Ксения Александровна Рапопорт – руска актриса. Родена на 25 март 1974 година в Ленинград. Дебютира в киното на 16-годишна възраст, във филма “Изыди!“ (Излез!). През 2000 година завършва Петербургска академия за театрално изкуство. През 2007 получава наградата „Давид ди Донатело“ (за ролята си във филма „Непозната“). През 2008 година е водеща на церемонията по откриването на 65-ия филмов фестивал във Венеция, а също удостоена с награда “Кинотавър“ за най-добра женска роля. През 2009 година е удостоена със званието „Почетен артист на Руската федерация“, а за изключителен граждански принос е удостоена с награда „Симпатия“ в Рим. През 2011 година се снима в сериала “Бялата гвардия“ и във филма на Жозе Дайн “Распутин“. През 2012 в 58-ми Международен филмов фестивал в Таормина (Сицилия, Италия), е отличена с наградата „Златен лъв“, учредена от провинцията Месина. Тази година на 29 юни, на 35-ия Московски международен кинофестивал Ксения е удостоена със специалната награда “Верю“ (Вярвам) „За превземането на върховете на актьорското майсторство и преданост към принципите на школата на К. С. Станиславски“.
Ксения, тази година за вас е доста динамична – две премиери в два от най-добрите театъра в Санкт Петербург – Болшой драматичен и Мали драматичен…
– Актриса съм на големи и малки театри. (Усмихва се).
Отдавна не сте имала имала театрални премиери. Защо така?
-Защото през цялото време снимах, после родих дъщеря ми – така че имаше пауза.
Когато се роди голямата ви дъщеря, също имахте пауза – тогава още учихте в театралния институт. В онези години имахте много колебания, ту напускахте, ту се връщахте…
-Да, наистина известно време се лутах. Струваше ми се, че актьорската работа не е за мен. С две думи, не знаех какво искам. Първо исках да следвам френска филология, после ми се видя по-весело в театралния институт, в резултат на което, кандидатствах там и бях приета, после се отписах, върнах се и така няколко пъти. Когато се отписвах последния път, бях твърдо решена да се посветя на майчинството, което и направих, но само за две години, после се върнах в класа на мастер Вениамин Михайлович Филштински.
Наистина ли с лека ръка можете да се откажете от актьорската професия?
– Такива мисли идваха при мен и си отиваха. Когато родих второто си дете, те пак се появиха с още по-голяма сила. Когато оставаш с детето си за две седмици някъде на вилата, извън града и суетата, влизаш в друг режим, предназначен само за жената, не ти се иска да го променяш. Признавам, майчинството за мен беше много по-сложно, когато бях на двадесет години. Тогава четох най-различни книги и търсех всякакви съвети, защото реално не знаех какво да правя с това малко същество. Днес обаче, разбирам, че не е толкова страшно, единственото, което се изисква е да обичаш детето си и да получаваш радост от общуването с него, тогава всичко се нарежда в правилната посока.
Децата и родителите са свято нещо, но ми се струва, че сте от хората, които доброволно поемат проблемите на другите.
– Аз не умея да казвам “не“. Не искам да обиждам никого, или ми е неудобно, а понякога защото съм объркана. Страхувам се да бъда лоша, зла. Да казваш “не“ е много сложно наистина, но работя върху себе си. (Усмихва се).
Ксения, като дете тренирахте художествена гимнастика, и дори се кандидатирахте за майстор на спорта. Какво се е случило тогава?
– Озовах се в болница, където прекарах един месец. След такава пауза беше почти невъзможно да се върна в спорт, в който режимът и тренировките са безумно строги, а и вече нямах необходимото желание. Бях в четвърти клас и някак се разделих със спорта без тъга. Появи ми се много свободно време, което запълвах с някакви други неща. Ходих на кръжоци по музика, рисуване, бях като всички нормални деца. Дори се занимавах с лека атлетика известно време. Лятото ходих на пионерски лагер. Там обаче, никога не съм общувала с нормалните.
Какво имате предвид под “нормални“?
-Нормални имам предвид лидери, онези които винаги бяха център на вниманието. Те някак страняха от мен.
Защо така?
-Може би защото не пушех, не пиех, макар в такава възраст другите вече да експериментираха с това. Мен привличаха съвсем други неща, както вече споменах, ходих на кръжоци.
Ксения, първият ви дебют в киното е на шестнадесетгодишна възраст, във филма “Изыди!“ (Излез!) на Дмитрий Астрахан. Как се озовахте на снимачната площадка?
-Една приятелка работеше като помощник-гримьор в киностудиото. Тя се занимаваше с фотография, ние постоянно снимахме един друг с приятели, а в студиото тя проявяваше снимките. Един ден на масичката й (както винаги) имаше снимки, сред които бяха и моите. Точно в този ден вървяха кастингите, някой просто забеляза снимките ми. Така се озовах пред камерите, някак съвсем случайно.
И също толкова случайно решихте да станете актриса?
-Първоначално не съм мислила по тези въпроси, но после ми се стори, че е забавно, леко и не трябваше да се готвя по цели нощи за изпити. Стори ми се много по-лесно и приятно да уча наизуст стихотворения и песни, отколкото да изучавам цял език с всичките му правила, дисциплини и т.н.
Бяхте ли труден тийнейджър, така да го наречем?
– Бях като всички останали тийнейджъри. Понякога хулиганствах в училище, в резултат на което викаха родителите ми в училище. Един път преместихме бюст на Ленин от актовата зала в мъжката тоалетна. С една приятелка какво ли не правихме още, не веднъж са ни гонили от час, заради лошо поведение.
И на колко години сте били тогава?
-Бях на четиринадесет. Исках да отида в манастир, но не да отида и да остана, а временно да поживея там, да поработя, да помъдрея някак. Така се озовах в Толгски манастир на Волга. Всеки човек има възможност да отиде и да поиска временно послушание. Там садях цветя, боядисвах стени и пейки. До днес се чудя, как са ме пуснали родителите тогава.
Хареса ли ви животът в манастира?
-Беше разнообразен. Обикновено там идват жени, не намерили щастието си или нещо, което да запълни живота им. Затова атмосферата не винаги беше положителна. Ние спахме в една женска килия, ставах свидетел на душевни страдания.
Какво ви даде този опит?
-Точно тогава вървеше процесът по връщането на храмовете на Църквата. Всички храмове, които в съветско време бяха пригодени за клубове, басейни и какво ли още не, отново ставаха православни действащи църкви. Периодът беше много силен – сутрин гледаш една празна църква, западнала, и в течение на деня тя се възражда – хората боядисват, освежават, внасят икони, вдигат камбани, а вечерта вече се отслужва литургия… И ти разбираш, че си бил част от това нещо.
Ксения, вие започнахте да играете в театъра като студентка, в Малий драматичен театър при Лев Додин, нали така?
-Да, бях студентка последен курс.
Разбирахте ли тогава, че мечта на много студенти по актьорско майсторство е да се озоват точно в този театър?
-Да, прекрасно осъзнавах къде съм попаднала, преди това съм го посещавала много често. Нещо повече, тогава ни преподаваше Валерий Николаевич Галендеев, знаменит педагог, който цял живот е работил с Лев Додин. Благодарение на Галендеев познавахме театъра и отвътре. Нещата се завъртяха и се получиха, понякога имах по 25 представления на месец. Там съм играла в „Чайка“, „Клаустрофобия“, „Вуйчо Ваньо“ и какво ли още не. В един момента, започнах да играя паралелно в “Едип“ в театъра на Литейният проспект. Когато завърших института бях препълнена с енергия и желание да играя по много, да творя. Исках и в киното да се снимам, но тогава не ме взимаха никъде, само в невзрачни сериали с малки роли. Главни роли не ми даваха, пробвали са ме, но дотам.
Ксения, вие сте първата руска актриса, която води церемонията на венецианския фестивал, тогава връчихте награда лично на Брад Пит. Притеснявахте ли се?
-Притеснявах се от италианския си. Бях научила наизуст реч, но не бях сигурна, че говоря правилно. Това ме притесняваше тогава.
В Русия сте популярна от 2006 година с ролята си във филма “Непозната“ на Джузепе Торнаторе. Всъщност това е италианският ви дебют.
-Да, този филм беше истински подарък от съдбата. След него се снимах в още няколко италиански филма, също и в други чужди продукции.
Имате много награди, една от които е “за най-добрата актриса на Италия“ на фестивала в Таормина. Всъщност, преди вас тази награда е получила само една чуждестранна актриса Пенелопе Крус, вие сте втората. Донесе ли ви радост?
-Тогава имах усещането, че се снимам в някакъв филм и че не на мен се случва. Всичко стана толкова бързо – летях в самолета, после вървях по коридорите на киностудио “Чинченита“, после снимачната площадка, снимачния процес и наградата.
Имали сте късмет, Торнаторе е търсил актриса в Москва.
-Той я търсеше навсякъде – в Киев, Прага и още някъде до колкото зная. Просто случайно видя моя снимка и ми се обади. Беше неочаквано предизвикателство, както се случва понякога в живота ми…
