Автор: Робърт Пери.
Тъй като всички чуждестранни лидери имат своите сериозни недостатъци, най-лесният начин е да ги демонизираш
В епохата на всеобхватни медии, основният метод за социален контрол е създаването на послания, достигащи до обществеността чрез вестници, телевизия, радио, компютри, мобилни телефони и други способи за предаване на информация. Тази реалност е зародила мания сред политическия елит да контролира разпространението на послания във възможно най-голяма степен.
Колкото до Америка, виждаме как Държавният департамент, Белият дом, Пентагонът, НАТО и други агенции пробутват, както на американците, така и на останалата част от света, определен начин, по който да трябва да се възприемат американските политики, както и тези на съперниците и съюзниците на САЩ. Терминът за тази практика се нарича „стратегически комуникации“ или STATCOM, съчетание от психологически операции, пропаганда и ПР, които влияят и променят съзнанието.
Следя тези процеси от началото на 80-те години, когато администрацията на Рейгън се опитваше да се наложи над „виетнамския синдром“ – отрицателно отношение към чужди военни интервенции, в резултат на Виетнамската война. За да излекува американците от този синдром, екипът не Рейгън разработи „теми“ за събитията отвъд океана, които засягат проблематични за американците въпроси.
Президентът Роналд Рейгън и тогавашният директор на ЦРУ Уилям Кейси, използвайки опита на разузнавателните служби в психологическите операции, сформираха квалифициран екип за водене на пропаганда вътре в Белия дом, начело със специалиста Уолтър Реймънд-младши. От позицията на служител на Съвета за национална сигурност, Реймънд водеше междуведомствени работни групи, които имаха за задача да лансират интервенционитската политика в Централна Америка и в други горещи точки на света. Както обяснява самият той в кореспонденцията с подчинените си, номерът е противниците да бъдат представени като злодеи, а съюзниците като примерни, независимо от това каква е истината.
Фактът, че много от подкрепяните от САЩ сили по това време – от контрите в Никарагуа до военните в Гватемала – са корумпирани ескадрони на смъртта, беше напълно изкривен, поне според тази доктрина. Те бяха представени на американците като примерни и приятелски настроени. По този начин, контрите станаха „морални еквиваленти на бащите основатели“, а убиецът Ефраин Риос Монт, президент на Гватемала, по думите на самия Рейгън, е незаслужено обвинен в нарушаване на човешките права.
Според същата тази схема всеки журналист, разследващ или активист в защита на човешките права, който си позволи да развенчае митовете, трябва да бъде дискредитиран, маргинализиран или унищожен – често използвана практика за убийство на всеки съвестен вестоносец.
Оказа се, че най-ефективната част от тази пропагандна стратегия е очернянето на противниците. Тъй като всички чуждестранни лидери имат своите сериозни недостатъци, по-лесно е да демонизираш враговете, отколкото да убеждаваш обществеността, че фаворитите на Вашингтон са образци на добродетелност.
След като чуждестранният лидер придобие славата на злодей, можете да кажете каквото си искате за него, да пренебрегвате всеки, който се опитва да постави под съмнение изградения образ и да го определите като подставено лице, изхвърляйки го извън границите на допустимия дебат. Имайки предвид конформизма на кариеристите във Вашингтон, всички се подчиняват, включително медииите и правозащитните организации. За да задържиш „почтеността“ и „влиянието“ си, трябва да се съгласиш с шаблонната мъдрост. И така, за всяко противоречие, което идва отвън, се създава ново „групово мислене“ за новия „враг“. А допустимата граница на дебата е поставена най-вече от неоконсерваторите и техните „либерално интервенционистки“ подгласници.
Очевидно е, че този конформизъм не служи в полза на американските интереси. Вземете за пример разрушителната война в Ирак, която струваше 1 трилион долара на американските данъкоплатци и доведе до смъртта на 4500 американски войници, загинаха стотици хиляди иракчани и се отприщи хаос в стратегическия Близък Изток, а сега и в Европа. Сега повечето американци са съгласни, че войната в Ирак не си е струвала. Оказва се че обаче, че това катастрофално групово мислене, наложено от Вашингтон, оцелява въпреки, че заслужава да умре. Подобно на мутиращите вируси, то променя формата си при промени във външната среда и оцелява под нова форма.
Когато обществото хвана заблудите на войната в Ирак, неоконсервативните спецове просто измислиха нова тема, за да оправдаят катастрофалната си стратегия в Ирак, т.е. „успешната интервенция и изпращането на още 30 000 войници от американската армия“ в зоната на конфликта. Тази тема е толкова фалшива, колкото лъжите за оръжията за масово поразяване, но този оптимистичен сюжет се превърна в тема за групово мислене през 2007-2008 година.
„Успешната интервенция“ е мит, защото много от заявените й постижения, всъщност предхождаха самата интервенция. Разплащането със сунитите, с цел да спрат да стрелят по американски войници и убийството на лидера на Ал Кайда в Ирак – Абу Мусаб ал-Заркауи, се случиха през 2006 година, още преди опрерацията дори да е започнала. А основната цел – разсейване на напрежението между сунити и шиити, никога не бе постигната. Но официален Вашингтон маскира интервенцията с кървавото знаме на „почетните войски“, чийто патриотичен дълг е бил евентуално да намалят насилието в Ирак, провеждайки героична операция, разработена от неоконсерваторите и разпоредена от президента Джордж Буш. Всеки, който забеляза празнините в тази история беше отхвърлен и определен като „неуважаващ войските“.
Жестоката ирония е, че неоконсерваторите, които насърчаваха войната в Ирак, потулиха провала и се поздравиха с успеха на интервенцията, всъщност никога не са имали нищо общо с войниците, изпратени там. Защото тези войници идват от по-ниски социално-икономически слоеве и до голяма степен са някакво абстрактно понятие за добре облечените, добре образовани и добре платени хора, които обитават мозъчните тръстове. Същите тези хора избягаха от каквато и да е отговорност за хаоса и кръвопролитията, които причиниха, прикривайки се зад мита за успешната интервенция. Същите тези „умни хора“ заеха местата си по време на президентството на Обама, за да контролират „груповото мислене“ – да раздават етикети на стари и нови врагове, като либийския лидер Муамар Кадафи, сирийския Башар Асад и най-вече руският Владимир Путин.
През 2011 година, либералните интервенционисти, американските военни и някои съюзници на НАТО се прицелиха в Либия и се подиграха с призивите на Муамар Кадафи, че страната му е застрашена от ислямски терористи. След като армията на Кадафи беше разгромена от западните въздушни удари, а самият той бе измъчван и убит, стана ясно че е бил напълно прав по отношение на заплахата от екстремистите.Джихадистите завладяха големи територии от Либия, убиха посланика на САЩ и трима дипломати в Бенгази и доведоха до затварянето на американското посолство и три други западни посолства в Триполи. И накрая, заловените от „Ислямска държава“ коптски християни бяха накарани да коленичат на либийския бряг, преди да бъдат обезглавени.
Отново през 2011 година, бунтът в Сирия срещу светския режим, начело с Башар Асад, беше отразен едностранчиво – опозицията бе посочена като пример за подражание, а правителственият лидер като злодей. Въпреки, че много от протестиращите са били добронамерени опоненти на Асад, сунитските терористи проникнаха в опозицията още в самото начало. Тази сива реалност е почти изцяло игнорирана от западната преса, която осъждаше правителството на Асад, което пък се опитваше да се противопостави на опозиционните сили за убийството на полицаи и войници. Този едностранчив подход за представяне на събитията отведе САЩ към следваща интервенция, когато мистериозен газ зарин уби стотици хора в предградията на Дамаск през август 2013 година. Вашингтонските неоконсерватори и поддръжниците на интервенциите в Държавния департамент веднага обвиниха Асад за неговите зверства и поискаха да започнат бомбардировки. Някои анализатори от разузнавателните служби на САЩ заподозряха, че това е фалшива тревога, дело на ислямските терористи, които искат военновъздушните сили на САЩ да унищожат армията на Асад, вместо да го направят те. В последната минута, президентът Обама се отдръпна (с помощта на президента Путин) и поиска Асад да унищожи химическия арсенал на Сирия, докато Асад продължаваше да отрича ролята си в атентата със зарин.
Путин помогна на Обама и на още един фронт срещу друг демонизиран „враг“ – Иран. В края на 2013 г. двамата лидери си сътрудничиха, за да убедят Иран да направи сериозни отстъпки по отношение на ядрената си програма. Путин разчисти пътя за преговорите, които в крайна сметка доведоха до поставянето й под строг международен контрол. Тези два дипломатически хода сериозно разтревожиха неоконсерваторите и техните израелски приятели. От средата на 90-те години неоконсерваторите работят в тясно сътрудничество с премиера Бенямин Нетаняху по стратегията за „смяна на режима“ в страни, които се смятат за заплаха за Израел, начело на този списък са Ирак, Сирия и Иран. Намесата на Путин в дневния ред, чрез предотвратяването на бомбардировките над Сирия и Иран, се разглежда като заплаха за дългогодишната стратегия на израелците и неоконсерваторите. Имаше и опасения, че това сътрудничество между Путин и Обама може да доведе до нов натиск върху Израел да признае палестинската държава. И така, оказа се, че това сътрудничество трябва да бъде разрушено. Това се случи в началото на 2014 г., когато под диригентската палка на неоконсерваторите бе извършен превратът в Украйна, с който бе свален дошлият на власт чрез избори Виктор Янукович. В замяна бе сложен яростен анти-руски режим, който включва неонацисти и други утранационалистически елементи, както и фанатиците на свободния пазар. Украйна е била под прицела на неоконсерваторите още от септември 2013 година, малко след като Путин провали плановете за бомбардирането на Сирия. Видни неоконсерватори, като сенаторът Джон Маккейн и помощник държавният секретар Виктория Нюланд, подбудиха бурните протести, в които полицията бе бомбардирана. Но Държавният департамент и водещите медии величаеха протестърите от Майдана и заклеймиха полицията и правителството.
След това дойде 20 февруари 2014 г., когато неизвестен снайперист стреля по полицията и демонстрантите, което доведе до още по-ожесточени сблъсъци и до смъртта на десетки хора. Американското правителство и ресорните му медийни съдружници обвиниха Янукович и въпреки подписаното споразумение за провеждане на предсрочни избори, с помощта на „силите за самоотбрана“, ръководени от неонацистки мутри, превзеха сградата на правителството и установиха превратаджийски режим, който бързо бе признат от Държавния департамент като „легитимен“. Макар, че вината за снайперистката стрелба от 20 февруари никога не получи своята развръзка, новият украински режим показа твърде слаб интерес към тази тема. Други независими разследвания определиха това като дясна провокация, която е имала за цел да задълбочи кризата и да обвини Янукович. И именно това се е случило.
И все пак, по време на украинския преврат, The New York Times и повечето мейнстрийм медии изиграха своята роля, подобно на това което направиха в Ирак, когато разпространяваха пределно неверни и подвеждащи факти за оръжията за масово поразяване. Пресслужбите на САЩ не замлъкнаха и за миг, преди да влязат в очакваната пропагандна роля. И така, след свалянето на Янукович, когато етническите руснаци в Крим и Източна Украйна застанаха против новия антируски ред в Киев, единственият приемлив вариант за американските медии бе да кажат, че Путин е виновен. Нарекоха го „руска агресия“ и „руска инвазия“.
Когато на референдума, отделянето на Крим и повторното му присъединяване към Русия получи поразително одобрение, американските медии отхвърлиха резултатите и заявиха, че са почти сто процента „фалшифицирани“ и наложени от Русия с оръжие.По същия начин, съпротивата в Източна Украйна не би могла да отразява обществените настроения, освен ако тя не е отражение на масови заблуди, в резултат на „руската пропаганда“. В същото време, доказателствата за подкрепата на САЩ в преврата потънаха в тъмна дупка, защото не са в полза на контролираното послание.
Когато полетът на малайзийските авиолинии МН-17 беше свален над източната част на Украйна, машината за раздаване на обвинения заработи с пълна сила, обвинянайки Путин и етнически руските бунтовници. Според наблюденията на някои анализатори от американското разузнаване обаче, доказателствата са били изкривени в погрешна посока, благодарение на мошеничествата на украинския режим. Водещите медии показаха твърде малко скептицизъм към официалната версия, според която Путин е виновен. Дори и сега, година след инцидента, правителството на САЩ и други западни държави отказват да представят публично някакви сериозни доказателства за вината на руския президент.
И ето какъв е моделът, който наблюдаваме. Пропагандната критика срещу враговете на неоконсерваторите и ястребите се провали в това да докаже действително своите обвинения. Обаче този факт не се разглежда като подозрителен. Поне не и от мейнстрийм медиите, които просто продължават да повтарят същата песен отново и отново, независимо дали се хвъля вина върху Путин за полет MH-17, върху Янукович за снайперистката атака, или върху Асад за атаката с газ зарин. Вместо скептицизъм, получаваме все същото „групово мислене“. Не сме научили нищо от катастрофалната война в Ирак, защото на практика никой не вмени никаква отговорност на виновниците.
И докато американските пресслужби носят голямата вина за провала на независимото разследване по важни спорове, президентът Обама и неговата администрация са движещата сила в тази манипулация на общественото мнение в последните шест години. Вместо прозрачност в управлението, което беше обещал, Обама създаде една от най-непрозрачните, ако не и най-потайната администрация в американската история. Освен, че отказа да представи основни факти, с които разполага американското правителство по международните кризи, Обама започна наказателно преследване срещу много повече лица, подали сигнали за националната сигурност, отколкото това е било при всички предишни президенти, взети заедно. Репресията на Брадли Манинг, която бе осъдена на 35 години затвор, и принудителното изгнание в чужбина на Едуард Сноудън, сплашиха сегашните разузнавателни анализатори, които са наясно с манипулацията на общественото мнение. Те вече не смеят да кажат истината, защото се страхуват да не бъдат изпратени в затвора.
Изтеклата информация, която все още можете да откриете във водещите медии е минала през одобрението на Обама и неговите сътрудници и служи на техните интереси. С други думи, „изтичането на информация“ е част от пропагандата, с цел тя да изглежда по-достоверна. Изтичането винаги идва от неидентифициран „източник“, а не от говорителя на правителството.
На този финален етап от президентския си мандат, Обама и неговата администрация изглеждат силно опиянени от коктейла на могъщото „управление на възприятията“, „стратегическите комуникации“, които са сведени до психологически операции, ПР и пропагандата.
Такива като натовския генерал Филип Брийдлав и Ричард Щенгел, помощник държавен секретар, отговарящ за връзките с медиите, разглеждат манипулирането на информацията като „мека сила“. Това е начин да се изолира и навреди на врага, особено когато става дума за Путин и Русия. Това демонизиране на Путин прави сътрудничеството между него и Обама трудно, например по отношение на унищожаването на „Ислямска държава“ и Ал Кайда. Въпреки, че имаше известни очаквания руската намеса в борбата с тероризма да бъде приветствана, Държавният департамент по въпросите на Евразия незнайно защо отговори с напразен опит за въздушна блокада. Виктория Нюланд и другите неоконсерватори явно предпочитат сунитския тероризъм в Дамаск, пред това да работят с Путин срещу „Ислямска държава“. Истерията около руската намеса в Сирия е христоматиен пример за това, как може да повярваш в собствената си пропаганда и да позволиш това да доведе до действия под влиянието на заблудата.
И все пак, официален Вашингтон изглежда не разбира, че безкрайните лъжи разяждат американската демокрация и ерозират дори малкото останало доверие в посланиятана правителството на САЩ. Наместо това, има голяма увереност, че едни добре изпечени пропагандатори могат да дискредитират всеки, който се осмели да отбележи, че голата империя се е загърнала с абсолютно очевидни и прозрачни измами.
Превод: Антоанета Киселинчева, a-specto.bg.