липсва само позицията на Русия. Необходимо е да се разбере какво руското ръководство иска да постигне, и по-точно, Владимир Путин. Ние говорим за ключовата роля на Путин във връзка с организацията на руската система на властта. Тя не е авторитарна, както твърдят мнозина, а авторитетна. Тоест тя се базира не на законодателно закрепено единовластие, а на авторитета на един човек, създал тази система и принуждавайки я да работи ефективно, и който стои на върха на тази система.

Засега за съжаление да се достигне до пълна автономия на управлението (способност да функционира и без надзора на президента) не се получава. Путин продължава да остава ключово звено в системата, защото доверието на населението е концентрирано лично към него, докато в същото време на самата система се доверяват значително по-малко.

В тази ситуация мнението на Владимир Путин, неговите политически планове придобиват решаващо значение за формирането на външната политика на Русия, и ако фразата „Няма Путин – няма Русия“ е наистина сбъркана с преувеличението си, то фразата „Каквото иска Путин – това желае Русия“ според мен отразява ситуацията достатъчно точно.

Като начало ще отбележим, че човекът, който петнадесет години акуратно водеше Русия към нейното възраждане, водеше я в условията на американската хегемония в световната политика и значителните възможности на Вашингтон да влияе на вътрешната политика на самата Русия, длъжен е да разбира каква борба води и с кого ще я води. В противен случай той няма да издържи дълго.

Нивото на конфронтация, което Русия си позволи по отношение на САЩ, нарастваше много бавно, в някои моменти незабележимо. Русия изобщо не реагира на първия опит на цветния преврат в Украйна през 2000-2002г. („скандала с касетата“, „делото Гонгадзе“, Украйна без Кучма“).

Русия заяви алтернативна позиция, но не започна активно да се намесва в хода на преврата от ноември 2003-януари 2004г. в Грузия и ноември 2004-януари 2005г. в Украйна. През 2005г. в Осетия и Абхазия Русия задейства войска против американския съюзник (Грузия). През 2012г. в Сирия руските кораби демонстрираха готовност за конфронтация с флота на САЩ и техните съюзници от НАТО.

През 2013г. Русия започна превантивни икономически действия против режима на Янукович, принуждавайки ги да осъзнаят злокачествения ефект от подписаното споразумение за обща асоциация. Във всеки отделен етап Путин си позволи именно такова ниво на конфронтация с Америка, на което Русия би издържала.

Москва не можа да спаси Украйна от преврат – заради подлост, страх и глупост от страна на украинските ръководители (не само Янукович, всичките вкупом), но след февруарското въоръжаване на преврата от 2014 г. в Киев започна открита конфронтация с Вашингтон. Ако до този конфликт се сменяха периоди на подобрения на отношенията, то от началото на 2014г. руско-американските отношения рязко се влошиха и почти моментално достигнаха до онази точка, при която в доядрената епоха войната се обявяваше почти автоматично.

Ако сега Русия не ограничава степента на конфронтация, означава, че според Путин във войната на санкции, войната на нерви, информационната война, в гражданската война в Украйна, в икономическата война Русия е способна да победи.

Това е първият важен извод за това какво иска Путин, на какво разчита. Той разчита на победа.

За това колко внимателно той подготвя своите действия, как се стреми да предугади всяка случайност, може да бъдете уверени, че когато взема решение, той не отстъпва под натиск от САЩ, а им даде отговор, че руското ръководство има двойни, ако не и тройни гаранции за победа.

Трябва да отбележа, че решението да встъпи в конфликт с Вашингтон беше прието не в 2014 г. и не в 2013 г. Вече войната 08.08.08 („Войната 08.08.08“ – документален филм за конфликта в Южна Осетия през август 2008 г.) беше предизвикателство, за което САЩ не можеха да останат безнаказани.

След всеки следващ етап конфронтацията ескалираше. Доколкото през 2008-2010 г. ресурсният (не само военен или икономически, но комплексен) потенциал на САЩ беше значително по-голям, отколкото е сега, а потенциалът на Русия много по-малък, отколкото е сега, главната задача беше да се постигне по-плавно, а не експлозивно ниво на тежестта. Тоест, откритата конфронтация, когато, както е сега, маските са свалени и всички разбират, че се задава война, трябваше тя да се забави колкото се може повече. А най-добре изобщо да не се допуска.

С всяка година САЩ отслабваха, а Русия укрепваше. Тези процеси бяха обективни и нямаше как да бъдат спрени, а можеше със сигурност да се сметне, че през 2020-2025г., без каквато и да е конфронтация, с американската хегемония ще бъде свършено, а САЩ ще мислят не за това как да оправят света, а как да се спасят от вътрешна катастрофа. В условията на глобализирания свят краят на създадената от САЩ военно-политическо-икономическа глобална система е неизбежен.

В тази връзка второто желание на Путин е как може по-дълго да се съхрани мира или видимостта за мир, доколкото именно мирът е обективно изгоден за Русия, защото в състояние на мир не се налага огромна издръжка, която има и политически ефект, но при значително по-добра глобална ситуация. Затова и сега Русия постоянно предлага мир. Точно така, както в условията на мир киевската хунта в Донбас рухна сама, в условията на глобален мир неизбежно е окончателното саморазрушение на създадения от САЩ военно-политическа и финансово-икономическа глобална система. Днес действията на Русия най-точно могат да се опишат с максимата на Сун Цзъ „Най-добрата война е тази, която не започва“.

Ясно е, че във Вашингтон не работят глупаци, за което по този повод говорят в руските токшоу програми и пишат блогърите. В САЩ прекрасно разбират ситуацията, в която се озоваха. Нещо повече, те разбират, че Русия не планира тяхната ликвидация инаистина е готова на равноправно сътрудничество. Само че социално-икономическата ситуация в САЩ е такава, че за тях подобно сътрудничество е неприемливо – икономическият крах и социалният взрив (дори при поддръжката на Москва и Пекин) ще настъпи по-рано от времето за провеждане на необходимите реформи (още повече че едновременно трябва да се реформира и ЕС). Освен това за 25 години в САЩ израсна политически елит, който привикна да е стопанин на света. Те искрено не разбират как някой може да им противоречи.

За представителите на управляващата класа в САЩ (дори не толкова в бизнеса, колкото бюрокрацията) да се превърнат изведнъж от арбитъри на дивите туземци в равноправна страна, е нетърпимо. То е все едно да предложат на Гладстоун или Дизраели да поработят като министър-председатели в Кетчвайо в Зулуленд.

По прицип всяка война е борба за ресурси. Като правило надделява този, който има повече ресурси, който съвсем банално може да мобилизира повече войници, да произведе повече танкове, кораби и самолети. Впрочем понякога стратегически загубената война може да бъде спечелена тактически на бойното поле. Такива са били войните на Александър Македонски, Фридрих Велики, а така също кампаниите на Хитлер през1939-1940г.

Ядрените държави не могат да се конфронтират на бойното поле.  Затова въпросът за ресурсната база добива първостепенно значение. Именно затова през миналата година наблюдавахме отчаяната борба на Русия и САЩ за съюзници. Русия я спечели. Ако на страната на САЩ са само ЕС, Канада, Австралия, Япония (и то не винаги и не безусловно), то на Русия и се удаде да мобилизира на своя страна БРИКС, трайно закрепвайки се в Латинска Америка и започна да измества САЩ от Азия и Северна Африка.

Разбира се това не е очевидно, но ако се направи сметка за гласуванията в ООН, то става ясно, че заедно с Русия излизат (не поддържат официално САЩ, което значи, че поддържат Русия) страни, заедно контролиращи около 60% от световния БВП, повече от две трети от населението на повече от три четвърти от земната суша. Тоест Русия може да мобилизира по-голям ресурс.

В тази връзка САЩ имат два варианта за тактически решения. Първото дава надежда за успех и беше задействано от САЩ в първите дни на украинската криза. Това бе опит да се накара Русия да избере между лошо и по-лошо. На нея й се предложи или да се примири със съществуването на своите граници на държавата и в такъв случай рязко да загуби своя международен авторитет, доверие и поддръжка на съюзници и след някой не много дълъг период да се окаже под ударите на вътрешни и външни проамерикански сили, без никакъв шанс да оцелее. Или да изпрати армията в Украйна и бързо да помете все още неукрепналата хунта, да възстанови законното правителство на Янукович, но щеше да бъде обвинена в агресия срещу независимата държава и в потушаване на народната революция, щеше също да се получи в Украйна глухо недоволство и необходимост постоянно да се изразходват значителни ресурси (военни, политически, икономически, дипломатически) за поддържането на марионетен режим в Киев (а друг там при такива условия е невъзможен). Русия прескочи това решение. Директна инвазия не бе извършена. С Киев воюва Донбас. Сега вече на американците им е необходимо да наливат в обречения марионетен киевски режим дефицитни ресурси, а Русия спокойно да предлага мир.

И тогава САЩ задейства вторият вариант. Той е стар като света. Ако ти не можеш да удържиш някаква площадка и нея неизбежно ще я заеме противникът, то тя трябва да бъде разрушена максимално, за да се окаже победата  за противника по-лоша от поражение, а всичките ресурси да отиват за оцеляване и опити да се възстанови разрушената от теб площадка. Затова САЩ престанаха да помагат на Украйна с друго освен с политическа риторика и да насърчават Киев да разпространява гражданската война на цялата територия на страната.

Украинската площадка трябва да изгори не само в Донецк и Луганск, но и в Киев и в Лвов. Задачата е максимално да се разруши системата за жизнено обезпечение и да се постави населението на границата на оцеляването. Тогава на територията на Украйна ще се окажат много гладни, много зли и до зъби въоръжени хора, водещи битки помежду си за храна. И за да спре това заколение може само ако се осигурят съкращения (едните опълченци не стигат) на чуждестранното военно присъствие на територията на Украйна и огромните финансови инжекции за изхранване на населението и възстановяване на икономиката (за да може от даден момент Украйна да започне да се изхранва сама).

Разбира се всички тези разходи се падат на Русия. Путин справедливо смята, че не само бюджетът, но всички държавни ресурси, включително военните, ще бъдат пренапрегнати и може да не издържат. Затова задачата е да не се позволи на Украйна да се възпламени по-рано, отколкото опълчението може бързо да вземе ситуацията под контрол. Необходимо е да се минимизират жертвите, разрушенията, да се съхрани някаква икономика и животоподдържащите системи в големите градове, така че населението – изтощено и гладно, но оцеляло, тогава само ще излови нацистките бандити.

Сега при Путин се появи съюзник в лицето на ЕС. Доколкото САЩ се опитваха през цялото време да използват в борбата срещу Русия именно европейски ресурси, в ЕС – и без това бивше слабо звено, а вече окончателно изчерпано, започнаха да се проявяват отдавна назряващите центробежни процеси.

Ако сега на източната си граница Европа получи още и една напълно разрушена Украйна, откъдето не само в Русия (която ще бъде прикрита от буферите на народните републики),но и в ЕС ще нахлуят милиони въоръжени хора (без да се смятат такива прелести като наркотрафик, контрабанда на оръжие, експорт на тероризъм и т.н.), Евросъюзът просто няма да издържи.

Европа не може да се противопостави на САЩ, но смъртно се бои от горяща Украйна. Затова за пръв път от цялото време на конфликта Оланд и Меркел не просто се опитват да саботират изискванията на САЩ (въвеждат санкции и се стараят да не ги въведат), но и рискуват минимални самостоятелни действия, опитвайки се да постигнат поне някакъв компромисен -не точно мир, но поне примирие в Украйна.

Ако избухне пожар на украинската площадка, той ще я изпепели бързо, а ЕС ще се превърне в ненадежден партньор, готов ако не да се прехвърли в лагера на Русия, то да заеме неутрална позиция. Като част от стратегията на Вашингтон е да подпали Европа.

Ясно е, че кръгът от граждански и междудържавни войни на континент, пълен с всякакво оръжие и на който живеят половин милиард души, е нещо твърде по-сериозно, отколкото е гражданската война в Украйна. САЩ са отделени от Европа с Атлантическия океан. Дори Британия може да се надява да си седи зад Ламанша. Но Русия има много дълга граница с ЕС.

Пожар от Атлантика до Карпатите (когато на територията на Карпатите до Днепър още ще тлее жаравата) на Русия изобщо не е нужен. Затова Путин има още едно желание – по възможност да спре най-негативните последствия от пожара в Украйна и пожара в Европа, доколкото е възможно да бъде предотвратен напълно. Ако САЩ поискат, ще го запалят, затова трябва да има възможност бързо да се потуши и да не изгори най-ценното.

В този смисъл, желаейки да защити законните интереси на Русия, Путин иска мир, мир и пак мир, доколкото мирът ще позволи да стане това с най-големи ефекти и най-малко средства. Но тъй като мирът вече е невъзможен, а примирието се оказва все по-виртуално и чупливо, Путин трябва колкото е възможно по-бързо да спре войната.

Но искам да подчертая, че ако преди година компромисите можеха да достигнат най-благоприятни за Запада условия (Русия така или иначе получава своето, но в течение на времето, така че това са дреболии), то сега вече това е невъзможно и всеки път тези условия ще стават все по-лоши и по-лоши. Формално нищо не се е изменило, мирът практически при всички условия е изгоден за Русия. Промени се само едно условие, но най-важната му съставка – общественото мнение. Руското общество жадува за победа и възмездие. Защото, както посочих по-горе, властта в Русия е авторитетна, а не авторитарна, общественото мнение за нея (за разлика от страните от „традиционните демокрации“) не е празен звук.

Путин е основното звено (свързващо системата) само дотогава, докато се ползва с авторитет сред мнозинството от населението. Ако той загуби тази поддръжка, доколкото равностойни на него фигури в руската политика няма, то системата ще загуби своята устойчивост.

А властта се ползва с авторитет дотогава, докато успешно въплъщава в живота желанията на хората. Така че разгромът на украинския нацизъм (нека е и дипломатически) трябва да бъде очевиден и категоричен – само на тази основа сега в Русия е възможен компромис.

В този смисъл независимо от желанията на Путин и интересите на Русия общият разчет на силите, приоритетите и възможностите на страните водят дотам, че войната, която още миналата година трябваше да свърши в пределите на Украйна, вече почти неизбежно засяга Европа. Сега можем само да гадаем кое ще се окаже по-ефективно – американският бензин или руският пожарогасител, но е вярно, че миротворчеството на руското ръководство ще бъде ограничено не от неговите желания, а единствено от реалните възможности. Против волята на народа и хода на историята не е възможно някой да се бори – дори с двете поотделно, а когато те съвпадат, единственото възможно решение на опитния политик е да разбере какво иска народът и накъде се движи историческият процес, и тогава с всички сили да го поддържа.

Логиката на описания по-горе процес сочи, че е много малко вероятно да бъдат удовлетворени желанията на тези, които са за създаването на отделна държава Новорусия. Като се има предвид мащаба на бъдещия пожар, решенията за съдбата на цяла Украйна не са нещо кой знае колко трудно. В същото време то ще е скъпо удоволствие.

Логично е народът на Русия да се запита: ако в Новорусия живеят руснаци, които ние спасихме от нацистите, то защо те да са длъжни да живеят в отделна държава? А ако те искат да живеят в отделна държава, то защо Русия да е длъжна да им възстановява градовете и заводите? И на тези въпроси има само един разумен отговор – включването на Новорусия в състава на Русия (още повече че да се воюва там има с кого, но с управляващите ще е по-зле). Но след като в състава на Русия може да влезе част от Украйна, то може и цялата. Още повече че най-вероятно, когато дойде времето този въпрос да се решава, ЕС като алтернатива на евроазиатския избор вече няма да съществува. Логично, ако решението за повторно обединяване се приеме от единна федеративна Украйна, а не от някакви непонятни образувания. Мисля, че сега да се прекроява политическата карта е още рано. С войната в Украйна очевидно до края на годината ще се приключи, но ако САЩ решат да запалят пожара в ЕС (а те ще се постараят), то до окончателното решаване на териториалния проблем ще минат най-малко няколко години, може би и повече.

Впрочем и сега мирът за нас е изгоден. В условията на мир ще нараства ресурсната база на Русия, към нея ще се присъединяват нови съюзници (бивши партньори на САЩ), да добавим и маргинализацията на Вашингтон – то тогава териториалната реорганизация – първо, значително се опростява и второ – тя временно губи принципното си значение.

Автор: Ростислав Ишченко, президент на Център за системни анализи и прогнози в Русия

Превод: Рени Нешкова, Гласове