Дмитрий Назаров: театърът не позволява на душата да лентяйства

Дмитрий Назаров: театърът не позволява на душата да лентяйства

Публикувано от:

В навечерието на новата 2015 г. сп. „Огоньок” публикува интервю на Андрей Архангелски с бившия главен Дядо Мраз на Русия и настоящ шеф на елитен ресторант от сериала „Кухня” актьора Дмитрий Назаров. Когато в началото на 90-те години поканили Дмитрий Назаров да облече кожуха на Дядо Мраз и да стане стопанин на резиденцията му във Велики Устюг, той се поколебал, защото като вярващ човек, смятал Дядо Мраз за езически персонаж. Затова Назаров поискал специално разрешение от патриарха на Русия, който го благословил за тази благородна роля. Бил сърдит обаче на медиите, защото обявили името му, без да се съобразяват, че милиони деца и възрастни все още вярват в Дядо Мраз.

„Дядо Мраз съществува. Той повече от две и половина хиляди години живее във Велики Устюг. Аз съм негов наставник, имиджмейкър, учител по актьорско майсторство, за да може той да общува с огромен брой хора. Аз просто помагам на Дядо Мраз да говори пред елхата, да пее песни и играе с децата”, казва актьорът.

Според мен вас ви води Съдбата. Случайно ли е наистина, че преди да получите театрално образование, сте получили кулинарно. А сега става ясно, че това много ви помага, защото разбирате „Кухнята” отвътре…

– Това е всеобща заблуда. Аз не правя кексове и торти вкъщи. Дори не си спомням как се правят. Освен това паралелно с кулинарното образование, аз станах и електричар, овладях професията на киномеханик, бях и археолог… Не работех лошо и като монтажник на декори, мебелист и реквизитор… Всичко това е минало през живота ми, но то няма нищо общо с последвалите го години, освен като опит за човешко общуване и просто за разширяване на кръгозора. Цялата тази поредица от кулинарни истории някак се навърза от само себе си. Благодарение на участието ми в „Кулинарный поединок” ме поканиха за сериала „Кухня”. А там вече трябваше да доказвам на какво съм способен като актьор, а не като сладкар или кулинар. Но кой знае защо всички журналисти се съсредоточават на кулинарната ми съдба… Защо не се спират на ролите ми в пиеси на Чехов и Островски? А в колко пиеси на Шекспир съм играл? Нима това също не е съдба? Наистина, зад гърба си имам повече Чехов, отколкото кулинарни състезания…

– И все пак ми се иска да поговорим за сериала „Кухня”. Доколко сериозно вие се отнасяте към тази си работа?

– Много сериозно се отнасям към работата си, радвам се, че такъв проект се появи на руския телевизионен екран. Той е много по-различен от други в същия жанр. Но, за съжаление, го наричат ситуационна комедия - ситком. Това са трудностите при превода. За нас ситком е филм с изкуствен смях зад кадър. А в „Кухня” няма такова нещо. Сериалът е направен с вкус, с такт. Четвъртият сезон например се различава от предишните дори поради факта, че първите два са направени от прародителя, от създателя и първия режисьор Дмитрий Дяченко. Именно той започна, той сформира екипа, той се намесваше в работата по сценария. След това условията малко се промениха. Според мен първите два сезона бяха по-точни… Преди две и половина години именно на тази история се подписах…

– Просто не може да се вярна на всяка история… А тук има истински конфликт, реални хора, които ту се обичат, ту си правят гадории… Няма идеални герои.

– Както при Шукшин - никой не е прав и всички са прави. Да, аз се отнасям сериозно към това. По принцип като цяло много ми харесва тази работа. Има някои отклонения, но ние в процеса на обсъждане ги преодоляваме.

– Вие сте роден през 1957-а. Днес мнозина тъгуват за СССР. Вие чувствате ли се все още съветски човек?

– Като цяло струва ми се, че промените, които настанаха след разпадането на СССР, донесоха повече позитивни неща. И за мен, и за страната. Бяха унищожени някои неща, които рано или късно щяха да изчезнат. Във всеки случай да живееш зад завеса - дали желязна или нафталинова - все е лошо. Трябва взаимно проникване между културите, между народите. Аз например страдам заради това, че в училище навремето можах да науча само един чужд език. И се радвам, че децата ми знаят вече по два. Това е прекрасно. Струва ми се, че това, което се случи, беше логично и правилно. Лошото е, че стана твърде късно.

– За какво мечтаехте тогава - на 20 - 25 години?

– Мечтите не са се променили особено. На шега ние с приятеля ми от Малий театър Александър Клюквин мечтаехме как ще станем народни артисти на света…

– Вие сте народен артист на Русия…

– Да, така е, но ми се иска да съм на света! Мечтаехме, че все някога бариерите ще рухнат, първо политическите и ще можем някак да се съединим със света. А всъщност сега нямам усещането, че сме сред първите, че руската актьорска школа е лидираща. А холивудските артисти идват да се учат при Олег Табаков например. Англичаните, французите знаят добре руските композитори, художници, писатели. Но дори не се замислят защо не познават руските артисти. Езиковата бариера успешно ги предпазва от нас… Ако не беше това, експанзията на руски артисти на Запад би била сравнима с тази на хокеистите и програмистите….

– Какво днес ви натъжава най-много?

– Липсата на душевност. Има една вялост, липса на мускулатура на душата. Това ме натъжава. А това е нещото, което театърът възпитава. Именно възпитава, а не диктува. Театърът не позволява на душата да лентяйства. А когато душата е дейна, активна, тогава всичко останало започва да работи.