Как започна гражданската война в Сирия, каква бе причината за нея, кой създаде хаоса? Ще успеят ли Турция, Саудитска Арабия и Катар да разделят страната според интересите си? Ще съумее ли Русия да се противопостави на това, изграждайки военен потенциал в конфликтния регион? Защо сирийската армия се оказа слаба и уязвима? Уместни ли са на Изток традциите на английския либерализъм, в които е възпитаван в Лондон президентът Башар Асад? На тези и други въпроси отговаря гостът на журналиста Константин Сивков Владислав Шугирин*.
– Владислав, кога бяхте за последен път в Сирия?
– Бил съм там осем пъти. Последно – преди около година.
– Тогава нашите войска още не действаха.
– Да. Но вече беше ясно, че скоро предстои прехвърлянето им, това се подготвяше.
– Имали сте възможност да наблюдавате състоянието на сирийската армия и сирийското общество преди навлизането на руските войски. Как бихте ги характризирали?
– В онзи момент състоянието на сирийското общество бавно се приближаваше до паниката. Това бяха последните седмици, в най-добрия случай месеци, в които съществуваше Сирия, която ние познавахме.
Трябва да се отчита фактът, че Сирия исторически е съвършено уникално образувание, уникална държава. Няма друга такава в целия Изток. Защото от гледна точка на толерантността между вероизповеданията и обединяването на различни народности тя в някаква степен бе като мини-Съветски съюз.
В Сирия има между 20 и 25 различни народа, които според собствените си признания живеят в траен мир. Толерантността, както обичат да казват на Запад, в Сирия винаги е била основа на съществуването: в продължение на почти 300 години именно това е позволявало на сирийското общество да бъде стабилно. Така нареченият режим на Асад, когото сега се опитват да представят като истински тиранин, е най-либералният досега. Той не може да бъде сравнен със Саудитска Арабия, където за публично показване на своето християнско вероизповедание режат глави или за всяко провинение – ръцете.
С идването на Башар на власт бяха отменени публичните екзекуции, което не се случи в другите региони на арабския Изток. Бяха освободени политическите затворници, имаше няколко амнистии.
Уместно е да се каже, че Башар не се е готвил специално да наследи трона, на него той се оказва случайно. Родният му брат, командващия гвардията, любимецът на Сирия, е истинският престолонаследник, но той загива в автомобилна катастрофа. Смъртно болният му баща е принуден да повика от Великобритания малкоя си син, лекар по образование, който да заеме мястото му.
Любопитното е, че Башар Асад привнесе в Сирия либералната традиция. И през всичките години на неговото управление се извършваше кадифена революция, която за съжаление завърши с това, което днес виждаме: против Сирия бе подготвян преврат. В заговора участваха три крупни близкоизточни играчи: Турция, Саудитска Арабия и Катар. Всеки има своите цели. Трагично е, че всичко съвпадна във времето и пространството. Катар искаше да прокара през територията на Сирия мощен газопровод, който би извел страната в Европа, но Сирия като съюзник на Русия не позволи това се случи.
Точно тогава за Саудитска Арабия бе важно да постави началото на реализацията на своя победен уахабититски проект в лицето на ИДИЛ.
За Турция от съществено значение беше да започне възстановяването на Велика Турция, т.е. да създаде неоосманска империя – това е глобална идея фикс, с която през последните 15−20 години се занимава първо турското разузнаване, а после настоящият президент Ердоган.
Тези трима участници се канеха да си поделят „сирийската меча кожа“.
– Какво е мястото на САЩ в този сценарий?
– САЩ много активно подкрепяха Саудитска Арабия. Те не пречеха на Турция, защото не виждаха смисъл в това, считайки, че отслабването на Сирия ще доведе до пълно прогонване на Русия от региона. Фактически й дадоха „зелена светлина“ и използвайки спортната терминология, просто й позволяваха да не спазва правилата.
– Няма да се съглася напълно с вас. Ще напомня, че Съединените щати много активно въоръжаваха „Исламска държава“ и тогавашните групировки.
– Нека бъдем точни. Американците не поставяха себе си в светлината на прожекторите при въоръжаването на ИДИЛ. Те даваха оръжие не на ИДИЛ, на Саудитска Арабия. Безспорно американците са знаели какво при при кого и къде отива.
– Как се проявяваше усещането за приближаващата паника в сирийското общество?
– Сега, след почти три години, сирийската армия, която остана вярна на Башар, претърпя множество поражения. Тя понесе огромни загуби, отстъпвайки от всички региони.
Част от най-боеспособните й групи бе обкръжена и в онзи момент армията прекрати своето съществуване като единно цяло. Фактически воюваха отделни отряди. Вече не съществуваха никакви подразделения, липсваха каквито и да било връзки между отделните звена.
Имаше отделни батальони, действаха така наречените отряди за самоотбрана. И ще се повторя – всички те вече се оттегляха към бреговете. Тоест започна масово дезертьорство, особено национално. Започнаха да си тръгват друзите, кюрдите. Т.е. всички се отправяха към родните си места, за да се опитат да защитят своите села и градове за времето, когато всичко това ще свърши.
Християните естественно започнаха да се придвижват към християнските райони, към християнските центрове Тартус и Латакия. Разбра се, че става дума за месеци. И тук впрочем бяха взети историческите решения, довели до бележития септември 2015 година.
– През 2012 г. ми се наложи да бъда извество време в Сирия – на 7 май имаше избори. Тогава Сирия бе силна държава, усещането беше, че бунтът е потушен. Сирийската армия бе достатъчно могъща. В какво се състоеше причината, как възникна ситуацията тя да започне да се разрушава?
– Първо, непрекъснато растеше военният натиск върху Сирия. От отделни отряди ИДИЛ постепенно ставаше армия, превръщайки се в квазидържава. Това бе отправната точка. На територията на Ирак се създаде непризнатата държава ИДИЛ – със своя икономика, която естествено влагаше всичко в армията си, и тази армия тръгна на юг, към Сирия.
Второ, осъществяваше се огромна подривна дейност, в това число от страна на американците и турците, които работеха на територията на Сирия, а също така и от страна на Саудитска Арабия.
Фактически се извършваше разцепление в сирийското военно ръководство и част от генералитета просто дезертира, вливайки се кой в редиците на ИДИЛ, кой в Сирийската свободна армия, кой – незнайно къде.
Шиитите и сунитите окончателно се разцепиха: в резултат голяма част от синутите напусна армията. Някои се върнаха в отрядите за самоотбрана, които вече воюваха срещу Асад, други избраха ИДИЛ.
Започна гражданската война.
– Колко време отне този процес по ваша преценка?
– Мисля, че непрекъснатият процес продължи, примерно, около половин година.
– Но сирийската армия имаше достатъчно силно въоръжаване: и артилерия, и бронетанкова техника. Къде изчезна всичко това?
Сега, доколкото наблюдаваме, ИДИЛ не разполага с такава техника: във всеки случай не се използва. Там има партизански отряди, действащи с патизански методи в градска среда.
– От гледна точка на авиацията сирийската армия не представляваше сериозна сила, защото сирийците нямаха реална щурмова авиация. Сирийците се готвеха за война с Израел, а им бяха необходими военновъздушни сили, които да водят боеве във въздуха, в небето. Щурмовата бойна техника, която би оказала някакво съществено влияние, бе изключително малко.
Второ, нивото на общата оперативна подготовка на сирийската армия тогава вече не беше толкова високо, защото още от средата на деветдесетте дефицитът на резервни части бе очевиден.
Не се заделяха пари за ремонт на техниката по различни причини, най-вече тъй като военната заплаха не се дооценяваше, а се акцентираше се върху икономическите рискове, които бяха явни. Именно там отиваха парите. Освен това сирийската армия не беше съвременна, липсваха контрольори на въздушния трафик, всеки воюваше по свой план и всичко това се коригираше единствено на ниво Генерален щаб.
Ако говорим от гледна точка на самата технология, важно е да се разбере: за съжаление от самото начало сирийците загубиха инициативата. Инициативата беше в полза на ИДИЛ.
Сирийците влязоха в безкрайни боеве в градовете, завзети от терористите, което още повече увеличаваше броя на бойците в редовете на ИДИЛ и съответно на бежанците.
Фактически те напълно отстъпиха на екстремистите пустинята, считайки я за ненужна. Това доведе до създаване на качествено нова военна структура – армията на ИДИЛ. Тя не бива да бъде наричана партизанска – тоест това, което виждаме, са изключително подвижни войскови части, максимално приспособени да действат в дадените условия. Те бързо създадоха около осем „котела“, където позиционираха най-боеспособните си части. Сирийците със своите боеспособни войски, които са почти една трета от цялата сирийска армия, бяха принудени да отбраняват авиобазите си, дислоцирайки военните части със същото това тежко въоръжение в „котелите“.
Така с разрастването на гражданската война боеспособността на сирийската армия рязко и бързо започна да намалява.
– Какви надежди възлагаше сирийското ръководство на Русия в онзи момент?
– По странен начин навсякъде в Сирия, с изключение на ИДИЛ, винаги са се отнасяли със симпатия към Русия – това важи дори за средите на бойците от т.нар. Сирийска свободна армия.
Изобщо Сирия и Русия са тясно свързани. Авторитетът на Русия в Сирия бе огромен. От първите дни на Гражданската война сме помагали, доколкото сме могли: с доставки на техника и въоръжение, на боеприпаси. Разбира се, че основните надежди на сирийското ръководство бяха свързани единствено с Русия.
Вземането на решение за оказване на военна помощ на Сирия от страна на Русия бе изключително критичен момент.
Като цяло настроенията на хората от ръководството в Сирия, с които общувах, бяха близо до паника. Всички разбираха, че съдбата им е решена – ако Русия не се намеси веднага, трябва да мислят как и къде да бягат.
Сирийците в християнските райони бяха ужасени, защото разбираха, че ги чака тотално клане. И никой от настъпващите не криеше това. Затова ситуацията бе до крайност сложна. Започна атомизация на обществото – всеки сам за себе си. Друзите започнаха да се оттеглят в своите райони, за да защитят селата си, християните се отправяха към Латакия и Тартус пак със същата цел.
– Къде отиваше руското оръжие, което изпращахме за унищожаване на екстремистите, на ИДИЛ? То не беше достатъчно за целта…
– Не, разбира се. През цялото време ние поценяваме ИДИЛ. Смятахме, че ИДИЛ са малки престъпни шайки. Сега според най-минималистичните изчисления тази терористична организация включва 45−50 хиляди души.
– Ако погледнем като цяло Сирия, Ирак и другите региони, това вече са близо 130−150 хиляди души. В Сирия са, примерно, 45 хиляди. Но сирийската армия също е достатъчно многобройна.
– Сирийската армия тогава бе 50 хиляди души за цяла Сирия. Беше моментът, когато боеспособните бригади хвърчаха из страната, ликвидирайки заплаха след заплаха и постепенно намалявайки.
От север настъпваше Турция с „Джабхат ан-Нусра“ и тюркмените. Ердоган, саудитският военен министър и представителят на катарската династия фактически си поделиха Сирия.
Всеки от тях си набеляза зона на влияние на сирийската карта. Турците искаха целия север, за да решат тази пролет окончателно кюрдския проблем чрез ИДИЛ. Т.е. Турция трябваше да блокира всичко, а ИДИЛ да почисти следите. Бе планирано ИДИЛ, в лицето на Саудитска Арабия, да вземе всички сунтски територии и да притисне християните към морето, да ги принуди да приемат всички условия, които смята за необходими.
Главното за ИДИЛ бе да получи мистичния камък, наречен Дамаск, защото в арабския свят има три града, олицетворяващи провото на велико бъдеще: Дамаск, Йерусалим, Багдад.
Съвършено очевидно е, че засега Йерусалим няма как да бъде завзет, а америкатците още не са готови да сдадат Багдад. Остава единствено същият този Дамаск, който може да бъде превзет, овладян – а накрая иминно там да бъде издигнат флагът на „Ислямска държава – халифата на Ирак и Леванта“.
В същото време мнозина не знаят какво означава Леванта. Те смятат, че Леванта, това е Ливан. Всъщност Леванта е цялото арабско крайбрежие на Средиземно море.
Тоест изначално всички страни, започвайки от Йемен и до Залива, по-рано са били включени в халифата. Така че в този случай знамето над Дамаск бе една от въжделените цели. При това такова знаме веднага би превърнало Саудитска Арабия във фактически крал на целия ислямски свят.
– Обаче сега за ИДИЛ воюват много офицери и дори генерали от бившата армия на Саддам.
– И от тази на Саддам, и от сирийската, и от либийската. В това няма нищо странно. Това е гражданска война, процес, в който котелът се излива, всичко се смесва, придобива причудливи образи. Ситуацията е такава.
– Защо Русия нямаше възможност да увеличи авиационната си група там, благодарение на което би могло реално да се повлияе на хода на действията?
– Според мен причините са няколко. Първата е обективната оценка на ситуацията на фронта. Трябва да се разбере, че когато навлизахме в Сирия, не очаквахме да заварим това, което заварихме. Първоначалните ни планове бяха доста по-оптимистични. Смяташе се, че с нашата подкрепа сирийската армия ще повдигне духа си и ще тръгне напред. Оказа се, че тя изобщо не може да направи това.
– Тоест на 7 октомври започна настъпателна операция, която впоследствие се провали?
– Това стана три дни след началото на операцията, защото никой никъде не се придвижи, всичко остана само обозначено на картите. Повече се мълчи за това, но в вече в хода на настъплението сирийската армия бе отблъсната на много различни места в страната. Убедихме се, че тя е небоеспособна. Задачата, която решавахме и решаваме до ден днешен, е възстановяването на боеспособността й.
Започнахме – с помощта на нашите съветници, а такива сега има във всеки батальон – да събираме отрядите за самоотбрана именно в такива батальони. Отрядите за самоотбрана, които защитават своите села, биват вливани в бойните батальони. Тези батальони се обучават според съвременните тактики и се изпращат в района на сраженията. Около една трета от сирийската армия е реформирана по тези стандарти. Следващият етап е създаването вече не на батальонни, а на тактически групи.
– Какъв би трябвало да е мащабът на тези тактически групи?
– Според мен – близък до този на бригадите, оборудвани с мощна артилерия. Но главният проблем на Асад и сирийската армия е, че липсват хора, бойци. Сега в който и сирийски християнски квартал да попаднеш, практически на всяка врата ще видиш да висят портрети в траурни рамки на загинали синове и бащи.
– В такъв случай излиза, че режимът на Асад е обречен – след като не разполага с човешки ресурс…
– Това бихме казали, ако зад Сирия не стоеше една друга държава – Иран. Трябва да се знае, че войната в Сирия основно е шиитска. Тоест шиитите са почти половината от воюващите войски. И тук стигаме до…
– Иранският проблем. А как Иран участва във войната в Сирия?
– Директно. Там сега воюват около 10–12 хиляди бойци на „Хизбула“, пристигнали от Ливан. Те действат основно в района на Дамаск и са едни от най-боеспособните верни на Асад части. Между 12 и 18 хиляди са от Корпуса на стражите на Ислямската революция – те действат по групи, в различни райнои.
– Как взаимодействат тези структури със сирийската армия, има ли организирано взаимодействие? Осъществява ли се взаимодействие с руската авиация?
– Там няма наши съветници, това е абсолютно точно. Съществуват връзки, нашата авиация работи по поръчки, свързани с поддръжката на техниката им, но тези военни подразделения са абсолютно автономни. Нещо повече, те са независими от и от военното ръководство на Сирия. С други думи, координират се помежду си, но всеки има свой район на бойни действия и в този именно район те са напълно самостоятелни.
– Доколко действията им във войната срещу „Ислямска държава“ са успешни?
– Оценката може да бъде такава: „Хизбула“ е изключително боеспособна. Войната, през която минаха през 2006 г., ги кали. Второ, те отлично разбират, че нямат какво да губят.
– Има информация, че сирийската авиация нанася удари по различни обекти. Значи ли това, че боеспособността й е възстановена, макар и частично?
– В началото на военните действия всичко, което имаха, бяха около 10–12 СУ-24, които летяха пълноценно. Сега, доколкото разбирам, с наша помощ там действа смесена сирийска ескадрила, която при заповед нанася своите удари.
Основният проблем се състои в това, че Сирия не разполагаше с прецизно оръжие. Пилотите, които по принцип са прилично подготвени, летяха хаотично, защото просто липсваше съвременно командване. А отчитайки достатъчно бързата маневрена война, която налагаше ИДИЛ, ефективността бе крайно ниска.
– Американците не успяват да взаимодействат пълноценно с кюрдите, за да обезпечат поддържката на войските, а нашите успяха.
– Не е съвсем така. Мой приятел неотдавна се върна от Кюрдистан. Трябва да се разбере, че кюрдите са поддържани най-вече от французите. Френската авиация работи много плътно с кюрдите. В този случай американците нанасят удари по отделни обекти на територията на ИДИЛ. За да не скъсат връзките си с турците, те не подкрепят директно кюрдите – този ангажимент е прехвърлен на французите.
– Къде е базирана френската авиация?
– Те работят от самолетоносача.
– От самолетоносач не може да се свърши много. Те имат 2 машини и не повече от 45 излитания в денонощие: това е незадоволително.
– Тук има нещо важно, което ние някак си не можем да си представим. Има токова понятие – „арабска война“. Ние си представяме войната в Донбас, когато всичко бе взривено, отрядите се биеха до смърт. За съжаление това е качествено различна война. Тя е свързана с определена последователност. Силите на французите по принцип стигат, те действат по свои собствени планове. Американците само помагат. Говорим за война, която се води в пустинята.
– Излиза, че при такъв режим на работа нашата помощ там е достатъчна.
– Когато започнахме този разговор с вас, отбелязах, първата ни задача бе реформирането на армията. И в рамките на непосредствените цели, да, действията на нашите ВКС са напълно достатъчни – защото ние не подкрепяме сирийската войска на бойното поле непосредствено. Смятам, че при съществуващите тенденции тази война ще продължи в активната си фаза поне още година.
Това е минимумът. Просто защото почти всички участници в събитията са се отърсили от първоначалния шок и започват да се приспособяват активно към ситуацията – говоря за ИДИЛ, Турция, Саудитска Арабия. Всяка от тях се опитва да намери уязвимите точки на останалите. И това бавно притискане на ИДИЛ и прочее ислямисти навътре в Сирия засега се осъществява с такиви темпове, че ако ги екстарполираме малко напред във времето, ще е нужна година, за да се стигне до някакво ниво, при което „Ислямска държава“ да бъде прогонена поне от големите градове и центрове.
– А ако турците, саудитите и ислямистите се приспособят, това може да се проточи още по-дълго – така ли да разбирам?
– Смятам, че в такъв случай има опасност от ескалация. Ако например турците си изпуснат нервите, а саудитите – още повече, те могат открито да се опитат да въоръжат ИДИЛ. Ной-големият проблем сега е отсъствието на противовъздушната отбрана (ПВО). Такава засега никой не им дава.
–––
* Журналист и политолог, Владислав Шуригин неведнъж е бил в Сирия и познава тази страна не от чутото и прочетено за нея. Година преди сирийската трагедия той отново я е посетил.
Превод от руски: Елена Дюлгерова