Сензационната новина, че президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган се извинил пред Русия за сваления самолет, правейки първа стъпка по пътя към нормализиране на отношенията с Москва, стремително обраства в интерпретации и спекулации, които правят смисъла ѝ все по-неясен и размит.
Масло в огъня наля украинският президент Петро Порошенко, като съобщи за телефонния си разговор с господин Ердоган, състоял се същия понеделник по инициатива на турския лидер. Според версията на президента Порошенко в посланието на турския му колега ставало дума „само за съболезнования към семейството на загиналия“. „Мисля, че това е абсолютно разбираема позиция на президента на Турция“, така Петро Порошенко коментира посланието на президента Ердогана към президента Путин.
Опровержението на Порошенко
Реакцията на Петро Порошенко, който първи се опита да опровергае официалната версия по повод изявленията на президента Ердоган пред руската държава, е напълно разбираема. Съвсем неотдавна Киев и Анкара се проявиха като единен тандем в противопоставянето срещу „руската заплаха“. Именно поради тази причина за господин Порошенко днес сигурно е невероятно трудно, от психологическа гледна точка, да се примири с мисълта, че този тандем се е разпаднал. Или всеки момент ще се разпадне и Турция сега ще тръгне по своя път към нормализиране на отношенията с Русия.
Само че покрай напълно предсказуемата реакция на Петро Порошенко се появиха нови, по-сериозни основания да се съмняваме в това, че Реджеп Тайип Ердоган наистина е готов ясно и недвусмислено да направи това, което седем месеца Москва чака от него. След по-малко от едно денонощие, след като по световните агенции мина „водещата новина“ за извинението на Ердоган, неговата дясна ръка, турският премиер Бинали Йълдъръм, даде да се разбере, че Анкара не бърза за изпълни искането на Москва за изплащане на компенсация.
„Въпросът за компенсация не стои, ние само изразихме нашата печал. Съдебните процедури срещу лицата, заподозрени в убийството на летеца, продължават“, каза Бинали Йълдъръм, цитиран от турския телевизионен канал NTV.
А само ден преди това същият този Бинали Йълдъръм заяви в ефира на турската телевизия нещо съвсем различно: „Ние казахме, че ако е необходимо, сме готови да изплатим компенсация“.
Какво в действителност е написал в посланието си до Владимир Путин Реджеп Тайип Ердоган и как смисълът на посланието му се съотнася към всички тези противоречиви факти и изявления?
По-подробно: Да се върнем към първоизточника. Турското словосъчетание, което използва господин Ердоган — kusura bakmasınlar — може да бъде преведено като „простете, извинете, не се обиждайте“. При това то е употребено в посланието един път, във фразата, с която той се обръща към семейството на загиналия руски пилот Олег Пешков. Нещо повече, обръщайки се към роднините на загиналия, президентът Ердоган казва, че ги възприема като „турско семейство“, опитвайки се да влезе в ролята на някакъв си мъдър източен патриах, който е в състояние да сподели мъката и да намери думи за утеха.
На кого се извинява Ердоган
Като вземем предвид посланието, можем да направим два принципни извода.
Първо, извинението на Ердоган е по-скоро условно или поне половинчато. То бе адресирано именно към семейството на Олег Пешков, а не към руските власти.
Второ, Анкара, както и досега, не признава вината си за сваления самолет. Опитът да се постави ударение върху човешката трагедия отклонява темата към друга хуманитарна плоскост от рода на: видите ли, станало нещо, което не сме искали, загина човек, много ни е мъчно и сме готови да се извиним на семейството и да накажем тези, които са го разстреляли.
Всичко това означава, че известно време новината за „извинението на Ердоган“ ще живее паралелен живот в две информационни пространства, които нямат пресечна точка — руското и турското. И различните прочити са неизбежни.
Важно е друго: дали в Москва и Анкара ще поискат да поставят акцент върху различните прочити или, тъкмо обратното, ще се опитат да си дадат възможност един на друг да запазят авторитета си, съгласявайки се, че първите стъпки за нормализиране на отношенията са направени.
Колкото и условни да са извиненията на господин Ердоган, важното е, че в Кремъл не ги отхвърли, значи може да се направи сдържано предположение, че ледът започва да се пропуква.
Как се извиняват държавите
Темата за официалните извинения на международно равнище по принцип е една от най-сложните, най-деликатните и най-болезнените в международните отношения. Цената е невероятно висока – на карта е заложен престижът на държавата. Именно поради това всяка дума или жест, които биха могли да бъдат възприети като извинение, се разглеждат буквално под микроскоп.
Така например преди 15 години, през април 2001 година, след инцидента с американския разузнавателен самолет, който наруши въздушното пространство на КНР и направи принудително кацане на остров Хайнан, Пекин поиска от Вашингтон официални извинения (а американците упорито отказваха да се извинят). Ситуацията се нажежи до краен предел и в света дори се заговори за опасност от пряк конфликт между страните. Само че след трудни преговори се появи спасителна за страните загадъчна формулировка „приемете нашите дълбоки цао“, която всяка от страните започна да тълкува посвоему – или като извинение, или като съжаление. Слава богу, че полисемията (многозначността – бел. ред.) на китайските йероглифи позволява да се направи това.
Списъкът с такива примери може да бъде продължен. При неотдавнашната визита в Япония за срещата на високо равнище на Г-7 президентът Обама така и не поднесе на японската страна официални извинения за атомната бомбардировка на Хирошима преди 70 години, но пък участва в церемонията по полагане на венци и каза думи на съчувствие, подходящи за случая. Самата Япония по-рано отказа официално да се извини на Южна Корея за престъпленията, извършени по време на Втората световна война и да изплати компенсации на жертвите на сексуално насилие (на така наречените comfort women или сексуални робини).
При все това отношенията между тези страни не могат да се определят като откровено конфликтни или неработещи. Чрез метода на пробите и грешките водещите световни държави се научиха да не превръщат тези отношения в заложници на въпросите, по които не може да се отстъпи от принципите. И всеки държи на своето.
Автор: Сергей Строкан, „Коммерсантъ”