Може би малцина знаят, че видната българска поетеса е от руски произход, който бе признат и приживе и бе възстановено руското гражданство. Руският й паспорт се съхранява в къщата–музей за поколенията. Дядото на Ваня Петкова – генерал Иван Скендербегов от Ростов на Дон, е бил генерал от руската царска армия с 12 ордена за храброст, а неговата съпруга Анастасия е била Полтавска графиня. По време на революцията те бягат като много други дворяни и така се продължава родът им вече в България.
Много рано България се лиши от този бурен темперамент и невероятен, недостижим талант…
Ваня Петкова беше една изключително ярка и дейна личност. Неуморна по своят темперамент, затова така бързо угасна. Пламъкът, колкото по-силно гори, толкова по- бързо се топи свещта. Ваня Петкова бе член на Съюза на българските писатели, Съюза на българските преводачи, както и на редица международни организации в областта на културата и литературата.
Носителка е на множество литературни награди в страната и в чужбина. Автор е на 37 книги – поезия и проза: „Солени ветрове”, „Куршуми в пясъка”, „Нунче, внучката на дядо Хачо“, „Оли, Оли-охлювче“, „Привличане”, „Грешница”, „Предсказание”, „Черната гълъбица”, „Кестенова любов”, „Цигански романс”, „Земетресение” „Обратна река”, „Обет за мълчание”, „Venceremos” – лирически есета за Куба“, „Синята книга“,„Триптих”, „Гръм”, „Прощаване”, „Страсти” и много др., с които омайва читателите и до днес. Посмъртно излизат стихосбирките „Пиратски стихове”/посветена на любимия ù внук Юсеф Ал-Ахмед, който илюстрира последните ù книги/, както и „Златна Ябълка“ , „ Арменска песен“ и „Ние сме България“ – проза, която ще постави началото на една поредица от новели и романи.
Ваня Петкова е едно от най-талантливите и екзотични явления в съвременната българска поезия. Нейни стихове са преведени на 13 езика, включително – японски и арменски. Тя е единствената поетеса в света, изнасяла рецитали в самолет по време на полет. Изнесла е над 800 музикални поетични авторски рецитала в цяла България, Русия, Армения, Полша, Германия и арабските страни.
Литературният ù дебют е бил през 1959 г. с есе и стихотворение във вестник „Средношколско знаме”. През 1967 г. завършва славянска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Между 1966 и 1968 г. работи като редактор в списание „Славейче”, а от 1970 до 1973 година като редактор в международния отдел на вестник „Литературен фронт” и списание „Съвременник”.
През 1968г. под нейно съставителство излиза антологията „Съвременни арабски поети”. Свободно е владеела седем езика. Завършила е и Институт по арабски език в Дамаск. Работила е като кореспондент в българското посолство в Судан и в Куба, където се вдъхновява и написва най-екзотичните си лирични и политически творби. Специализира латиноамериканско изкуство и литература 1974–78 г. в Хавана, Куба. Последните 10 години от живота си работи във вестник „Труд” като кореспондент за Родопите и прекарва в село Езерово, близо до град Първомай, в селската си къща, която в момента е музей на нейната личност и творчество.
Ваня Петкова остава след себе си едно необятно литературно наследство за редица поколения напред.
Тя ще остане в паметта ни като една от даровитите и непокорни бунтарки, отстоявала през целия си живот принципите за свобода, човешка солидарност и справедливост.Това беше неповторимата и незабравима Ваня Петкова… Или Ивана в Одеса, или Хатиже Садик в Сирия…
„Няма думи върху мене, няма –
Има само погледи мъгливи или ясни
„Аз съм Сириус!
Самотна и далечна,
тъй обратна на света суров,
че сменила бих стократно свойта вечност
за най-простата в света любов.”
НАСЛЕДСТВО
Защо напусна ме внезапно,
Оставяйки във мен следи,
Отиде си ти безвъзвратно,
Поне спомените ми върни.
А в тях на първа страница си ти,
И на корицата си също,
Моля те не ме вини,
Не ме карай назад да се обръщам.
Наследих апартаменти празни,
Без душа и без живот,
наследих и враговете ти омразни,
за които вече нямам вот.
Наследих предмети ценни,
Които историята наша носят,
Наследих таланта ти безценен,
За който бездарниците просят.
Наследих те, а сега какво?
Останах сам самичка,
Живота ми е чист, като платно,
Всъщност отнето ми е всичко.
Аз нямам никого и нищо,
Блуждая, като призрак бял,
Пътя свой объркано разнищвам,
Търсейки по него своя дял.
Ти ме напусна и не се сбогува,
Дали така е по добре,
Ежедневно ми се струва,
Че си на някой купол или менаре.
Не успях аз много да ти кажа,
Всъщност нищо не успях,
Себе си тепърва ще накажа,
Поне ти дадох детски смях…
И все пак нещо не разбрах,
Объркана и много тъжна,
Обсебена от вечен страх,
Че вечно аз ще бъда длъжна.
Време е за равносметка вече,
Тъгата никога не свършва,
Времето светкавично изтече,
Сълзите няма кой да ми избърше…
Прости ми, аз безумно те обичах,
И помня цялото си детство,
Как по тревата боса тичах,
Не мислейки за тежкото наследство…
Всъщност имали сме много общо,
Остави къщи, вещи и коли,
Не са ми нужни те изобщо,
Знаеш ли, как ме боли…
Не мога вече да те върна,
Ти отлетя на Сириус във миг,
Не мога аз да те прегърна,
Света да чуе моят вик!
Не мога нищо аз да променя,
освен за прошка да помоля,
оставам – да те продължа,
да бъда вечно твойта Оля.
