Анимация възвръща усмивката и самочувствието си

Шестият меж­ду­на­ро­ден фести­вал на анимаци­он­ния филм „Зла­тен кукер — София” вече е в исто­ри­ята. Може би най-важният резул­тат от него е, че едно поза­бра­вено през годи­ните на пре­хода изку­ство отново намира път към зри­те­лите — малки и големи. Нещо повече — анимаци­он­ните фести­вали са два — еди­ният — меж­ду­на­ро­ден — е в София, другият — све­то­вен, се про­вежда във Варна и надеж­дата е тези форуми да допри­не­сат за въз­раж­да­нето на българ­ската анимация, която имаше „запа­зена марка” по света, а днес мла­дите творци рабо­тят в чуж­бина.

Фести­валът в София „Зла­тен кукер” с пре­зи­дент Надежда Сла­вова, успя да се наложи и, ако се съди по това, че всяка година броят на кан­ди­да­тите за уча­стие се уве­ли­чава, значи този форум става все по-​силен, е мне­ни­ето на Вла­ди­мир Яст­реба, ръко­во­ди­тел на направ­ле­ние „Кино” в Рус­кия културно-​информационен център. Той спо­деля впе­чат­ле­ни­ята си от гледна точка на едни от петимата чле­нове на журито.

„Тази година бяха полу­чени 700 заявки за уча­стие във фести­вала в 10 номи­нации. Селекци­он­ната коми­сия бе под­брала 250 филма за уча­стие в кон­курса. По тра­диция спе­ци­ал­ната награда е на името на Пройко Прой­ков — извест­ният и по света българ­ски анима­тор, който има после­до­ва­тели и уче­ници. На тазго­диш­ния фести­вал с нея бе отли­чен българ­ският филм „Денят на кърва­вите венци” на режисьора Димитър Димит­ров. Носи­тел на Гран При — „Зла­тен кукер” стана рус­кият филм „Не можем да живеем без Кос­моса” на режисьора Кон­стан­тин Бронзит.

Бяха пред­ста­вени творби от Китай, Бра­зи­лия, Швейца­рия, Вели­ко­бри­та­ния, Австрия, Русия, Бълга­рия и други държави. Това, което ми направи най-​силно впе­чат­ле­ние, бе, че анимаци­ята започна по-​често да се усми­хва. По-​рано, както и в голямото кино, всичко беше в мрачни тонове, черно, сиво, страшно и нато­вар­ващо, което лично на мен не ми допада. А това, което бе пред­ста­вено на фести­вала, очер­тава нова тен­денция и тя е рад­ваща, защото си спо­коен за децата и внуците си, че няма да гле­дат няка­кви нере­ални страхотии.

Инте­ресно се про­явиха сту­ден­тите — от Тай­ван, Лон­дон, българи и от други наци­о­нал­но­сти, и мисля, че тазго­диш­ните участ­ници във фести­вала имат добро бъдеще.

Мога да кажа, че във всяка номи­нация имаше голям избор. Аз напри­мер имах минимум три-​четири филма фаво­рити и ми беше трудно да избера един. Не бих казал, че съм голям спе­ци­а­лист в областта на анимаци­ята — аз съм се занима­вал с голямото кино, но оби­чам много анимаци­ята. Затова се рад­вам, че изли­зат нови хубави руски филми в кла­си­че­ския, тра­дици­о­нен руски стил, което оказа се, при­в­лича хората. „Иван Царе­вич и серый волк”, „Три бога­тыря”, „Снеж­ная коро­лева” — това са днеш­ните блок­ба­стъри в областта на анимацията.

От друга страна, в новите филми раз­лични са под­ходът, нач­инът на работа на авто­рите — има пла­сте­ли­нови, рису­вани, кук­лени, т.е. използ­ват се стари форми, но с нов поглед. Има напри­мер игрални филми, в които се съче­тава анимация и те са свое­об­разни и инте­ресни за гледане.

Освен това във всеки филм трябва да има сюжет, раз­каз за нещо. Впе­чатли ме бра­зил­ската лента „Момчето и светът”, който получи награ­дата в номи­наци­ята „пъл­номет­ражни филми”. Отна­чало си поми­слих, че не е нищо осо­бено — обик­но­вени рису­вани кар­тинки. Но раз­казът се оказа много сери­о­зен — за дет­ството на момчето, за раз­вода на роди­те­лите му, за това как то нав­лиза в света, в живота — гле­даш и нито за минута не можеш да се отпус­неш, не усещаш как минава час и поло­вина, докато сле­диш раз­ви­ти­ето на сюжета, съд­бата на геро­ите. Всеки филм има своя исто­рия. Лично на мен не ми допад­наха музи­кал­ните, там всичко беше някак хаотично.

Що се отнася до рус­ките филми, трябва да кажа, че те не вед­нъж са били награж­да­вани на този фести­вал. Сегаш­ният не беше изклю­че­ние. Да си приз­ная, имах едно при­тес­не­ние да не би колегите ми да си помис­лят, че само защото съм рус­нак, ще под­крепям сво­ите. Но тук не става дума за пат­ри­о­тизъм, а за това, че видя­ното наи­стина беше инте­ресно и хубаво. В раз­дела сери­али напри­мер беше пред­ста­вен епи­зодът „Пра­сенце: Бавач­ката” (режисьор Ната­лия Бере­зов­ская). Направо се пре­ви­ваш от смях, тол­кова е заба­вен този филм, който получи награ­дата в номи­наци­ята „Сери­али”. Когато оти­вах на засе­да­ние на журито си мислех, че колегите ми като про­фе­си­о­на­ли­сти в тази област — защото аз гле­дам някак от по-​емоционална гледна точка, няма да спо­де­лят моето мне­ние. Но се оказа — и това ме зара­два, че прак­ти­че­ски по всички номи­нации оцен­ките ни съвпадаха.

По повод 100-​годишнината на българ­ското кино, а както каза Надежда Марин­чев­ска (един от най-​добрите експерти по анимация, член на журито), че и българ­ската анимация е на един век, си поз­во­лих да пред­ложа да връ­чим спе­ци­ална награда на колек­тива на българ­ските анима­тори. Също със спе­ци­ална награда — на дирек­тора на фести­вала — отли­чихме филма „Цунами” (Дания).

В един от дните аз пред­ста­вих РКИЦ, раз­ка­зах за рус­ката и съвет­ската анимация. Пока­за­хме филма „Княз Вла­ди­мир” и той пре­диз­вика много голям инте­рес, осо­бено сред чуж­де­стран­ните студенти.

Анимаци­ята е сери­о­зен вид изку­ство за всички въз­расти, но днес отноше­ни­ето към него не е подо­ба­ващо. Когато закри­вахме фести­вала, изра­зих поже­ла­ние тези два фести­вала в Бълга­рия да бъдат попу­ля­ри­зи­рани и пред­ложих пър­вата изява — ако успеем, по повод 1 юни — Меж­ду­на­род­ният ден за защита на децата, да напра­вим пано­рама на руски анимаци­онни филми в РКИЦ. Това няма да е едно­кратна акция, през лятото ще се опи­таме да покажем поне част от филмите може под девиза „Гостува ни меж­ду­на­род­ният фести­вал „Зла­тен кукер”. Ръко­вод­ството на фести­вала също се е заело с попу­ля­ри­зи­ране на този вид изку­ство, предпри­емат се пъту­ва­ния по гра­до­вете в стра­ната, уча­стие в раз­лични съби­тия. При­ятно беше, че при откри­ва­нето и закри­ва­нето се изявиха уче­ници от 144-​о учи­лище — тан­цу­ваха, пяха, дори имаше трио тенори, които пяха много хубаво и с голямо самочувствие.

Спо­ред мен, този фести­вал показа раз­ви­ти­ето на един вид изку­ство, което за известно време бе позабравено.