За същността и значението на противопоставянето между Русия и САЩ

За същността и значението на противопоставянето между Русия и САЩ

Публикувано от:

Автор: Владимир Лепехин*, РИА “Новости”.

В края на октомври в Москва по инициатива на два водещи руски университета ще се проведе Седмица на глобализма, в рамките на която ще се състои IV международен научен конгрес на тема „Глобалното управление и дипломацията в нестабилния свят”, посветен на 70-ата годишнина на ООН, университетска среща на върха за БРИКС и други мероприятия.

 

 

В рамките на Седмицата на глобализма ще се състои и VI международна научна конференция „Зиновиевски четения” на тема „Александър Зиновиев и съвременните идеологии” – в пресцентъра на МИА „Россия сегодня”.

Ще отбележа, че в „глобалистката седмица” липсват съдържателни научни заявки, а в хода на изредените мероприятия вероятно ще се сблъскат различни позиции. Според декана на Факултета за глобалните процеси в Московския държавен университет Иля Илин следва да очакваме дискусии между привържениците на три идеологически направления: глобалисти, антиглобалисти и алтерглобалисти.

Американският модел за глобализация

Глобализацията е визитката на XXI век, процес, към който е приковано вниманието на повечето политици и представители на хуманитарните науки.

 

 

Глобализацията днес е разпространена до такава степен, че се приема – на всички нива и повсеместно – от все повече политици, изследователи и особено от радетелите за обективна реалност, смятащи я за закономерен етап в развитието на човечеството.

Някои области в живота на планетата – например световната финансова система, пазарът на въглеводороди и благородни метали, шоубизнесът – вече станаха глобални и в този смисъл много хора придобиват усещането (а някои дори и увереността), че глобализацията няма алтернатива, по силата на което изглежда, че човечеството сякаш е обречено на универсализация, стандартизация и така нататък по посочения по-горе списък.

Глобализацията действително няма алтернатива, що се отнася до фиксирането на доминиращите признаци в развитието на човека като биологичен вид, както и аналогичните признаци в развитието на социума – закона на еволюцията. Само характерът на глобализацията и нейното съдържание не са предопределени. И днес се решава въпросът кой от моделите на глобализация ще бъде определящ.

Смята се, че в момента в света доминира американската версия за глобализация, което означава вкарване на човечеството изцяло в стандартите и технологиите, разработвани и внедрявани от Пентагона, Държавния департамент на САЩ, Холивуд, компаниите Ford, Аpple, Microsoft и т.н.

Впрочем в самите Съединени щати традиционният начин на живот е подложен на сериозна ерозия във връзка например с тоталната маргинализация на населението и увеличаването на миграционните потоци от латиноамериканските страни. В съвременна Европа пък процесът на ислямизация набира скорост с многократно по-бързи темпове от процеса на американизация.

Ще отбележа, че в САЩ – вече не говоря за страните от Африка, Азия и Европа – в момента се наблюдават и процеси на китаизация и въобще на азиатизация на културата и икономиката.

Като цяло във всяка европейска столица, в Ню Йорк или Москва, , примерно, ресторантите с китайска или японска кухня са значително повече от заведенията за бързо хранене от американски тип. Дори в Европа интересът към самобитните култури на някои азиатски държави все повече расте от година на година в сравнение с интереса към американската култура – особено на фона на известните безредици във Фъргюсън и превръщането на САЩ в световен жандарм.

С две думи, американският модел на глобализация не е аксиома. Той е само версия, която става все по-малко привлекателна.

Антиглобализмът

Основа на инвариантността на глобализацията не е само в запазването на традиционните държави. Така за съвременна Япония, чийто БВП е трети по обем в света, са в сила редица причини да няма и в близко бъдеще да не се очертава да има глобален проект – ако не се броят ресторантите с японска кухня. Глобален проект днес няма даже Европейският съюз – той е унищожен от чиновниците, които смятат Европа за център и двигател на световното развитие.

Вярвам, че моделите на глобализация са свързани с така наречените световни субективни реалности, каквито в момента са не свръхдържавите, а водещите цивилизации – преди всичко западната, евразийската, конфуцианската и индийската. По тази именно причина днес е възможно да се говори за три основни версии на глобализацията.

Първата версия, която може да бъде наречена англосаксонска, американска или атлантическа, предполага глобализация от постколониален тип – изграждането на свят, подчинен на всемирен управляващ с местоположение във Вашингтон. Въпросът обаче е: с какво право?

С какво право САЩ изискват всички да признават и да се съобразяват с техните закони, като в същото време в света съществува цивилизационно, а значи и културно-ценностно многообразие? И от къде на къде американските елити са решили, че целият останал свят предпочита еднополюсния модел?

Американският тип глобализация, изразен във формулата Еpluribusunum – „От многото – единствен“ (девизът на герба на САЩ), не устройва мнозина. Оттук и третата световна война, причина за която е стремежът на Съединените щати да наложат на света не само своето политическо доминиране – с което някои държави навярно биха се съгласили – но и своята далеч не идеална ценностна система.

Първата реакция срещу опитите на атлантиците да държат света в свои ръце бе антиглобализмът. Днес антиглобалистичните движения вече представляват сериозен фактор във водената от повечето западни държави политика.

Антиглобализмът е Occupy Wall Street в Ню Йорк и многобройните протестни акции в европейските градове. Това са Джулиан Асандж, Едуард Сноудън и други журналисти, спъващи плановете на Държавния департамент и Агенцията за национална сигурност на САЩ за монополизиране на информационното пространство.

Антиглобализмът е упорстващата в своята справедлива борба против коалицията на терористите и глобалистите Сирия. Това е Иран с неговата независима позиция, това е Индия, която уверено проправя пътя към своето бъдеще без британски и американски диктат. Това са много от европейските леви, водещи антиолигархичеса политика, и онези европейски десни, за които запазването на националните традиции е по-важно от дружбата с Чичо Сам.

Това, в края на краищата, е позицията на Русия – като се започне с речта на Владимир Путин в Мюнхен през 2007 година, в която руският президент казва буквално следното: „За съвременния свят еднополюсният модел е не само неприемлив, той е невъзможен”.

Нарастващият антиглобализъм в световен мащаб безусловно възпира амбициите на САЩ. Но уви, дори той е лишен от позитивно съдържание. Антиглобализмът сам по себе си е отрицание на глобализма, но голо отрицание – не алтернатива. Такава алтернатива може да бъде само друг идващ от предполагаемия Вашингтон глобален проект.

Впрочем проектът „Ислямска държава” – една от разновидностите на радикалния антиглобализъм – доколкото той е предназначен за прочистване на света в пределите на бъдещия „ислямски халифат“ от всички култури на „неверници“, фактически представлява своеобразен модел на „черна дупка“, в която, ако човечеството попадне, го очаква не развитие, а унищожение.

Ето защо не бива радикалните ислямисти да се сравняват с болшевиките, които първи в света предложиха глобален проект (каквато грешка правят в момента някои руски и чужди „експерти”), но могат да бъдат съпоставяни с радикалните анархисти.

Руската версия на глобализация

Реалната алтернатива на световната глобализация не е антиглобализмът, а алтерглобализмът, който е свързан с принципно нова постановка на въпроса за изграждането на света. Въпросът днес стои така: или в резултат на глобализацията да се укрепи планетарното доминиране на САЩ, или да се задейства някаква друга световна игра, чрез която в резултат на глобализацията би се оформил многополюсен свят, чиято формула да бъде: „Сoncordia in diversitate” („Хармония на многообразието”).

Днес от съществуването на многополюсен обективно са заинтересовани всички освен САЩ и най-близките им сателити от типа на Великобритания.

Китай, като основен конкурент на САЩ, в настоящата ситуация очевидно е на страната на многополюсния свят – макар да не проявява особено желание да предложи на глобалистите някаква своя алтернативна версия. Европа, която е загубила статута си на самостоятелен световен субект, е къде-къде по-заинтересована от многополюсния модел. Но единственият световен субект, отхвърлящ призивите за глобализация по американски, остава Русия.

 

 

В речта на Владимир Путин пред 70-ата сесия на Генералната асамблея на ООН, както бе и в речта му в Мюнхен през 2007 г., ясно се вижда, посланието за необходимостта от формиране на многополюсен свят. Русия отново се оказа на острието на глобалното противопоставяне. Днес това го разбира дори Барак Обама, който доскоро наричаше Русия „регионална държава“.

В Украйна, в Сирия, както и в други региони на света, Русия мисли не в национални, а в глобални категории. Русия е над това да се сравнява с политически джуджета от типа на лидерите на киевската хунта – доколкото сега тя според твърденията на руския философ Александър Кашански ПРОМЕНЯ ПАРАДИГМАТА НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА.

 

Руският философ Александър Зиновиев навремето написа, че руснаците са излезли извън пределите на съдбата на своята държава и са изпитали на гърба си кулминацията на целия исторически процес.

Нещата стоят точно така: изхождайки от историческия си опит, Русия не приема светът да бъде примитивизиран. В даден момент цялата руска външна политика ще бъде подчинена на това да съхрани многоценностния и поликултурен свят.

*Владимир Лепехин е философ антрополог, член на Зиновиевския клуб при МИА „Россия сегодня”. Завършил е Философския факултет на Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“. След това – аспирантура и работа в научни институти и в Центъра за анализи на администрацията на президента на Руската федерация. Като депутат от Държавната дума е работил над закони, според които днес живее руската държава. (Владимир Лепехин е автор на федералния закон за политическите партии и други.)

През 1996 г. сменя амплоато си и започва да се занимава с журналистика. Паралелно с това участва в различни експертни съвети в Държавната дума, федералния Съвет за сигурност, Съвета за колективна сигурност на Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКБ), Таможения съюз.

През 2010 год оглавява Института на Евроазиатската икономическа общност (институт ЕврАзЭС). През 2012 г. става член на бюрото на Съвета на Руската академия на науките по евразийската интеграция. От март същата година работи в МИА „Россия сегодня”.

Превод от руски: Елена Дюлгерова, “Гласове”.