АЛЕКСАНДЪР ВАСИЛИЕВИЧ ВЕРЕШЧАГИН – ОСВОБОДИТЕЛЯТ НА СЕВЛИЕВО

АЛЕКСАНДЪР ВАСИЛИЕВИЧ ВЕРЕШЧАГИН – ОСВОБОДИТЕЛЯТ НА СЕВЛИЕВО

Публикувано от:

Александър Василиевич Верешчагин (1850–1909) е роден в с. Пертовка, Новгородска губерния. Завършва Николаевското кавалерийско училище в Санкт Петербург. Една година служи в армията, но военната служба не го привлича и той се уволнява по собствено желание. През 1875 г. се завръща в родния край, но не остава там задълго. През април 1877 г., когато започва подготовката на руската армия за война, по съвета на по-големия си брат Василий – вече известен художник, се записва като доброволец в Кавказката казашка конна дивизия, командвана от генерал Д. И. Скобелев като командир на конна сотня във Владикавказкия конен полк. В хода на бойните действия Казашката дивизия е разформирована и от нея е съставена Казашката конна бригада под командването на полковник Тутолмин. С нея Александър Верешчагин изминава дълия боен път от Зимнич до Сан Стефано. При обсадата на Плевен е ранен. За проявена храброст е награден със златна шпага и произведен в чин есаул – командир на ескадрон. След края на войната остава в България като офицер в Българската земска войска. Избран е за почетен гражданин на гр. Севлиево. Скоро след това напуска България. Излиза в оставка с чин полковник и през 1881 г. заминава за Париж, където помага на брат си Василий при организирането на изложбите му в Европа. През 1899 г. се завръща на военна служба и е офицер за специални поръчения на руския военен министър Куропаткин. Отдава се и на литературна дейност. Военните му разкази са забелязани от Л. Н. Толстой. За тях той пише: “Това именно е художественият историк на войната, какъвто досега не е имало – поетичен и правдив. Той не е художник, а нещо повече – трезв, умен и истински човек, който много е преживял и умее да разказва добре това и само това, което е видял и почувствал. А това се случва ужасно рядко”. По време на Рускояпонската война Александър служи в Далечния изток. След поражението излиза в оставка с чин генерал-майор. През 1909 г. се самоубива.

Александър Верешчагин е известен преди всичко като „освободителят на Севлиево”.
Руско-турската освободителна война е обявена на 24 април 1877 г.. От 8 до 11 юли Предният отряд освобождава крайдунавските селища и се съсредоточава в Търново, като разгъва част от своята кавалерия на запад до Плевен и Севлиево. Генерал Гурко се движи по направлението Ряхово, Плевен, Севлиево, Шипка, Одрин, Цариград, което има преимуществото, че основните пунктове не се охраняват от значителни турски сили, а главните проходи през Балкана са на най-малко разстояние от тази ос.

Разузнавателни команди на дясното крило на 8 юли 1877 г. се явяват в околностите на Севлиево. Това е полуескадронът на корнет Тулешко от дивизията на Шилдер – Шулднер. Предния ден е превзет Сухиндол от главните сили на кавалерийската бригада на Николай Максимилианович Лехтенберски, която съставлява дясното крило на Предния отряд. Оттук полуескадронът на корнет Тулешко проучва противника в Севлиево. Тази разузнавателна част минава през редица селища на север от града и се появява на пътя от с. Крушево за Севлиево, който се отделя от шосето Севлиево -Търново, недалеч източно от града. Хусарите излизат на Търновското шосе, скъсват телеграфните жици и се явяват при телеграфната станция. Служителите предават апарата, а кавалеристите се отправят към конака. Намиращата се там полиция не оказва съпротива и предава въоръжение си. Фактически турската власт в Севлиево е свалена. Управлението на града е възложено на комисия от българи и турци с председател Иван Хаджиангелов.
За кратко време новината за малкия руски отряд обикаля града и при него се събират много посрещачи. В спомените си за този изключителен момент от историята на града Петър Пешев пише: „… Ний, посрещачите, зашеметени от изненадата и от радостта, стояхме в захлас, безмълвни, не знаейки как да поздравим. Обаче, братовчедът ми, който бе живял няколко години в Букурещ, се окопити и се провикна: „Викайте: Здрасти, братушки!” Насъбрали се вече голямо множество, ние подехме тоя вик и, повтаряйки го многократно и гръмогласно, поведохме освободителите из града.” 1

Импровизираното шествие минава през целия град. През това време новината за идването на освободителите обхожда всички български домове. Клепалата на църквите непрекъснато тържествено съобщават за това. Дюкяните и занаятчийските работилници като по даден знак бързо се затварят. Шествието непрекъснато нараства. Класният учител Панайот Семерджиев произнася къси пламенни речи, изказвайки безкрайната радост и благодарност на севлиевци към освободителите. Хусарите са обсипани с цветя. От много къщи изнасят менци с вино и ги черпят. „…Всеки се притискаше при тях да ги види и да им се порадва. Да се допре до тях или до конете им, да чуе руска дума, да изкаже с някой жест благодарността си. Сълзи от радост блестяха у мнозина!” – пише в спомените си П. Пешев. 2

За този момент възторжено си спомня и Димитър Караиванов, който пише, че около хусарите се натрупва толкова много свят, че конете им не могат да се движат. Множество просълзени от вълнение жени целуват ръцете им, галят конете им.

След шествието, заобиколени от много граждани, хусарите спират при градския часовник да починат и да се нахранят, а след това малкият конен отряд си тръгва за Търново, изпратен надалеч от група младежи. Хусарите обясняват, че на другия ден в Севлиево ще дойде постоянна войскова част, сбогуват се и тръгват към Търново.

На другия ден – 9 юли, българското население излиза при моста на р. Росица да посрещне новите войскови части, които трябвало да пристигнат, но те не идват. Изпратените младежи по шосето за Търново да ги посрещнат се завръщат разочаровани, тъй като никъде не виждат руска войска. За да бъде запазен градът от разбунтувалите се турци, гражданството изпраща депутация в Търново до главнокомандващия – Николай Николаевич. Пратениците тръгват по различни пътища и по различно време, за да не разберат това турците, но около село Балван се събират. Селото е заето от сотнята на есаул Иван Филаретович Антонов от 30-ти Донски казашки полк. Той разпитва младежите за положението около Севлиево, осведомява се за турската опасност и ги пуска за Търново, където те пристигат привечер. На срещата с Николай Николаевич севлиевци разказват за положението в града и настоятелно го молят за бърза помощ. Той разпорежда да замине още на другия ден рано поручикът от Владикавказки конен казашки полк Александър Василиевич Верешчагин. Последният току-що пристига в Търново от частта си и вече е имал среща с главнокомандващия преди да пристигне севлиевската депутация. Верешчагин получава нареждане да вземе към своята част допълнение от поста при село Балван.

В зори на 16 юли 1877 година казаците тръгват за Севлиево, а с тях и севлиевската делегация. По пътя Димитър Караиванов спечелва симпатиите на Верешчагин и до края на войната остава при него като преводач.

Друга севлиевска делегация също заминава за Търново. Когато стига до Балван, настоятелно моли есаул Антонов да защити града им. На 16-ти юли 1877 година той пристига с полусотнята си. Населението, потиснато от страх, отново масово се стича при моста да посрещне освободителите си. Конниците се разполагат на кратка почивка при дома на председателя на смесената комисия Иван Хаджиангелов. Докато закусват, уплашен пристига Стефан Коев, който съобщава, че от западната страна на града напира огромна турска сила. Руските солдати веднага заемат позиции и скоро пламва ожесточен бой с башибозушките орди, идващи откъм селата Кормянско и Ряховците. Преценявайки, че малкият му отряд не ще издържи на многобройния противник, есаул Антонов се разпорежда всички граждани, годни да носят оръжие, да се присъединят към казаците, а останалите – старци, жени и деца да изкарат коли и добитък на края на града, да се натрупат около тях, за да заблудят противника за числеността на руската част.

  На около 2 км от града на запад башибозушките орди нападат, прикривайки се зад кръстците на ожънатите ниви . Те заплашват да пометат шепата казаци, които упорито се сражават. В разгара на боя в кариер пристигат владикавказците на Александър Верешчагин.

AV-knigaВ книгата си „ Дома и на войне ” той разказва, че далеч на изток от града по шосето от Търново го посрещат разтревожени двама българи, които съобщават за започналата битка и го молят да побърза. „…До самия град – пише той – през река Росица минава мост. Мъже, жени и деца ни срещнаха с викове и вой и ни сочиха с ужас към страната на противника. В самия град към нас се присъединиха въоръжени българи на коне, така че като излязохме на равнината представлявахме доста внушителна сила”. 3

Полусотнята на Верешчагин веднага се включва в боя и с дружни усилия врагът е отхвърлен далечe на запад.

Рамо до рамо с освободителите в битката участват и много севлиевци. По време на боя жените непрекъснато носят менци с вода на бойцитеденят е много горещ. От руска страна е убит един казак и два коня, а от турска – около 20 души . Битката трае няколко часа и късно следобед противникът се пръсва към селата Кормянско и Ряховците.

За случилото се след боя Верешчагин разказва: „Излезли на два километра от града, срещу нас се спуснаха всички жители – млади и стари. Възторгът им е неописуем. Те викаха непрекъснато: „ Да живее цар Александър, да живее княз Николай!” Целуваха ръцете ни – на мене и на Антонов, а някои се спускаха да целуват стремената на казаците.

Мъжете протягаха стомни с вино, а жените и момичетата слагаха на казаците и на конете им венци и подаваха в ръцете им букети. От изблик на радост аз съм цял унесен. Дори и не управлявам и коня си, защото ръцете ми се обсипват с целувки. Навсякъде възторг и ликуване.” 

Под строй и с песни освободителите се прибират в града, а там гражданите ги очакват с благодарност и богата трапеза. „…Куп най-различни ястия, печени агнета в тави, гъски, кокошки с найразлични подправки – наредено всичко на земята в два реда, а освен това съдове с вино, ракия, мляко, купища ечемик и сено – всичко това очакваше нашето завръщане… ” – пише Верешчагин. 5

Същата вечер Антонов прави донесение до полковник Орлов, командир на 30-ти донски полк, а Верешчагин до полковник Тутолмин, чиято част се намира около село Българене, Ловешко, и където той се числи като офицер за свръзка, а така също и до главнокомандващия Николай Николаевич за положението в Севлиево.

На 16-ти юли 1877 година Севлиево е вече свободен град.

AV-Sevlievo

През 1904 г. градската управа на гр. Севлиево кани своя освободител – Александър Верешчагин – да посети града. Той гостува на севлиевци заедно със сина си Володя. Посрещането, което признателните граждани на Севлиево му устройват, го трогва до сълзи. По време на посещението си е избран за почетен гражданин на Севлиево, а в знак на благодарност той подарява мемоарите си „Дома и на войне” с автограф на градската библиотека.

Наташа Колева

Севлиево