Американската бъдеща външна политика по модела “Имам мечта”

Американската бъдеща външна политика по модела “Имам мечта”

Публикувано от:

*Когато предизборната кампания навлезе във финалната си фаза от една година, всички кандидати трябва да очертаят от сега каква визия имат за външна политика, която ще представят на американските избиратели, за да спечелят гласовете им. Едно нещо е Обама да бъде халосан за цялата бъркотия, която ще остави след себе си при изтичане на мандата му. Наистина става дума за голяма бъркотия и няма смисъл да се обобщават всички гафове, които той и администрацията му извършиха през годините. Резултатите са пред погледа на всички. Само че е много по-лесно да критикуваш някого, отколкото да изкажеш алтернатива и по-добри варианти: още по-трудно е да представиш целите, които имаш намерение да следваш след победата, не просто за да омаеш гласоподавателите, както обикновено правят политиците. За улеснение нека се концентрираме само върху руско-американските политики; хората, създаващи външната политика на Вашингтон, Русия е враг №1 на САЩ, по-лош даже от международния тероризъм.

Американският народ, обаче, има различно мнение. Според неотдавнашно проучване на WSJ / NBC, само 14% заявили, че Русия е “непосредствена” военна заплаха, докато 23% казали, че това не е така. И това се случва, въпреки непрекъснатия процес на демонизирането на Русия и Путин в традиционните медии. Оставащите 60% от американците вярват, че Русия може в бъдеще да се окаже потенциална заплаха, но въпросът в анкетата не конкретизираше чия външна политика – на Русия или на САЩ, ще е отговорна за това. След като стана повече или по-малко ясно, че не можем да влияем на руската политика, поне докато Путин е на власт – а това може да трае до 2024 г., и няма гаранция, че неговият приемник ще бъде по-мек защо не се опитаме да излезем с по-разумна американска политика? Трябва да го направим, защото текущата очевидно се провали драматично и защото Русия, в същото време, е много важна за американската сигурност, защото е единствената велика сила, която по отношение на ядрения си потенциал и оръжейните си системи, която съответства на Америка. Със своето право на вето в Съвета за сигурност на ООН Русия може също така да подкопае американското влияние на световната сцена. Има още много различни причини, поради които набутването на Русия в геополитическия ъгъл е лоша политика, но и споменатите две са достатъчно. И така каква е алтернативата?

За намиране на отговор няма нужда от голямо напъване. Човекът, към който трябва да се обърнем за съвет, е добре известен и не е някой друг, а Ейбрахам Линкълн, мъжът, който каза: „Унищожих враговете си, когато ги направих мои приятели“. Очевидно Путин знае този израз по-добре от Обама, защото продължава да повтаря, че желае да е приятел на Америка, така че двете страни със съвместни действия да се опитат да се справят със световните предизвикателства, включително битката срещу ислямския тероризъм. Досега Обама не е показал никакъв интерес за приемане на продължаващите покани на Путин, но навлизането на кампанията в пълния й разгар и съпътстващото я търсене на бъдещи цели на Америка и цялостно направление, естествено, че е полезно да бъде очертана схематично бъдещата външна политика на следващия американски президент. В тази връзка, ето някои моменти, своеобразни опорни точки, на които може да се базира една такава политика.

Първа точка: Избягване на глобална война или III световна война. От десетилетия светът е насочван от страха от ВОР , т.е. взаимно осигурено разрушение по време на ядрена война, но сега този полезен страх опасно намаля. Има приказки за успешен първи ядрен удар – което е самоубийствена глупост – никой не може да бъде сигурен, че ще извади от строя всички междуконтинентални ракети на противника, особено тези, които не са базирани на подводници. Има една също толкова опасна идея за построяване на непроницаема противоракетна отбрана, иззад която Америка да казва на Русия да върши едно или друго. Да допуснем, че Русия не се подчинява на американския диктат – тогава какво ще трябва да се прави? Нещо като ВОР2, което ще запълни празнините на ВОР, и ще ни служи по-добре, ако избягването на световно ядрено противопоставяне бъде поставено като приоритет.

Втора точка: Преустановяване на износа на демокрация чрез войни и „цветни революции“. То твърде много прилича на износа на пролетарска революция на Троцки или съветската помощ за „национално-демократични революции“ , и също толкова не работи. Опитът от Афганистан, Ирак, Либия, Сирия и Украйна показва някои направо ужасяващи резултати на стотици хиляди загинали или ранени, милиони бежанци плюс хаос, разрушение, и съсипани икономики.

Трета точка: Избор на доста по-скромна роля на Америка като световен лидер. Постоянно провъзгласявайки крайната необходимост от една нация и нейната готовност да изпрати войските си към всяка част на света, за да защити своите интереси звучи и изглежда доста патетично. Може ли някой да посоча някои успехи на тези политики? Дали те ни носят повече сигурност или приятели по целия свят? Дали европейците се радват да слушат цинизми от високопоставен служител на Държавния департамент или от вицепрезидента Байдън, докато злорадо извиват ръцете на европейците за налагане на санкции на Русия? Дори полските лидери, докато публично говорят за страната си като за най-верния приятел на Америка в Европа, в частни разговори говорят за САЩ, използвайки най-циничния и пренебрежителен език, пълен с ругатни.

Четвърта точка: Америка също така има нужда от повече професионализъм във външната политика, по-малко лъжа, лицемерие и двойни стандарти. Разбира се, няма нищо в Десетте Божи заповеди срещу да лъжеш сам себе си, и това се практикува често от ума не само в дипломацията, но е добре да бъде държано на неизбежен минимум, защото не може да има каквото и да е цивилизовано общуване между нациите без известна степен на доверие. И как може светът да се довери на Америка, когато тя проповядва демократичните ценности, но пипа с ръкавици в отношенията си с истински антиподи на демокрацията като Саудитска Арабия или Катар.

До този момент има само двама претенденти от Републиканската партия, които обещават да изпълнят поне някои от тези точки. Това са Доналд Тръмп и Ранд Пол. Останалата част от публиката иска повече от същото, ако не и по-лошо. Следователно, би било доста наивно да се вярва, че новата ера на външната политика на САЩ настъпва. Това е, всъщност, малко повече от една мечта и молитва. Надявам се някои хора ще кажат: Амин.

*Коментарът на Едуард Лозански е публикуван във в. „Вашингтон таймс“. Авторът е президент на американския университет в Москва. Той е един от съоснователите на Научния и инженерен комитет за сигурен свят за подкрепа на програмата на президента Роналд Рейгън Стратегическа отбранителна инициатива (“звездни войни”).

Източник: БГНЕС.