Наш дълг е да възпитаваме у младите любов и признателност към нашата освободителка, казва пред в. „Дума“ представителят на фондация „Героите на България“ Тома Андонов.
– Г-н Андонов, човешката история се дели на две – на политическите превратности и на стремежа на човешкия дух. Имате странна и необичайна съдба. Разкажете повече за вашия баща.
– Баща ми Никола Василев е бил депутат в 24-то и 25-то народно събрание от групата на социалдемократите. Той е роден 1894 г. в град Трън. Завършил е основно образование в Първа мъжка гимназия. Баща му, моят дядо, е бил собственик на първата търговска фирма „Знеполе“ в Трън и е търгувал с Чехия. След завършването на средното си образование баща ми учи медицина в Белгия, където изкарва четири курса, а по-късно отива в Брюксел да учи право при известния белгийски професор Пикард. Но избухва Първата световна война и дядо ми го призовава да се върне и да участва във войската за защита на България. Първи братовчед на баща ми е Владо Тричков, деец на БКП и БРП(к) и участник в съпротивителното движение по време на Втората световна война.
След завръщането си в България баща ми завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“. Става подпредседател на Българо-съветската камара, а по-късно е избран за председател на Българо-съветския търговски съюз. През онова време българо-съветските организации са с определено народен облик. Те са граждански по своето естество, примери са за „народна дипломация“. Баща ми посещава два пъти Съветска Русия. Единия път като член на делегация и втория път – като председател на официална българска правителствена делегация.
Идват събитията на 9 септември 1944 година, безвластието е факт, в резултат на което за баща ми настъпват „интересни“ времена. По това време той е в Трън, където получава най-нелепото обвинение – че е възпрепятствал българо-руските търговски отношения. Баща ми тръгва към София. От арест го спасява най-младият партизанин в Трънския партизански отряд Воин Кятов. По-късно го приютява министърът на външните работи в кабинета на Кимон Георгиев Петко Стайнов. Той го прикрива в продължение на 40 дни, докато се създадат нормални условия баща ми да бъде съден от законна власт. Това не се случва, татко е осъден на смърт от Народния съд и разстрелян на 1 февруари 1945 година. С решение на Върховния съд от 26 август 1996 година присъдите на депутатите от 25-то НС са отменени и убитите са реабилитирани.
– Независимо от несправедливото отношение към баща ви, вие не сте изпълнени с мъст и сте запазили в сърцето си любовта към Русия.
– Да, така е. Баща ми беше отявлен русофил. За него всичко, произведено в Съветския съюз, беше най-доброто и най-качественото. Ние винаги сме били с пиетет към нашата освободителка. Така съм възпитаван и по-късно – в любов и признателност към нашата освободителка. Не търся мъст, защото разбирам, че безвластието ражда в повечето случаи несправедливост. Обичам руския народ, руската култура, руските книги, с които съм израснал. Особено харесвам Достоевски с неговия трагизъм и героизъм.
– Вие сте един от приятелите на Русия, който е взел дейно участие в инициативите за изграждане на паметниците на ген. Гурко и на опълченеца…
– Никога не съм крил русофилските си чувства. Имах щастието и удоволствието да уча заедно с Любомир Коларов. по-късно се включих с интерес във фондацията „Героите на България“, на която той е председател. Бюст-паметникът на ген. Йосиф Владимирович Гурко беше открит тържествено в градината до Софийската градска художествена галерия, на ъгъла на ул. „Гурко“ и ул. „Княз Александър I“ на 3 март 2013 година. Изявата беше посветена на 135 години от Освобождението. Присъстваха посланикът на Русия Юрий Исаков и парламентаристи от Русия, Литва, Латвия, Румъния, Молдова, Сърбия и Черна гора. Паметникът е дело на скулптора Григорий Потоцки и представлява бронзов бюст, висок 1,30 метра, поставен върху двуметрова кръгла мраморна колона. Той дава възможност на жителите на столицата и особено на младото поколение да научат повече за историята на София и за подвига на братята-освободители.
Паметник на опълченеца бе открит на 24 август 2008 година. Той представлява бронзово копие на фигурата на опълченеца от картината на Ярослав Вешин „Самарското знаме“ върху постамент. На него с форма на кръста за храброст са поставени четири барелефа. Три от тях са направени по известните картини „Битката за Орлово гнездо“, „Освещаването на Самарското знаме“ и „Качването на Балкана“. Четвъртият барелеф на гърба на паметника представлява карта на Балканския полуостров с пътя на опълченските дружини от Руско-турската освободителна война. Паметникът се намира в градинката зад Централния военен клуб, на кръстовището на улиците „Оборище“ и „Г. С. Раковски“, срещу Дома на Москва в София.
Ще продължа да помагам за укрепване на руско-българските отношения с усещането за памет към баща ми. Пак ще повторя, че той беше русофил и виден стопански представител на Царство България и работеше за търговските връзки и за търговски съюз с Русия, които бяха и могат да бъдат само от полза на малка България.
– В последните години се появиха доста скептици за отношенията между България и Русия.
– България трябва да бъде завинаги признателна на руския народ. Любовта към братята руси е жизнена необходимост за всички българи, защото тя е заложена в нас, в нашите гени. Те са дошли, за да спасят родината ни от нашествениците и са пролели своята кръв за създаването на третата българска държава. Затова съм особено възмутен от т.нар. български политици като Соломон Паси и Лъчезар Тошев, които цинично оплюват православието и любовта ни към Русия. С потрес чух от трибуната на НС да се настоява за преместването на паметника на Цар Освободител от площада пред парламента. Не разбирам и тези, които воюват с паметниците, цапайки ги с боя. Явно дотам им стига геройството… Освен това те трябва да разберат, че Русия не е СССР. Докато СССР беше интернационален, Русия е национална. Но е световна сила. Това е толкова ясно и точно и не се нуждае от коментар.
– Как ще коментирате сегашната ситуация в България и в Украйна?
– Като човек с елементарно чувство за справедливост признавам, че преди 1989 година комунистите индустриализираха страната ни, възродиха селското стопанство и търговия, направиха живота ни по-добър и спокоен. Сегашните милионери не паднаха от небето. Те си разделиха националното богатство, а то не е било малко, щом имаме толкова богати хора. Сегашните т.нар. демократи съсипаха селското ни стопанство. Не е тайна, че българинът беше привързан към животните и земята си и трудно се раздели с тях. Но управляващите тогава направиха огромна крачка напред, като уедриха земята, за да може тя да се обработва по модерен начин. Ликвидираха неграмотността, а сега 60 на сто от младите хора са неграмотни. Примери колкото щеш. Стига да имаш очи да видиш и сърце да усетиш истината.
Често пъти съм си задавал въпроса защо е свещена българската земя. Тя е такава не само заради пролятата кръв в нейна защита, защото руските, българските и героите от други страни, които са се опълчили срещу поробителите ни, не са го правили, за да станат герои. Земята ни е свещена, защото в нея заедно с героите са погребани нашите предци и те заедно са станали част от нея.
Светът върви в много опасна посока. Събитията в Украйна са престъпление към човечеството. За никого вече не е тайна, че те са провокирани от отвъд океана. Самият зам. държавен секретар на САЩ призна, че страната й е дала 5 млрд. долара, за да подпомогне украинците. Така ли се дават пари за нищо!? Тази война трябва да спре и да се намерят дипломатически начини за решаване.
Тома Андонов е роден в София, но до 10-годишната си възраст живее в Трън. Често сънувам щастливото си детство – река Ерма, ловенето на риба, скитането на воля, ходенето по Корията, където беряхме минзухари и кокичета, връща се назад в годините Андонов. „Живях при баба ми. Леля ми и съпругът й бяха учители в Глоговица. Те основаха през 1936 г. първото православно дружество в Трънско. В училището в Глаговица тогава учеха 200 ученици. Сега няма училище, защото няма и хора. Трън ми е в сърцето и ще си отида от този свят с любовта си към него“, казва си Андонов. По-късно той завършва техническо училище. Почти целия си трудов път прекарва като служител в Централния кооперативен съюз, където работи 28 години.
Тома Андонов ни посреща в жилището си на китната софийска ул. „Симеон“. Домът му ухае на кафе, на ванилия и на… пасторален уют. Впечатлява с мебелите в стил „барок“, белите дантелени покривки и малките изящни скулптурки. И с многото книги и картини. Почти целите стени са запълнени с платна на известни майстори. Стопанинът споделя с болка, че преди десетина години картини на Иван Мърквичка, Сирак Скитник, Илия Бешков, Дечко Узунов, Васил Стоилов, Александър Божинов, Николай Райнов и други известни български художници са били част от ценната колекция. Много от тях са събирани от бащата на Андонов – Никола Василев, търговец и депутат, осъден на смърт от Народния съд през 1945 г. Част от картините са продадени, за да може семейството да плати образованието на своите деца.