145 години от Руско-турската война – Непобедимата Шипка

145 години от Руско-турската война – Непобедимата Шипка

Публикувано от:

„Българското опълчение доказа, че българите могат да се бият като лъвове”.

“Струва ми се, че никога няма да забравя 11(23) август, когато трябваше да пътувам от Търново за Габрово и два пъти от Габрово за шипка и обратно…..Тук, край Зелено дърво, свалих шапка , когато покрай мен караха ранени български опълченци. Тези храбреци , които с гърдите си задържаха първия натиск на турците, особено на 10 (22) август, лежаха във волски каруци, които габровци бяха току-що изпратили. Те лежаха в безредие, без всякаква постилка, а някои бяха превързани с мръсни парцали. Очевидно те всички страдаха , но мълчаливо, съсредоточенои без да се олакват, понасяха страданията. На лицата на мнозина се бяха появили вече тази злокобна синина на кожата и мътният блуждаещ поглед, които не оставяха съмнение за изхода на раните. Можеше ли човек да не свали шапка пред това шествие на живи мъртъвци!…” /От специального корреспондента, Голос, бр.200, 30 VIII (11 IX)/

„Шепата хора, останали на върха , които от разсъмване се бият срещу десеторно по-големи сили, започват към 5 часа следобед да се оттеглят на малки групи, прибирайки и последните ранени. Офицерите в този отряд са почти всички ранениили убити … Боят изглеждал безвъзвратно  загубен за русите. От българското опълчение три четвърти са извадени от строя. Съставите на Брянския и Орловския полк били намалени наполовина. След тридневен артилерийски огън , от най-активните , артилерийският парк е почти изпразнен. Докато турците подновяват атаките си, русите са принудени да пестят барута. Те стрелят рядко. Подкрепления не идват отникъде и един бог знае кога ще пристигне Радецки.

Турците започват да надделяват. Те отхвърлят противниците си от всички страни и заемат все повече изгодни позиции. Сюлейман смята, че успехът му е сигурен.

В пет часа руският артилерийски парк е с празни сандъци: нито един снаряд за изстрелване – остава само щикът, за да завърши героично денят. Батареите прекратяват огъня и московските войници се хвърлят в атака. Търците не издържат на напораим и отстъпват още веднъж. Но руските батареи мълчат след отстъплението и те, вероятно досещайки се за причината на това принудително мълчание , отново разярено атакуват. Частите на Столетов, които са източени от тридневните непрекъснати боеве, без храна, без почивка и без патрони, нямат вече сили да издържат атаките на турците. Със сълзи на очи руските войници започват да се оттеглят, изиставяйки позициите, оросени с тяхната кръв.

Окуражени от това мълчание, турците атакуват с голяма дързост тази важна позиция и достигат вече върха, когато русите, излизайки от окопите, хвърлят срещу тях огромни камъни , дънери , които отхвърлят неприятеля към урвата, откъдето е тръгнал. Когато за момент големите камъни недостигат, те хвърлят счупени пушки, откъртени буци пръст, патронташи, напълнени със ситни камъни. Въпреки това низамите, насърчавани от офицерите си, полагат максимални усилия . . . и няколко пъти стигат до края на платото. Русите се хвърлят върху тях и започват смъртоносни ръкопашни схватки, които са много редки в съвременните войни. Турците се залавят с крака и ръце за вдлъбнатините на скалите, докато русите ги „обработват” с приклада на пушките , щика, със сабята. Когато някой добре се е закрепил, трима или четирима от другарите му се качват по раменете му  и така с помощта на тази къса стълба се изкачват на върхяа.Хващат се буквално гуша за гуша, бият се с юмруци , с крака, дори се разкъсват със зъби…

Вече е шест часа вечерта. В този момент боят малко позаглъхва, но русите не могат да се ъзползват от това, тъй като всичките им резерви са хвърлени в боя. Изгорени от слънцето, гладни, жадни , частите са обезсилени. От три дни не е била приготвяна храна, а водата изобщо липсва в руските позиции. Някои нещастни войници  са се проснали задъхани върху голите скали, без да се интересуват от дъжда от куршуми, които се сипят върху тях. Други се бият ожесточено върху скалите, принудени да отстъпват, но защищавайки се яростно. Ехото донася от всички страни триумфалния вик на турците. . .

Двамата генерали Столетов и Дерожински са на върха. С далекогледа те оглеждат с безпокойство пътя, който води към долината на Янтра, покрит с храстакаци и тъмни скали. Изведнъж Столетов, обхванат от силно вълнение, извиква и хваща ръката на своя боен другар, насочвайки я към дъното на дефилето. Те виждат да се появява дълга черна колона, извиваща се по дължината на пътя. . . / Dick de Lonlay, Lármee russe en champagne, Paris, 1888, c. 87 – 90/

„Генерал Радецки се е настанил в нещо като  землянка, заобиколена от клони. Той  ме удостои с честта да ме приеме и ми каза: „Разказвайте главно за храбрите ми полкове и за доблестното българско опълчение, които след като не са имали повече боеприпаси, са отблъснали с камъни атаката на турците”. /A. Mlochowski de Belina, De Paris a Plevna, Paris, s.a., c. 217-222/