За Чехов, „Краят на градината” и още нещо с Десислава Чутуркова и Милен Николов

За Чехов, „Краят на градината” и още нещо с Десислава Чутуркова и Милен Николов

Публикувано от:

От 4 април 2014 г. на театралната сцена на Руския културно-информационен център започват редовни представления на постановката „Краят на градината“ – авторски спектакъл по А. П. Чехов с участието на Десислава Чутуркова и Милен Николов, режисьор Георги Михалков, хореография Ива Караманчева, костюми Стоян Радев. Музиката на спектакъла е на френския композитор Рене Обри.
Чрез интересни хореографски решения и препратки към над 50 пиеси, разкази и писма на Чехов, спектакълът създава свой наситен свят, в който чеховите теми за невъзможността, загубата на илюзиите и сложния любовен танц на привличане и отблъскване вълнуват със силни и близки послания. Историята на аристократката Олга Ивановна и бедния по произход, но преуспяващ Пьотр Сергеич въздейства върху сетивата и неусетно започва да напомня на някоя наша любов, опит за щастие или житейска дилема. Но дали нереализираното желание не е нашия таен живец или ни обрича на липса на смисъл?

Участват:  Десислава Чутуркова и Милен Николов, режисьор Георги Михалков, хореография Ива Караманчева, костюми Стоян Радев. Музика Рене Обри.

Премиерните дати за спектакъла са 04 (петък) и 12 (събота) април от 19.30 ч. Билети на ticketportal.bg

Десислава Чутуркова

 

Десислава Чутуркова

 – Как възникна идеята за проекта, кой е инициаторът?

Д. Ч. : – Идеята за проекта възникна още когато бях в трети курс, когато започнахме да работим по Чехов. До такава степен ме впечатли и грабна този автор, че бях убедена, че това ще е първото нещо, за което ще направя всичко възможно да го организирам с лична инициатива, да събера хора и съмишленици в идеята, които също толкова споделят възгледите си и впечатленията си за Чехов като страхотен човек и драматург. Защото колкото повече чета него и за него – пиеси, писма, разкази, записки – толкова повече ми става все по-любим. Поради тези причини ми се искаше да изпратя тази любов, която съм усетила, да създадем екип, който също толкова да бъде вдъхновен, а след това да въвлечем в тази любов и публиката. Написахме сценарий и започнахме да го обличаме, допълвахме частици, фрагменти, елементи от различни негови пиеси, разкази и писма. Има и разпознаваеми текстове, по-известни монолози, диалози, но не биха могли да бъдат усетени, като в оригиналните произведения, те са в друг контекст.  За целият проект от хрумването до реализацията потрябваха близо 4 години, които преминаха в търсене на най-точната концепция, на финансиране, на екип, и Слава Богу, намерихме най-подходящите хора, вдъхновени и различни, с които същевременно се допълваме. Както е известно, хубавите идеи стават бавно, така че, това не ме разколеба да продължа нататък.

М. Н. : – Чехов е автор, който всеки може да чете по различен начин. Някои казват „Чехов без хумор, не е Чехов“, други казват „Чехов е толкова мрачен“. А всъщност, в него има толкова много хумор, самоирония, които ние много харесваме и използваме. Интерпретирали сме някои познати текстове в наши ситуации, както и в напълно непознати.

– Означава ли това, че Краят на градината ще ни покаже един непознат Чехов, в по-близък план, в по-личен може би?

М. Н. : – Да, може би в по-личен план, не знам дали е толкова непознат точно за хората, които познават творчеството му, и са се интересували от него. Не говоря само за популярните му пиеси, не говоря за разказите му и за всичко, свързано с него. Този Чехов не е толкова непознат за тях, колкото не е бил написан, не е бил разказан. Самият Чехов е отказвал, да напише своята история, но ние го интерпретираме с текстовете, които все пак той е написал в неговите произведения, като откриваме, че малко по малко той е разказвал за своя начин да обича.

– Какви са персонажите, които присъстват в „Краят на градината”? Може би те представляват някакъв събирателен образ на героите на Чехов от различните му произведения и към това в допълнение някакъв измислен образ от тези, които са създали този проект?

М. Н. : – Ние всички писахме този проект – аз и Десислава Чутуркова, режисьорът Георги Михалков и хореографката Ива Караманчева. Прекарахме повече от месец в ровенето на неговите творби.. в една къща на морето, където постоянно четяхме, и всеки даваше предложения на къде да продължим. Ние самите не знаехме на къде ще ни отведе историята, тъй като тя се раждаше върху лист хартия и на сцената, когато репетирахме. Това, което го нямаше написано или което не ни беше интересно да разказваме, чрез написано творчество, го разказахме чрез движение, танц. Танцът в проекта не е толкова типичен като хореография, а е свързан с танцовия театър, начина на изразяване на емоции чрез движение, не е просто изпълняване на някакви красиви хореографски постановки. Движенията в тази постановка са израз на сблъсъците между тези два характера. Героинята Олга Ивановна е от аристократичен род, а моят герой Пьотр Сергеич е от бедно семейство, съответно между тях има класово различие, което в съвременния свят не прави голямо впечатление, но в онези времена е било наистина проблем, а въпреки, че любовта, колкото и да премахва границите между тях, така или иначе стени между тях съществуват. Затова тази любов става една много интересна любов, тя съществува по един своеобразен начин.

– Милен, как се чувствате в образа на вашия герой  Пьотр Сергеич? Близък ли ви е или просто симпатичен?

М. Н. : – Много добре се чувствам. Не ми е близък, защото той е много далече от мен по начина си на действия, на живот и т.н. Симпатичен ми е. Всеки един актьор трябва да обича героя си, независимо дали той е добър, лош или какъв-то и да било.  Аз го чувствам като приятел, затова всъщност в някаква степен ми е близък, но той не е мен.

– Деси, каква е вашата героиня?

Д. Ч. : – Олга Ивановна е доста сериозна комбинация, включително и от реалното отношение на Чехов с Олга Книпер, поради което героинята се казва именно с това име. Също и от събирателния образ изобщо на взаимоотношенията в произведенията на Антон Павлович с жените. Към това и факта, че сме я измислили такава, каквато на нас ни се струва като контрапункт на това, което е Пьотр Сергеич, с цел да има комуникация, конфликти, експресии. И двата персонажа са малко по-ексцентрични. Имат поглед в бъдещето, за разлика от тези, които са около тях. Има нещо по-особено в тях. Замислят се за неща, за които хора от тяхното обкръжение не се замислят. Може би именно в това е и основата на тяхната връзка. Те имат много сходни виждания и същевременно много различия. Едното ги събира, другото ги раздалечава, поради което не могат да разберат, кое е по-силно от двете.

– До колкото разбирам, в героите има биографични елементи?

М. Н. : – Да има биографични елементи, но със сигурност Пьотр Сергееич не е Антон Чехов, но по някакъв начин се е законспирирал в него, изобщо в героите си. Той залага себе си по една една малка част на всеки от героите си, не казва че е той, но ние, четейки малко повече, разбираме, че в това, той влага нещо много лично и се опитахме това да разконспирираме. Историята е събирателна, от лични моменти и от драматургия, и добавени от нас елементи като сътворци на цялото произведение.

– Имате много интересни костюми. Те са хем класически, хем в тях присъстват елементи на съвремието. Чия е идеята?

Д. Ч. : – Костюмите са дело на актьора Стоян Радев от варненския театър. Той има усет, освен това е учил костюмография. Усетил е, че костюмите не трябва да бъдат изцяло класически, както и това, че ще има много движение, поради което да бъдат удобни във всякакви аспекти и като материя, и като свобода на движенията, същевременно да носят този руски дух, който се опитваме да хванем. Така се получи своеобразен мост между съвремие и класика.

– Защо избрахте именно музиката на Рене Обри?

Д. Ч. : – Още когато се запознавахме с режисьора Георги Михалков, когато му предложих да бъде режисьора на проекта, той се съгласи с думите „Разбира се, аз много обичам Антон Павлович Чехов“, стигнахме и до музиката и се оказа, че освен Чехов, всички еднакво харесваме и Рене Обри. И така решихме. Имаме официални права за използване на музиката му.

М. Н. : – Музиката ни е партньор, тя се припокрива чудесно със случващото се на сцената.

– Виждате ли постановката например в Русия или Париж?

М. Н. : – С най-голямо удоволствие бихме играли в Русия, стига да получим покана от някъде. Дори имаме идея да преведем пиесата на английски език, да я върнем от български на руски език. Защо не? Самото представление е много компактно и като екип, и като сценография, и като нужди. Спектакълът ни е мобилен, можем да пътуваме за участие във фестивали, а също и на различни участия, стига да има интерес към нас. Защото в последно време в България повече интерес се проявява към телевизионни проекти, от колкото към театрални, но се надяваме да имаме възможност да участваме в няколко фестивала, а в Русия ако ни поканят, имаме готовност бързо да се организираме и да заминем.

Д. Ч. : – „Краят на градината” разчупва представата на хората за Чехов, в който има една пасторална атмосфера, дълга и протяжна картина, където пият чай, дълго разговарят. Постановката е много по-подвижна, по-динамична, нещата се случват много по-бързо, и всъщност хореографията подпомага много за тази динамика, тя е част от драматургията. В някои моменти се стига до някакъв пик, в който повече няма нужда да се говори, а трябва да се види какво се случва и именно в това е идеята на хореографията.

– Това означава ли, че евентуално ще играете тази постановка и на друга сцена в София, освен тази на РКИЦ?

Д. Ч. : – Тъй като смятаме, че именно тук в РКИЦ ни е мястото, защото ни обвързват много неща – тук е Руски културен център, а ние сме много запалени по руската драматургия и се надяваме да продължим да творим на тази сцена колкото се може повече.

– Как мислите, дали на онези, които не познават Чехов, Краят на градината ще покаже Антон Павлович такъв какъвто е?

М. Н. : – Ние предлагаме един нов поглед върху Чехов и според мен, младото поколение може да открие един нов облик на този автор, и това да ги заинтересува, предвид факта, че днес  младите хора някак се страхуват от класиците. Поради динамиката, танците и всичките своеобразни елементи, „Краят на градината“ ще събуди интерес, най-малкото да се поинтересуват в един момент от още и още от произведения на Чехов. Мисля, че постановката ще им покаже, че класиците не са толкова страшни, че в тях винаги може да се открива нещо прекрасно. Надяваме се, че хората, които не са гледали други пиеси на Чехов, след постановката ще отидат да гледат и тях. Днес на българската сцена все още прекрасно се играят пиесите му.

Д. Ч. : – Най-трудната част е в това, младите хора да се съгласят да дойдат и да видят какво е, а вече от там нататък ще бъдат достатъчно емоционално отворени да възприемат цялата информация и да открият, че това са едни вечни теми, които се разглеждат, които няма начин да не ги докоснат, да не ги разтърсят и да не достигнат до тях, да не им донесат нещо. Тази информация може бавно да се асимилира, но например, след три месеца да почувстват нужда да отидат пак да го гледат, ако ги е провокирало достатъчно разбира се, и ако са готови да поемат това.

М. Н. : – Освен на младите, разчитаме много и на публиката, която наистина харесва Чехов и хубавия театър. Такива хора наистина имат нужда от смислени представления, от нещо, което да ги накара да се замислят, нещо, което да ги разтърси. Трябва да признаем, че днес съществуват много спектакли, които просто разведряват. На такива постановки човек си отпочива за час и половина, но после главата и сърцето остават празни. Надяваме се, че сме успели да постигнем именно това, да извадим зрителя от неговата реалност и да го вкараме в една друга, в която да остане да пребивава някакво време. Да го накараме да се замисли, да се провокира, да открива в себе си някакви нови неща, вълнения, преживявания…

– Малко за режисьора Георги Михалков?

М. Н. : – Работил съм с него и в други проекти. Смея да кажа, че той е един от малкото режисьори в българския театър, които работят с актьорите много активно, създават спектакли от актьорите към сцената, от индивидуалността на човека, от това, как той чувства ситуацията, героя или самия автор, а не да налага изцяло режисьорското си мислене и начин на виждане за нещата.И посредством всичко това, той прави изумителен спектакъл. Той е различен, казвам го, защото в момента е модерен един визуален театър, в който режисьорите наслагват едни актьори, които само да им допълнят картинката, като някакъв завършек. Георги Михалков работи по обратния път, което е много интересно и полезно за самите актьори, и работата му дава резултати. Работата с него винаги е удоволствие.

Д. Ч. : – С него винаги има диалог, винаги заедно сме творили всичко, писали, монтирали и т. н. Той успя да създаде необходимите благоприятни условия за творчество, за да може всеки да даде максимума от себе си. Мисля че успяхме да се допълним и да извадим най-интересните си качества. Той е много усетлив, сякаш има трето око и винаги успява да гледа в бъдещето, да види, да улови…

– Планове за бъдещето?

М. Н. : – Плановете ни са да мине премиерата на „Краят на градината” на 4-ти и 12-ти април, после ще се играе и на 23 май, а като цяло, планираме други проекти, но нека първо да представим този проект. Защото в България  човек докато не намери финансирането, условията, екипа, до тогава не може да каже със сигурност, дали проекта ще се реализира. Насочили сме се към независимите проекти, които са по-близки до нас, до нашите желания, до нашето виждане като творци. По принцип имаме идеи и искаме да правим това, което чувстваме, което искаме, а не някой да ни налага шаблони и определени рамки…

– Искате ли да добавите нещо към нашия разговор?

Д. Ч. : – Мисля си, че по някакъв начин за мен създаването на спектакъла е и личен път. Урок, радост, споделяне, любов.. Сега като си говорим правя някаква равносметка за това от къде сме тръгнали. Как се е зародила идеята, какво ме е провокирало, кой ми е помогнал, какво ми е попречило. Целият този процес като че ли е доказателство за това, в което дълбоко вярвам, но то е изплувало от само себе си и във времето. Имам предвид способността да следваш онова, което обичаш, изпитанията, през които трябва да минеш, пречките, на които не трябва да обръщаш внимание. А пречки винаги има, но те се появяват, за да се научиш да ги прескачаш, да си по-силен от тях. Обръщайки се назад, съвсем ясно виждам, че ако любовта и вярата ти са искрени, то силата е с теб. Винаги съм знаела, че е така, но сега вече го и виждам пред очите си. Пътят наистина си заслужава. Благодарна съм на всеки човек или ситуация, които по един или друг начин са ме тласнали в правилната посока или са ми показали, че това е грешната. Благодарна съм на прекрасния екип, с който сътворихме спектакъла. Благодарна съм на всички, които са ни помагали, помагат и ще помагат по пътя. Това, което истински ме вдъхновява в момента е, че сега хората започнаха да усещат истинска необходимост да творят заедно, повече от всякога. Да се събират, допълват и радват.. Да желаят и развиват способността да отдават своя личен пламък в създаването на големия огън и това да не ги ограбва, а само да ги обогатява. Едва ли мога да разкажа всичко, което е в мен, всички асоциации, случки и събития, които изникват. Знам само, че всичко това ме кара да се усмихвам. Дълбока вътрешна усмивка..

Милен Николов

Милен Николов