Хареса ми едно много мощно сравнение от фейсбук. Докато нашият премиер се оплакваше, че е получил заплашително писмо с патрон в него, а президентът ни както винаги тънеше в политическа анонимност, Владимир Путин излезе и в специално изявление за руския народ съобщи, че Русия и САЩ са се договорили за примирие в Сирия, което да започне от 27 февруари. Малко след този анонс и сирийският президент Башар Асад обяви, че свиква парламентарни избори на 13 април.
Изобщо за първи път от много време насам в края на тунела се вижда някаква светлина. Обаче още е твърде рано за радост. Сирия е отворена рана и няма да зарасне толкова лесно. Не напразно в своето обръщение Путин специално подчерта, че „Ислямска държава“ не влиза в договорката за примирие, както и всички други джихадистки организации.
Нека да излезем от дипломатическия тон. Той е запазена територия за други сфери. От това споразумение стават ясни няколко неща. Първо – да се види коя групировка от „митичната“ умерена опозиция иска да си спаси задника и да сложи оръжие. Тази, която спре огъня, вероятно ще има шанс да оцелее в следвоенна Сирия, защото в противен случай ще я броят за отчаян джихадистки фактор. Това устройва не само Русия. Това устройва и САЩ, на които им е писнало да ги разнасят из цял свят като основен гръб на скрития ислямизъм в Сирия.
Датата за примирието също е избрана стратегически. Защото още няколко дни и вълшебният град Алепо, наричан Халеб, ще бъде овладян от войската на Асад, а и от някои кюрдски групировки. Така прокситата на Турция изведнъж ще се окажат без територия за действие. Те или трябва да свалят оръжието, или моментално да се готвят да бъдат пришити вовеки към ИДИЛ.
От няколко месеца насам се заговори, че интересите на САЩ и Русия в Сирия вече започват да се припокриват, но, разбира се, от тази висша политика до нашите географски ширини нищо не достигна. Защото нашите местни грантаджии са толкова зле, че дори не могат да следят качествено действията на държавата от която си получават парите. И така се получава безумната ситуация – на нас да ни говорят едно, да ни размахват моралистично пръст по една тема, а междувременно САЩ да правят точно обратното на това, което твърдят местните им адепти.
Краят на мандата на Барак Обама се вижда на хоризонта. Той ще остане в историята като най-парадоксалния президент. Свърши много смислени неща във вътрешната политика, но яко се окаля във външната и допусна повече грешки от средностатистически гимназист на тест по физика. В едно нещо обаче той остана последователен – в нежеланието си да набърква Щатите в реални военни действия. Това е концепцията на Обама. Той дойде като президент на мира, като човека, който ще изтегли повечето американски войни от чужди територии и няма да се меси с военна сила там, където може да се използва дипломацията. Очевидно е, че Обама вече мисли как да остане в историята и съгласието за това примирие е един от начините. САЩ признават правото на Русия да има своите интереси в Сирия, а Русия от своя страна, но вече при нейните условия, ще мисли вероятно за замяната на Асад.
Сирия и Асад се оказаха костеливи орехи. Именно там се пречупи измислицата на арабските пролети, в които красивите думи криеха твърде много мрачни тайни. САЩ може би са проумяли, че Русия е много по-мотивирана за отстояването на Сирия, отколкото са те самите. Точно това е ситуацията, в която трябва да се търси примирие, защото, ако тази точка на баланс бъде изпусната, тогава всичко отива по дяволите.
Но ми е интересно какво ще кажат днес тези, които иначе повтаряха до безкрай, че Русия не знае какво иска да постигне в Сирия, че се потапя до главата в авантюра, от която няма излизане. Тук, опасявам се, нашият собствен разказ е жертва на медийната нефелност. Медиите ни не отразяват качествено световните новини. Два месеца нямаше почти никакви новини от Сирия и тъкмо, когато всички мислеха, че руската операция там е в застой, се оказа, че пътят към Алепо е бил разчистен. А Алепо е стратегическа и невралгична точка. Който държи Алепо, контролира Сирия и най-важното, възпира Турция и нейните имперски лиги, които капят като нечистотия в Близкия изток.
Разбира се, не всичко е цветя и рози. Западът най-вероятно няма да признае изборите в Сирия, защото по никакъв начин не контролира изхода от тях. Но пък кой е казал, че митичният Запад е гаранция за свобода и демокрация. Все пак доскоро най-близкият съюзник на техните ценности в Близкия изток беше Саудитска Арабия. Хайде първо да въведат демокрацията там, а после да дават ценни съвети на останалите страни.
Хайде първо Западът да си направи равносметката колко души бяха избити в Сирия от подкрепяните от тях групировки и какъв геноцид над християните бе организиран, а чак тогава да се изказва по големите теми. Защото, ако има някакво пробуждане след цялата буря в Близкия изток, тя е в осъзнаването за това, че западните страни много често не знаят какво вършат и затъват в пустинните пясъци като американски джих, оставен без евтин петрол.
Споразумението устройва САЩ и Русия, но има една страна, където то ще оттекне като гръм. И това е Турция. Ердоган заложи всичко на геополитическия хазарт в Сирия и сега пред очите му рулетката неумолимо спира на грешния цвят. Опитът на Турция да се държи като велика сила и да влезе в конфликт с всичките си възможни съседи е на път да гръмне в лицето на неосманската власт като политически балон. Примирието в Сирия може да донесе на Турция само стенания и страдания, защото техните групировки в състояние на мир моментално ще изпаднат от политическата карта на тази изстрадала държава. А Турция може да бъде велика сила единствено през Сирия. Без Сирия Ердоган е просто едно джудже, което за известно време е сънувало, че е великан. В тази ситуация на турския президент не му остава нищо друго освен да потърси в кабинета си дали някъде не му е останала една бутилка с йени-ракъ, която да го утеши в геополитическата му депресия. Но кофти -неоосманскитеправила, които той се опита да върне в Турция, му забраняват утехата на презрения алкохол. Каквото човек сам си направи, никой друг не може да му го причини.
Но пък кюрдите могат да си позволят да ударят по едно. Че не се знае какви подаръци им готви съдбата
Наздраве!
Автор: Александър Симов, в. „Дума“