На 7 април 2015 г. албанският всекидневник „Светът днес” (Bota Sot) със седалища в Цюрих и Прищина, Република Косово, публикува репортаж, озаглавен „Охрид: някога имаше албанци, а сега са останали само 6 %”. Вероятно у един български читател, поне повърхностно запознат с историята на своята страна, още първият абзац би предизвиквал смущение (защо не и допълнително провокирано от съвсем скорошните трагични събития в Куманово!). Приблизителният превод на абзаца, с който започва материала, на български е следният:
„Охрид, който е бил един от най-древните албански градове и някога е притежавал население от около 50 000 жители, се намира в югозападната част на Македония до езерото със същото име (т.е. Охридското езеро – б.м.). Охрид е бил в миналото албански, построен от илирите, които населявали този район.”
Подчертаните от мен пасажи свидетелстват недвусмислено за целия дух, в който е написан материалът. От самото начало на текста Охрид е представен като „един от най-древните албански градове” и „в миналото албански”. За един българин подобни съждения би следвало да звучат твърде съмнително. Нима наистина Охрид, една от столиците на Първото българско царство, седалището на Охридската архиепископия (чието официално название е било „на цяла България”), родният град на толкова известни българи, като възрожденците Григор Пърличев и Кузман Шапкарев, прославеният ни генерал Александър Протогеров и известния славист Иван Снегаров, е бил предимно албански град?
Репортажът, най-общо казано, представлява описание на развитието на Охрид днес и в миналото, представяйки го като бивш „чист албански град”, чието „старо население” в наше време „страда от славяно-македонска” асимилация и е паднало до незавидните 6 %. Не само това, но и въпросните шест процента са дискриминирани по всякакъв възможен начин, липсват им училища, в които да се преподава на родния им албански език, надписи на табелите по улиците, магазините, общинските сгради и др. Въпросната дискриминация е илюстрирана със следния цитат: „Албанците тук са като онази малка птичка, която тъкмо се е излюпила и чака майка си, за да я нахрани. Оставили са ни да се надяваме, че чудесата наистина съществуват.” Журналистът, написал репортажа, постоянно оплаква съдбата на „стария” Охрид, който имал ок. 80 % албанско население и който „по думите на един албански екскурзовод, който ни придружи в това пътуване, македонците са си присвоили… като религиозен център на славяно-македонските народи”.
Фактът, че споменатите изказвания са намерили своето „почетно” място в репортажа би трябвало да ни наведе на мисълта, че авторът може би не е бил запознат особено добре с историята на региона и в частност с тази на Охрид. Поради това може би би изглеждало по-логично той да си остане на ниво „мнения на албанския екскурзовод” и да не се простира повече върху въпроси от областта на историята. Но не: всъщност по-голямата част от неговия неособено дълъг текст се „занимава” именно с „Охрид в миналото”. При това „махленските” приказки биват заменени от сериозен, „по-строго” и „авторитетно” звучащ стил (наистина, без препратки към съответните историографски съчинения, което би било нормално в една научна статия, но това все пак е журналистически репортаж). И така, след като прочитаме, че Охрид бил „типичен албански град”, притежаващ „архитектурна и структурна прилика с албански градове като Берат, Гирокастро или Круя”, от текста ние научаваме последователно, че градът е бил „основан от илирите в III в. пр. Хр.”, но „от 976 до 1014 е бил превзет от българският цар Самуил … в края на XI в. е превзет от норманите от Италия, после отново от българите и след това отново от Византия.” Също така разбираме, че „в определени моменти от Националното Възраждане през XIX в. Охрид е бил провъзгласяван за столица на независима Албания от албанските патриоти от Османската империя”, „градът … се е управлявал от албанската фамилия Гропа” и от него произхождат „великите бойци за албанска независимост като Дервиш Хима, Хамди бей Охридски и други”.
Кратката, но синтезирана информация, поднесена ни в текста, на пръв поглед изглежда доста убедително. Според мен това е така именно заради историческите доказателства. Последните очевидно са ни поднесени във вид на аргументи, които да подкрепят тезата на автора (обобщена още във второто изречение на репортажа), че „Охрид е бил в миналото албански”. Сред тях окото на по-запознатия специалист, а вероятно и на не чак толкова просветения „обикновен” читател веднага би открило противоречия с исторически факти, които се преподават още в българските начални училища. Но кое от тях е истина и кое не е? Тъй като не други, а именно тези редове съдържат най-сериозно звучащите аргументи, които би трябвало да убедят читателите в правотата на споменатата теза, бих искал да се занимая малко по-подробно с тях.
Предлагам да започнем по реда на съжденията, в който ги е поднесъл автора и на първо място с това, че „Охрид е типичен албански град”. Вероятно повечето българи знаят, че една от най-уникалните черти на Охрид са неговите многобройни запазени стари сгради. Както самият журналист отбелязва, в града „старото и новото, модерното и традиционното „съжителстват” едно с друго, при което му придават…една особена красота”. И това „старо” и „традиционно” според автора би следвало да е „албанско”, в което трябва да ни убеждава сравнението с „Берат, Гирокастро или Круя”! Последните са градове, намиращи се в границите на съвременна Албания, които също са известни със своите запазени исторически паметници. Но… за мен остана мистерия кое точно е „албанското” в тяхната архитектура… Тя без съмнение прилича на охридската, но запазените стари сгради ми изглеждат доста „типични” и за други части на Балканския п-в, а и не само там, от същия исторически период. Какво, прочие, представлява „типичният албански град”? Иска ми се да припомня, че е имало дълги периоди, продължили чак до миналия век, в които границите на балканските държави са били доста по-различни. Империи като Византийската или Османската са властвали както над цялата територия на съвременна Албания, Косово и Македония, така и над България, Сърбия и Гърция. Така тези разделени днес територии, в миналото са били обединени в единна държавна структура и са имали сравнително сходна историческа съдба, търпели са подобни влияния, културно, социално и икономическо развитие… А дали това не се отнася и за архитектурата? Да, разбира се, видно е, че архитектурният стил притежава някои свои неоспорими регионални специфики, но дали в тях преобладава „албанското” и ако да, кое точно е то? Дали в случая не би било по-правилно да говорим за средновековно и възрожденско „балканско” наследство? Всъщност всеки би могъл да провери и да си изгради собствено мнение след кратко търсене и разглеждане в google на снимки от споменатите градове, т.е. Охрид, Берат, Круя и Гирокастро и, да речем, Търново.
Следващото твърдение е това, че предшественикът на Охрид – античната Лихнида, е била основана от илирите преди 2300 години. То вероятно е правилно, въпреки че, доколкото ми е известно, за съжаление разполагаме с твърде оскъдни данни за този период и регион. Тук „проблемът” се съдържа по-скоро в евентуалната връзка между албанците и древните илири, за която авторът, макар че не я споменава директно, вероятно иска да намекне. Доколкото ми е известно, в съвременната историография т.нар. „илирийска” хипотеза за възникването на албанците като етнос е най-малкото спорна. Така че историческият факт, че Лихнида е била илирийска, не означава непременно , че е била и …албанска.
(Следва продължение…)