Извадки от книгата на Оливър Стоун и Питър Кузник  „Премълчаваната история на САЩ”. Част 14

Извадки от книгата на Оливър Стоун и Питър Кузник „Премълчаваната история на САЩ”. Част 14

Публикувано от:

/ малко известни факти от американската история – продължение /

Подкрепата за муджахидините в Афганистан и зараждането на тероризма

Въпреки че Буш бързо губи интерес към Афганистан и се преориентира към Ирак, бойните действия в страната продължават и след края на мандата му. Хамид Карзай управлява чрез брутални и корумпирани функционери, които превръщат страната в най-големия световен доставчик на опиум – през 2004 г. в Афганистан се произвеждат 87% от опиума в света. През 2009 г. страната е втора по корупция в света след Сомалия. Заради корупцията и войната много афганистанци приветстват връщането на талибаните. ЦРУ не успява да залови организаторите на терористичните атаки, но за сметка на това с лека ръка задържа хиляди други хора по целия свят. Буш твърди, че заловените са „престъпници”, а не военнопленници, чиито права трябва да се зачитат. Задържаните са изпращани във военноморската база на САЩ в Гуантанамо или в тайните затвори на ЦРУ. Част от арестуваните са предавани на държави като Египет и Сирия, където отношението към тях е още по-нечовешко. Много от затворниците нямат нищо общо нито с талибаните, нито с „Ал Кайда”, а са набедени от безскрупулни иракчани и афганистанци заради високите парични възнаграждения, плащани от ЦРУ. Невинните не могат по никакъв начин да обжалват задържането си, тъй като, според Буш, Женевската конвенция за хуманно отношение към военнопленниците не важи за талибаните и членовете на „Ал Кайда”. ЦРУ прилага десет „техники за водене на разпит”, описани в Наръчника за разпити в контраразузнаването от 1963 г. и усъвършенствани от съюзниците на САЩ в Азия и Латинска Америка през следващите десетилетия. Тези психологически мъчения са преустановени след края на Студената война и са отхвърлени напълно през 1994 г., когато САЩ се присъединяват към Конвенцията на ООН срещу мъченията. Само че, след 11 септември, ЦРУ отново започва да ги използва, като често надхвърля строго „психологическия” подход. Артър Шлезенгер споделя пред журналистката Джейн Мейър, че смята тези мъчения за „най-драстичното и радикално предизвикателство пред върховенството на закона в американската история”.

Според указанията на ЦРУ, при задържането „заподозреният се лишава от зрение и слух”, т.е. нахлузва му се качулка на главата. Ако оказва съпротива, го събличат гол, подлагат го на облъчване със силна светлина и шум от 79 децибела и го държат буден в продължение на 180 часа. След като по този начин го пречупят, започва самият разпит. Слагат му белезници на ръцете, окови на краката и нашийник, свалят му качулката и започват да го удрят по лицето и да блъскат главата му в стената – това се повтаря до 30 пъти. Сред другите „техники” са използване на водни струи, лишаване от достъп до тоалетна, принуждаване затворника да носи мръсно бельо, оковаване за тавана и продължително стоене на колене. Международният комитет на Червения кръст съобщава, че затворниците в Гуантанамо са заплашвани, че „ще видят смъртта”. В специални случаи се използва и методът „напомпване с вода”, макар че след Втората световна война САЩ са осъдили няколко японски военни, разпитвали по този начин американски военнопленници. Така например, Абу Зубайда е напомпван с вода 83 пъти в рамките на 4 дни, макар разпитващите го в Банкок да са убедени, че казва истината. Въпреки това от централата на ЦРУ настояват процедурата да продължи цял месец и отстъпват едва когато разпитващите заплашват, че ще напуснат. При залавянето на Зубайда, Буш го посочва за „шеф на операциите на „Ал Кайда”; в действителност, той дори не членува в „Ал Кайда” и вероятно е душевно болен. През 2009 г. „Вашингтон пост” съобщава: „Методите на ЦРУ го пречупиха и сведенията му за терористичните заговори на „Ал Кайда” накараха служителите на ЦРУ да обикалят по целия свят по следите на организацията”. В статията се посочва, че мъченията са довели до „фантасмагории” на Абу Зубайда, който „започва да разнищва в детайли най-различни заговори, в това число и планове за използване на оръжия за масово унищожение, а в резултат на „разкритията” му стотици агенти на ЦРУ и ФБР са пратени да „гонят Михаля”. Бивш служител на разузнаването потвърждава: „похарчихме милиони в разследване на измислици”.

Халил Шейх Мохамед, за когото се предполага, че е замислил атаките от 11 септември, е напомпван с вода 183 пъти. Психолози помагат за разработване на по-фини техники въз основа на фобиите на затворниците или на някои табута за арабите, напр., да ги държат голи или да ги обграждат с кучета. През февруари 2004 г., генерал-майор Антонио Тагуба съобщава, че в разследването си се е натъкнал на многобройни случаи на „фрапиращи садистични престъпления” в центъра на задържане „Абу Гариб”, включително изнасилвания на жени и на мъже. Само 4 месеца преди това Буш заявява, че „в Ирак няма помещения за изнасилване и мъчения”.

Властите се опитват да прехвърлят вината върху няколко души и ги обвиняват, че са „садисти, проявили самоинициатива”, ала истината е, че мъченията са одобрени от ръководния комитет на Националния съвет за сигурност, в който влизат Чейни, Райс, Ръмсфелд, Пауъл, Тенет и Ашкрофт. В продължение на години, на повече от 770 затворници в Гуантанамо и на хиляди други в Ирак и Афганистан е отказвано право на адвокат и правото да призовават свидетели, за да се защитят. В края на 2008 г. обвинения са повдигнати едва срещу 23 затворници, а над 500 са освободени след години грубо и унизително отношение. Един от експертите от отдела за борба с тероризма на ФБР смята, че от всичките в Гуантанамо си е заслужавало да бъдат задържани не повече от петдесетина души. Генерал-майор Тагуба твърди: „Извън всякакво съмнение е, че са били извършвани военни престъпления. Единственият въпрос е дали тези, които са наредили задържаните да бъдат подлагани на мъчения, ще бъдат подведени под отговорност”.

Щетите, нанесени на международната репутация на САЩ, са неизмерими. Артър Шлезингер споделя: „Нищо друго не е нанасяло толкова големи поражения на американската репутация по света – никога!”.

През 2011 г. бедността в Афганистан е умопомрачителна. Брутният вътрешен продукт на глава от населението е 426 долара. Между 60 и 80 % от афганистанците живеят с по-малко от 1 долар дневно. Едва 23% имат достъп до течаща питейна вода. Средната продължителност на живота е 43 години. Само 24% от възрастните могат да четат и пишат, като грамотните жени са 14%.

В същото време приближените на изключително корумпирания режим на Афганистанския президент Карзай живеят в охолство с парите от чуждестранни помощи. Бившият афганистански депутат и борец за правата на човека Малалай Джоя нарича новата управляваща върхушка „копия на талибаните”. „Икономист” съобщава, че в „онези части на Афганистан, където бунтовниците са изтласкани и е възстановена правителствената власт, хората тъгуват за талибаните, които не са били толкова корумпирани и жестоки”. Всъщност, по време на управлението си талибаните са свършили и нещо полезно – държали са под контрол търговията с наркотици. След намесата на САЩ наркотиците се разпространяват навсякъде, а производството на опиум се увеличава от 185 т през 2001 г. до 8200 т през 2007 г., което ангажира 20% от населението в качеството му на работна сила. Наркотиците осигуряват стабилен паричен поток за талибаните, които облагат производителите с 10% данък и срещу допълнително заплащане охраняват конвоите, които пренасят опиум. Талибаните получават и стотици милиони долари от САЩ и НАТО, тъй като повечето компании, изпълняващи проекти в страната, плащат откуп до 20% от стойността на проекта, за да си гарантират сигурност. Друг техен източник на приходи е вземането на откуп от охранителните фирми, които придружават камионите с доставки за силите на НАТО. Високопоставен служител на НАТО в Кабул признава: „За съжаление, ние финансираме и двете страни във войната”.

В средата на юни 2011 г. на една международна конференция Карзай заявява: „Помните, че преди няколко години казвах, че съм благодарен на чужденците за помощта им. Сега вече спрях да им благодаря. … Те са тук заради собствените си цели и ни използват”. Афганистанският президент посочва не само нарастващия брой цивилни жертви, причинени от бомбардировките на НАТО, но също и щетите за околната среда от обеднения уран. Няколко седмици по-рано Карзай заплашва да предприеме „едностранни действия” срещу НАТО, ако не се сложи край на бомбардировките. „Ако продължат да разрушават домовете ни – предупреждава той, – историята знае как постъпват афганистанците с окупаторите”. Американските власти са възмутени от тази черна неблагодарност. През октомври Карзай отново предизвиква гнева на САЩ с думите си, че „ако между Пакистан и Америка някога избухне война, ние ще бъдем на страната на Пакистан. Не желая американските войници да нахлуват в домовете на афганистанците”.

Скорошен край на войната в Афганистан не се очертава. Само през юли и август 2011 г. талибаните убиват 181 високопоставени служители в Афганистан, сред които кмета на Кандахар и един от близките съветници на Карзай.

/ продължението следва /

Подбор и адаптация – Георги Вълков, д-р инж.