В основата на всяка криза е духовната криза

В основата на всяка криза е духовната криза

Публикувано от:

Бог ни е дал свобода, за да избираме доброто, истинното, правдивото, казва българският патриарх и Софийски митрополит Негово Светейшество Неофит в интервю пред  Велислава Дърева, журналист на в. Дума.

Негово Светейшество Неофит (Симеон Николов Димитров) е роден на 15.10.1945 г. в София. През 1965 г. завършва Софийската духовна семинария при гара Черепиш, а през 1971 г. – Духовната академия “Св. Климент Охридски” в София.

От 1971 до 1973 г. е на богословска специализация в катедрата по “Църковно пение” при Московската духовна академия, където завършва църковно хорово дирижиране с дисертация и с най-високото отличие – “Златен камертон”. През 1973 г. е назначен за преподавател по източноцърковно пение и диригент на студентския хор при Духовната академия “Св. Кл. Охридски”.
На 03.08.1975 г. в Троянската св. обител е постриган в монашество с името Неофит от българския патриарх Максим. Същата година на 15.08. патриарх Максим го ръкополага в йеродяконски чин, а на 25.03.1976 г. в столичния катедрален храм “Св. Неделя” – и за йеромонах.
От 1975 г. е диригент на Софийския свещенически хор, а през 1977-1980 г. е и старши преподавател по източноцърковно пение и богослужебна практика в Духовната академия в София. Със своя щедър музикален талант, ерудиция и обаяние като преподавател и диригент създава истинска школа по църковна музика. Съосновател е на Камерния вокален ансамбъл “Св. Йоан Кукузел Ангелогласния”.
На 21.11.1977 г. е възведен в архимандритско достойнство от патриарх Максим. От 1981 г. до 1985 г. архимандрит Неофит е протосингел на Софийската митрополия. На 08.12.1985 г. в Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски” е хиротонисан в епископски сан с титлата “Левкийски” и е назначен за втори викарий на Софийския митрополит.
От 01.12.1989 г. епископ Неофит е ректор на Духовната академия “Св. Кл. Охридски”, а на 26.07.1991 г. е избран и за пръв декан на възстановения Богословски факултет при Софийския университет. Заема този пост до януари 1992 г., когато е назначен за главен секретар на Св. Синод и председател на Църковното настоятелство при Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”. Решаваща е ролята на епископ Неофит за преодоляване на разкола в БПЦ.
На 27.03.1994 г. е избран, а на 03.04.с.г. е и канонически утвърден за Доростолски и Червенски митрополит. От 17.12.2001 г. Доростоло-Червенска епархия е разделена на Русенска и Доростолска епархии, а той се титулува Русенски митрополит и наместник на възстановения Доростолски митрополитски престол. Митрополит Неофит е първият български архиерей, издал два албума с песнопения.
На 02.12.2008 г. получава званието “доктор хонорис кауза” на Софийския университет за цялостен принос в развитието на духовността в Алма матер и за активното му участие във възстановяването на Богословския факултет.
На 24 февруари 2013 г. Патриаршеският избирателен църковен събор избира Русенския митрополит Неофит за български патриарх и Софийски митрополит. Същият ден е извършена интронизацията на Негово Светейшество Неофит в патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”.

Ваше Светейшество, когато разколниците превзеха Синодната палата, младият Левкийски епископ Неофит удари тревожно камбаните на “Св. Александър Невски”. За какво днес патриарх Неофит би ударил тревожно камбаните?

– Това, което не може да не буди тревога в мен, е наблюдението, че в наше време става едно повсеместно обезценяване на ценности като честност, почтеност, себежертвеност, безкористност, патриотизъм, родолюбие. Тревожно е и размиването на границите между добро и зло, редно и нередно, правилно и неправилно – това, че нравствени категории, които векове наред са били неоспорими и които са били здрав, непоклатим фундамент за обществото, днес се подлагат на съмнение, представят се като относителни и незадължителни, а над всичко се поставят себичните ни желания и прищевки.
“Криза” на гръцки означава съд, съд Божи. Кризата е духовна, морална и материална, съзнателно предизвикана и поддържана, за да бъде държан човекът в подчинение и духовна немощ. И ако сами предизвикваме съда Божи днес, какво ни очаква утре?
– В основата на всяка криза – в личен човешки план или в която и да е сфера в обществото – е духовната криза. Това, че забравяме Бога и Неговите заповеди, и позволяваме нашите страсти да надделеят над любовта към Бога и нашите ближни. А позволим ли на себелюбието, користта, завистта, алчността за материални блага, власт, слава и наслада да ни ръководят, това неизбежно ще ни доведе до страдания – като личности и като общество. Но тези кризи, които Бог допуска за изправяне, трябва да ни напомнят кое е суетно и преходно и кои са истинските ценности, да ни върнат към евангелските истини, придържането към които прави живота ни истински пълноценен и удовлетворяващ, Всеки от нас има известен опит в това кога човек се чувства най-добре – когато върши безкористно добро, когато обича и в своите действия е воден от любов.
Вие проповядвате братолюбие, казвате, че “да ненавиждаш своя ближен и да се ожесточаваш срещу него е много по-осъдително от това да си заел неправилна политическа позиция”. Но човекът е преизпълнен с гняв, нетърпимост, омраза, завист. И винаги търси някой друг да му е виновен. Животът сякаш непрекъснато Ви опровергава. Това не е ли отчайващо? 
– Обичай Бога и обичай ближния като себе си са двете най-важни Божии заповеди, в които се съдържат всички останали, защото който обича Бога и своя ближен, няма да убие, няма да отнеме чуждото, да измени, да оскърби и нарани по какъвто и да е начин. Божият закон е вечен, непреходен, неизменен и това, че ние не го спазваме, че не се придържаме към него, не го обезсилва или отменя. Това наше отклоняване от Божия закон прави не него, а нас несъстоятелни.
Православният човек е свободен, включително – свободен е да греши. Защо Бог не ни възпира в нашите грешки? И какво правим със свободата си?
– Бог ни е дал свобода, за да избираме доброволно доброто, истинното, правдивото. За жалост, водени от своите страсти – от егоизма си, алчността, сладострастието си, завистта си и т.н. – в повечето случаи ние се възползваме от тази дарувана ни свобода, за да избираме злото. Дори ако имаме желанието да се държим в доброто, нашата увредена от греха природа ни влече към злото. Свети апостол Павел, като говори за това, казва: “Законът е духовен, пък аз съм от плът, продаден на греха.” И “не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя.” (Рим. 7:14-15) Нужни са самопринуда, решимост и благодатна помощ от Бога, за да успяваме да се държим в доброто.
Каква е мисията на Църквата в този свят, обладан от човекоугодие, хладнокръвен егоизъм, властолюбие, лицемерие; свят, подвластен на управници, “които товарят човеците с бремена, а те с един пръст не се докосват до бремената”?
– Както казахме, всеки човек е склонен към грях и нашите управници не са изключение. Но ролята на Църквата е да напомня какво високо призвание има човекът, какви трябва да бъдем, как трябва да се отнасяме един към друг и към какви добродетели да се стремим да се придържаме, Кой е идеалът, Който трябва да следваме и Комуто трябва да подражаваме – Господ Иисус Христос.
Преди 25 години, след падането на Берлинската стена, Збигнев Бжежински каза: “Сега единственият наш враг остана Православието”. А съвсем наскоро Карл Билд обяви, че православните ценности нямат нищо общо със “световните”. Защо е този страх от Православието? 
– Трудно е да съдим защо един човек е казал едно или друго, но донякъде може да е поради неразбиране и непознаване същността на Православието, което разкрива и дава благодатни сили да се прояви най-човечното у човека. И от друга страна, защото Православието ни напомня, че трябва да спазваме Божиите заповеди, най-голямата от които е да обичаме, а това е трудно.
Навършиха се 100 години от рождението на покойния дядо Максим. Вие сте неговото любимо чадо. На какво Ви научи той във вашето дългогодишно благодатно общение?
– В неговата личност виждах въплътени християнски добродетели като: търпение, кротост, смирение, склонност да се вслушаш в другите и да им отдадеш право и уважение, често пренебрегвайки себе си и своята воля в името на любовта и мира. Това бяха безценни духовни уроци, които аз винаги ще помня и към които се стремя да се придържам в своя живот и служение.
“Комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква” (Лук. 12:48). Патриаршеският кръст е тежък, но Господ не товари човеците с непосилни за тях тежести. В какви моменти усещате тежестта на своята мисия?
– Когато съм изправен пред тежки решения с цялото съзнание за важността и отговорността от тези решения; когато съм разкъсван между необходимостта да избера онова, което е за доброто, мира и единството в Църквата, и нежеланието някой да остане оскърбен. Патриаршеското служение е свързано с много ангажименти, задачи, но най-тежко като че ли е съзнанието, че трябва да постъпваш и решаваш като предстоятел и първойерарх, при цялата ни човешка немощ.
Ваше Светейшество, читателите очакват Вашето благопожелание за Рождество Христово.
– Поздравявам ви сърдечно, обични духовни чеда, и молитвено изпросвам от Богомладенеца Христос за всички нас духовни и телесни сили и благодат, за да можем като достойни Негови следовници с всяка своя дума и дело да свидетелстваме пред света, че Бог е Любов.
Честито Рождество Христово! Мирна и богата на утешения и радости 2015 година!