97-годишният Никола Николов

97-годишният Никола Николов

За момчетата, които преживяха войната…

Публикувано от:

„Страх ли? Ами страх ме беше. Край мен падат шрапнели, фучат гранати, свистят куршуми. Пък аз съм от три месеца на фронта. До мен умираха другари. Още ги сънувам.“, разказва ми 94-годишният Йонко Маринов Цонев от село Градище – един от шестимата ветерани от Втората световна война, които днес дойдоха в парк „Казармите“ на честването за 9 май – Деня на победата.

И брадичката му затреперва, а очите се замъгляват. Виждам го, че едвам се сдържа да не заплаче. Ама нали е войник, стиска се. Пък мен ме хваща нещо за гърлото и не пуска. Какво да го питам този старец, преживял най-страшното и достигнал дълбоки старини. Моля го за спомени от онова време. „Помня, как да не помня. Аз се бих в последната фаза на войната. Моята част беше изпратена в Албания, на Паешки камък. Ние натискаме, ама и те не се дават“, нарежда спомени дядо Йонко. Но не му се много приказва. Мъката му надделява и избира да замълчи, но да се спести влагата по бузите, нали е войник.

Затова го питам днес как е. „А, аз със здравето съм добре“, казва с усмивка, на която и четирийсетгодишни биха завидяли. Е, малко недочува, ама това за 94-годишен човек не е недостатък. Накрая казва, че се прибрал от войната на 3 януари 1945 година. А като го питам „Какво е за теб войната“, влагата от очите му отново напира и само промълвя: „Страшно нещо, момиче, е войната. Страшно е. Да не се налага никой от вас, младите, да го разбира. И днес сънувам един другар, който на метър от мен се пръсна. Падна шрапнел и…“, не довършва дядо Йонко.

„Аз заради жамала съм в Богатово“ – така започва разговора ми с Петко Събев. Той е на 95 години и допреди години живял в Севлиево, ама тук зимите били тежки за остарялото му тяло. Все му било студено. Затова избрал да живее в Богатово и обяснява, че е заради жамала. А като не реагирам, ме пита: „Ти знаеш ли какво е жамал?“. Кимам отрицателно и той обяснява: стара тухлена печка, която излъчва много топлина. По-късно проверявам и разбирам, че се пише джамал, но по-горе го написах както дядо Петко ми го каза.

Фронтът за Петко Събев стигнал до Македония, където участвал във военни действия. Но годината казва, че не помни. Помни войната обаче и отсича: „Нещо страшно е. И който я преживее, дорде е жив я помни“. И той е губил другари, един картечар, казва, че още помни как го убили до него. А днес „кърпи“ дните. Радостта му са сина, внуците и четирите правнуци.

Майор Христо Гудев не е бил на фронта, но днес дойде на празника, защото е служил в Севлиевските казарми. И още помни къде са били сградите, какво е имало в тях и хората от онези години помни. На 83 години е и най-много днес го зарадвало това, че в парка за честването на Деня на победата дошли много деца.

Петър Петров Попаров от село Буря кара 98-та си година. А да знаете как беше дошъл на празника днес – затъкнал поканата от ОД „Русофили“ на ревера си и отрано започнал да припира племенника си, днешният кмет на село Буря, да идват в града. Дядо Петър е участвал във военни действия в Битоля. Пленили го и 40 дни бил в пленнически лагер. Пеша си дошъл оттам. Избягал. Като се прибрал у дома бил само с една риза на гърба си. Да му се чуди човек откъде взе тази енергия, не спря да се радва, че е дошъл на честването в града.

Пройно Иванов от Кастел е един от ветераните, които винаги идват на 9 май. А миналата година дори бе единствен. Той е участник в първата фаза на войната, в боевете при Шар планина. Днес е на 97 години. Връстник му е Никола Николов от Крушево. И той се е бил в Югославия, шест месеца изкарал на фронта. А като го питам за войната, ме изненадва с отговора си: Не е страшно, навиква се“.

Днес в община Севлиево има седемнайсет живи ветерани. Само шест от тях обаче имат сили в краката си, за да дойдат и празнуват Деня на победата. Останалите ги налегнали болести, някои са и на легло. И няма как да е иначе, годините им са над 90.

Не знам догодина колко от тези, чиито ръце днес стиснах, ще видя отново на 9 май. Иска ми се да са пак толкова. Защото тези мъже са едни безценни бисери. Длъжни сме да ги познаваме, да ги помним, да ги почитаме и да им се възхищаваме. Длъжни сме им!

Източник: sevlievo-online.com