За някои асоциацията, внушена чрез заглавието, е ясна. За тези, за които не е, ще припомня, че на тази дата през 1944 г. група военни от нацисткия Вермахт направиха неуспешен опит за преврат срещу Адолф Хитлер.
На 15 юли 2016 г. група военни от турската армия се опитаха неуспешно да свалят Р. Т. Ердоган от неговия пост на държавен глава.
Разликите между двата опита са технически, но и по обстоятелства. Превратът срещу Хитлер преди 72 години включваше като първи акт неговото убийство чрез атентат. В сегашния опит за преврат в Турция заговорниците, изглежда, не са имали такива намерения срещу своя главнокомандващ.
Разлика има и в историко-обществените обстоятелства, при които са извършени тези два опита за силова смяна на лидера на страната. През юли 1944 г. за всички мислещи хора в Германия и света е ясно, че Третият райх губи войната и трябва незабавно да се търси най-благоприятен вариант за излизане от нея. В сегашния случай нито в Турция, а още по-малко в чужбина, са убедени, че тази страна, под ръководството на Реджеп Ердоган, също върви по гибелен път.
Тези разлики са естествени, като се имат предвид изминалите над 70 години, които ги отделят, и обстановката в света тогава и сега. Но има и доста смущаващи прилики между тези събития, които заслужават повишено внимание.
И двата опита за преврат завършиха неуспешно. Най-вече защото погрешно очакваха подкрепа от масите, за които бе рискуван живот. Разбира се, глупаво е изобщо да се говори за някакво открито съгласуване между обществените настроения на онези, които са избрали такъв начин за смяна на властта. Но и в нацистка Германия, и в неоосманистка Турция се наложиха лидерски авторитарни режими, чиито социални успехи и агресивен национализъм увличат онази част от масите, които са склонни към първосигнално възприемане на обществените реалности. А тези хора са и винаги обществено по-активни. В сегашния случай с Турция го видяхме с очите си…
За да разберем трагизма на наскорошния опит за преврат в Турция, но също и зловещите опасности, които произтичат от неговия неуспех, трябва да се върнем почти 100 години назад в историята на тази страна.
Възникнала като по чудо от руините на бившата Османска империя, републиканска Турция неизбежно е трябвало да предприеме животоспасяващи реформи, ако искала изобщо да оцелее като държава на сложното обществено творение, наречено турска нация. Човекът, който има решаващ принос за възникването на съвременната държава на турците – Мустафа Кемал – Ататюрк, ясно е осъзнавал невероятните трудности, с които ще се сблъсква новата държава при провеждането на реформите. Като военен човек той е убеден, че без насилие – и то безкомпромисно насилие, – новата държава ще пропадне.
Главен прицел, но не и единствен, за Ататюрк стават ислямът и неговият материален носител – ислямското духовенство. Трябвало е да се поеме жестока борба срещу насаждания от тях религиозен фанатизъм. Тази борба турският реформатор поверява на единствената институция, в която безрезервно вярва, но и най добре познава – армията.
И армията става конституционен гарант за светския характер на съвременна Турция, чиято нова идеология е модерният национализъм.
Този държавно-устройствен проект на Кемал Ататюрк и неговите съратници неотклонно се осъществява точно три десетилятия от съществуването на републиканска Турция – до 1952 г., когато чрез включването на Турция в НАТО тя влиза в геостратегическата орбита на САЩ. От този момент нататък, за да задържат Турция в тази орбита, новите й приятели неявно подпомагат ислямските тежнения на най-изостаналите широки слоеве на населението. По този начин раздвоеният нов съюзник на САЩ става обект на облекчена манипулация от тях. И резултатите не закъсняват – съвсем скоро след включването на Турция в НАТО на власт идват ислямисти. Армията бързо влиза в предвидения от конституцията акт – насилствено сваляне на ислямистите от власт. Този сценарий се повтаря през 1971 г. и се потретва през 1983 г.
Извършените тогава преврати са безкръвни – оглавявани са от началниците на Генералния щаб, което е гаранция за единството на армията, а тя – за минимизиране на насилието.
Характерно за онези години бе разбирането, с което тогавашният свят се отнасяше към тази особеност на турския обществен живот – реакционните ислямистки партии да идват на власт чрез избори, а прогресивните светски сили – чрез военни преврати; нещо категорично несъвместимо с фундаменталните догми на неолиберализма… И когато през 80-те години на миналия век, чрез политиката на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, неолиберализмът овладя умовете и сърцата на едрата световна буржоазия, положението в Турция невидимо, но бързо и необратимо започна да се променя. В геополитическия вакуум, възникнал на Балканите и в Близкия изток вследствие разпада на източноевропейския социализъм, се намести Турция, превръщаща се изненадващо в регионална суперсила. От икономически изостанала страна за едно десетилетие тя се превърна в силно развита държава и влезе в числото на 20-те най-развити индустриални страни в света.
Видимо подобрените условия на живот – особено в източните райони на страната, доведоха до истински бум на раждаемостта. А в тези райони населението винаги е било под силното влияние на ислямските традиции.
Така, в началото на новия век, избирателният корпус на ислямизма взе връх и си осигури мирното превземане на властта чрез избори. Последната успешна намеса на армията в опита й да спре ислямизацията на страната бе направен в самото начало на 21 век, когато бе свалено дошлото на власт с избори ислямско правителство на Неджметтин Ербакан. Но скоро, отново чрез избори, „умерените” (както ги смятаха тогава) ислямисти на Ердоган овладяха властта. Тази нова порода имперски ислямисти, съчетавайки исляма с великотурския национализъм, приспа бдителността на армията, разшири своето обществено влияние – проникна във всички сектори на държавата. Това даде възможност на Реджеп Ердоган, с две поредни чистки в държавните структури, включително и в армията, да укрепи своята мощ. Тези чистки – по своя политически ефект – бяха държавни преврати.
Сегашният неуспешен опит за преврат на армията закономерно се провали, защото той бе извършен само от част от армията и против волята на главното действащо лице в нея – началникът на Генералния щаб. Показателно е, че за пръв път в историята на съвременна Турция тази най-важна фигура застана на страната на ислямисткото правителство и съвсем закономерно опитът за спасение на светска и кемалистка Турция пропадна. Поведението на Ердоган обаче по всичко напомня на действията на нацисткия фюрер след 20 юли 1944 г. – масови, свирепи и светкавични репресии.
Но най-обезпокоителни са масите обезумели привърженици на новоизлюпения турски фюрер. Екзалтираните млади хора по площадите на турските градове не викат “хайл”, и това е естествено. Но нека обърнем внимание на друго – те не викат и “да живее Турция”, а скандират “Аллах акбар”. Сиреч ислямският фашизъм е вече по улиците на Турция!
В случая се налагат един извод и два много важни въпроса.
Изводът е, че от тук нататък на Турция няма да й е никак леко. Реджеп Ердоган дойде на власт чрез избори, но с мнозинство от 52 %. А останалите 48 %, които не го искат, ще се примирят ли с налагащата се в момента ислямо-фашистка диктатура в нашата югоизточна съседка? Не, те няма да се примирят, дори ако това зависи само от тяхната воля. Но да не забравяме, че има и заинтересовани страни, които могат да стимулират процесите, крайният резултат от които е гражданска война.
В случая са важни въпросите, които засягат България.
Първо, какво ще правим ние – българите, при това смъртно опасно съседство? И само господ ли знае отговора?
И второ, трябва ли да продължаваме да вярваме на плиткоумната либерална догма, че демократично избраните правителства са винаги гарант за гражданските права и свободи, а дошлите с преврат политически сили носят винаги само терор и отнемане на права и свободи?
Потресаващо глупавото поведение на съвременните европейски божем „лидери” по отношение на неуспешния опит за преврат в Турция дава ясен отговор на този въпрос.
Автор: Минчо Минчев, www.zora-news.com