Денис Громов е роден през 1974 година в Сочи. Там завършва музикално училище и академия, после специализира в майсторски класове на професорите Крайнев и Малинина в Московската консерватория, а по-късно става и асистент. От 1992-а до 2000-а е солист на филхармонията в Сочи. Член е на фондацията „Скрябин“, носител е и на отличието в едноименния международен конкурс. Громов притежава първи награди от елитните форуми в Полша, Рим, Гросето… Основател е на големия проект „Филхармонически сезони“.“На този етап съм женен за музиката и нямам намерение да й изневерявам. За всичко се изисква време – музиката ми го е отнела напълно“, казва виртуозният пианист в интервю пред журналиста Оля Ал-Ахмед от в. Стандарт.
– Господин Громов, за първи път свирите в София – какво ви вдъхнови за този концерт?
– Изключително харесвам и обичам България. Тук се чувствам много спокоен и балансиран. Първият ми концерт в София е по покана на Руския културно-информационен център и неговия директор Виктор Баженов. А вдъхновението да представя моето изкуство тук се породи в прекрасното градче Бяла. Там си купих апартамент. Гледайки от балкона безграничното зимно море, вълните свириха в душата ми и така се породи идеята.
– Как се разтоварвате най-добре в Бяла? Какво човек би могъл да прави край морето през зимата?
– Точно зимата край морето е най-благоприятна за твореца. Няма ги шумните туристи, няма го този фарс и комерс, няма никого – и точно в това се състои моят истински отдих, душевен покой, физически релакс. Отварям прозореца и виждам безграничното море, което говори с мен.
Свирим мислено заедно – само двамата
В това е магията на морето през зимата, когато и него са го оставили на спокойствие. В Бяла има зона, която наричат „мястото на силата“. Не знам дали това е истина, или е мит, но определено ми дава сила и ме зарежда невероятно. Там времето е спряло, движението е замряло. Не знам кой ден сме, не знам колко е часът. Много добре се чувствам. Изобщо не бих си напускал това място, ако не бяха ангажиментите.
– Имате ли пиано в Бяла?
– Да, разбира се. Свиренето е моят живот, въздух и вода. Но да ви кажа откровено, предпочитам да си общувам с морето и да слушам неговото изпълнение – точно то ме вдъхновява. Морето е изпълнителят, аз съм публиката.
– Разкажете още някоя крайбрежна история.
– Миналата година пристигнах в Бяла в края на лятото. Беше все още доста шумно, туристи, майки с деца. Апартаментът ми е в затворен комплекс с двор и през летния период не е много за почивка на творец. Но изведнъж всички си заминаха и аз останах абсолютно сам в целия комплекс. Няколко дни валеше проливен дъжд, имаше гъста мъгла. В един прекрасен ден някой чукна на вратата. Учудих се, тъй като нямам никакви познати и приятели там. Бях забравил, че съществува външен свят. Отворих, а на прага беше любезният домоуправител, който плахо ме попита дали всичко с мен е наред. Отговорих му, че се чувствам прекрасно и даже съм супер. Запитах го обаче защо задава този въпрос. А той ми отговори, че се е притеснил, защото от три дни не ме е виждал.
За пръв път в живота си излязох от реалността.
Бях в някакъв свой свят. Навън вали, а аз съм в моето измерение. Тогава се убедих, че Бяла е мястото, което ми е жизненонеобходимо. Дано да останат повече подобни кътчета в България, без да бъдат опорочавани със строителство – за да се съхрани тяхната неприкосновеност и първичност.
– Вие сте от знаменития Сочи. Как се промени родният ви град след олимпиадата?
– Сочи е изключително красив – с история и традиции. След олимпиадата стана наистина неузнаваем. Само дето космическа площадка не построиха, иначе всичко има – модерен парк, стадиони, всичко блести от модернизъм и красота. Пътищата са гладки като огледало. Хората се възмущаваха, че са изсекли част от горското пространство. Дори в Швейцария, когато са подготвяли трасетата и пистите, са прибягнали към същото – това е неизбежно. Има специален и красив модерен влак, който ви закарва до „Роза Хутор“, до олимпийския парк и олимпийското градче – елегантно и удобно. Влакът се движи паралелно с олимпийската магистрала. А какви гари построиха, какви хотели – с думи не мога да ви ги опиша. Олимпийската част на Сочи е построена на най-високо световно ниво, в това няма спор. И тук идва голямото НО. Убиха романтиката. В Сочи всъщност няма плажна ивица. Целият плаж е в кафенета, ресторанти и барове. Всичко е застроено. Именно това ме привлече в Бяла – ниските къщи, романтиката и просторът.
– Наистина звучи парадоксално – вие сте от Сочи, а купувате апартамент край морето в България…
– Историята е изключително интересна. През 2002 година спечелих първата награда на световния конкурс за пианисти в Рим „Време“. Удостоиха ме с ексклузивен приз – роял на фирма „Seiler“. Това е един от най-скъпите инструменти в света, струва 26 000 евро. Роялът дълго време си стоеше във фирмата по простата причина, че живеех в Москва в малък апартамент и нямаше място. В един прекрасен ден приятел ми даде идеята да продам рояла и да взема парите. Сблъсках се с невероятни проблеми с фирмата производител. Оттам категорично отказваха да ми предоставят правото да продам инструмента – това нарушавало политиката на фирмата. След дълги и мъчителни дебати ми
предложиха 10 000 евро и да затворим страницата.
Беше ми ясно, че никога няма да получа повече инструмента, затова се съгласих на компромиса. Дълго време парите ми отлежаваха в банка като неприятен спомен за случилото се и не ги пипах. Докато приятел не ми предложи сделка с апартамента в Бяла – разбира се, плюс още толкова евро. Така се озовах във вашата прекрасна страна и в това романтично, семпло и спокойно градче. Всъщност апартаментът ми в Бяла е онзи спечелен роял. Когато човек губи, не знае какво печели. Аз спечелих много повече от един роял!
– Какъв мечтаехте да станете като дете?
– Летец. Да покорявам небесните висини. Дори събирах играчки самолети, конструирах. Но от друга страна, в училище имах 3 по математика – едва ли щях да стана добър летец или конструктор. А и зодията ми е творческа – Рак. Когато бях студент в Консерваторията в Москва, малко съжалявах, че свиря на пиано. Живеехме в много трудни и бедни времена тогава, през 90- те. Това беше преди вторите избори на Елцин. И въпреки всичко атмосферата беше потресаващо артистична. Бедни студенти в огромно общежитие без парно, пръстите ми замръзваха понякога, токът гаснеше периодично. Завиждах на другите, които свиреха на китара и акордеон, защото грабваха инструментите и тръгваха да свирят по московските подлези – а аз, вързан за рояла, нищо не можех да си изкарам допълнително.
– Всъщност как започна кариерата ви?
– Бях на седем и не аз, а майка ми отвори капака на пианото и сложи пръстите ми върху клавишите. Изобщо не исках да свиря, играеше ми се навън с децата. Ненавиждах музиката, направо я мразех! Но съм от артистично семейство – майка ми е професионален музикант и педагог, баща ми беше артист. Имах изключително ярко и щастливо детство.
Израснах на сцената
По техен завет продължих професията. Е, разбира се, ако едно дете няма талант и слух, ще стане ясно от самото начало, че не е за тази работа. Но аз имах и така влязох в музиката. Но да ви призная – нямах намерения да оставам. Но в един прекрасен ден получих прозрение. В Сочи докараха орган през 1986-а и аз отидох с майка ми на премиерния концерт – бях едва на 12. Дори си спомням датата – 13 октомври. Чух звука на органа, който нахлу в душата ми. Това беше моментът, в който осъзнах, че музиката, пианото – това е животът ми. Това беше моето окончателно кръщене в музиката.
– Какво е публиката за вас?
– Във всеки град е различна. Сочи е нещо особено – там съм израснал, там просвирих, там е споменът за прекрасното ми семейство, на което дължа всичко. Там са моите приятели и многобройните фенове, които с нетърпение ме чакат с нов репертоар. В Сочи правя концерти 4 пъти в годината – точно в тази зала с органа, която ми даде старта в живота.
– Какво ще пожелаете на нашите читатели?
– Обичайте музиката. Живейте в музиката. Искам хората да бъдат в изкуството и изкуството да бъде в хората. Бъдете усмихнати и щастливи. Боли ме, когато срещам по пътя си озлобени и мрачни хора. Светът е устроен така, че искаме или не, сме част от политиката и икономиката. Но не забравяйте за нормалните ценности, те са толкова простички. В този размирен свят, който гъмжи от войни, омраза и неразбиране, моля ви да бъдете благи. Обичайте се и нека животът ви протича по ноти.
Пожелавам на всички българи добро, добро и още веднъж добро!