От вековното си битуване в Османската империя ние, балканските народи, знаем какво означава пазарлъкът. За човека от Ориента това не е просто търговия, а преди всичко общуване. Източният пазар няма нищо общо с европейския магазин, където цената е сложена на етикет и точка. В Ориента на кантар се слага не само стоката. Там ти претеглят и ума. От детайлите в мохабета проличава колко ти е честта и достойнството. Това в Изтока има значение.
За Запада този вид общуване е чуждо. Затова в отношенията си с Турция се докара до кривата круша. Жалко, че, тътрейки се подир него, и ние стигнахме дотам. Обърнахме гръб на собствения си опит и интерес. Забравихме поуките от приказките за Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Те хем заедно надхитрят глупаците, хем един друг се надлъгват. Изтокът е безпощаден, когато стане ясно, че пет пари не струваш и си готов да заложиш достойнството си. А тъкмо това направи Европа. Унижи се, стори метани, сама развърза ръцете на Ердоган, а сега се гърчи в мрежите на неговия шантаж.
За зла участ това окаяно европейско състояние ще се проточи. Поради липса на въображение, гъвкавост и елементарен дипломатически усет. То изпъква още повече на фона на започващия днес в Санкт Петербург класически тежък ориенталски пазарлък между Русия и Турция. Тежък, защото и двете страни си знаят цената. Защото във вековното си имперско общуване добре са опознали слабостите на другия и компромисът е възможен само в рамките на взаимното уважение. За каквото и да се договорят Путин и Ердоган, Европа може само да гледа отстрани и от висотата на кухото си високомерие да бълва високопарни фрази.
Главни теми на срещата – наред с чисто двустранните, ще бъдат войната в Сирия и съживяването на руско-турските енергийни проекти. А именно те засягат Европа и още по пряко – България. Докато наш Бойко събираше смелост и пишеше писмо до Негово Високоназначение комисарят Юнкер с молба Брюксел да си каже думата за „Южен поток“, Москва и Анкара подновиха преговорите по изграждане на неговия „турски заместител“. „Готови сме незабавно да предприемем стъпки за реализация на проекта, да го обсъдим и да вземем решение. В тази посока няма никакви препятства“, заяви вчера Ердоган в интервю пред ТАСС.
Вярно е, и ние се разбързахме. Бойко най-после се реши да звънне на Путин и да му съобщи, че още пазим на морския бряг желязото във вид на тръби. Похвали се още, че се създават работни групи „по възстановяване на руските енергийни проекти“. Как тъй изведнъж се разбърза? Получил ли е височайшето съгласие на Брюксел и Вашингтон? Нали тъкмо те спряха въпросните проекти. Каква муха го ухапа, та реши да прояви самостоятелност и да се съобрази с националния интерес? Съюзниците ли го разочароваха, или видя дебелия край на икономическия ни хал? А може би прави прости предизборни сметки? Ще видим. Във всеки случай, късно се разбърза.
Ясно е, че турската тръба в момента изпреварва нашата. Нея я движат не работни групи, а двама президенти. Освен всичко нейно предимство е, че тя не зависи от волята на евробюрократите. Стига до Турция, а оттам, ако искат европейците, нека си я теглят по своя територия. Изглежда, Европа полека-лека също омеква към т.нар. руски проекти. Мъчително узрява, че измислицата „енергийна зависимост“ от Русия работи срещу нея. Започва да схваща, че в наше време не само парите, но и газът не мирише. Москва от години се опитва да обясни простата истина, че от доставките на руски природен газ Европа и Русия са взаимно обвързани и еднакво зависими. Европа обаче предпочита САЩ да я водят за носа и да се постила пред техните геополитически интереси. С умопомрачителен мазохизъм чака скъпия американски шистов газ.
Да не забравяме, че в Турция има още един проект-близнак – АЕЦ „Акую“. И за него ще стане дума на днешната среща в Петербург. Анкара бърза с възобновяването и на този строеж. Интересни са условията: строи я същата „Атомстройекспорт“, после руски компании я поддържат, експлоатират и продават тока, а Турция го получава на ниски цени. По-рано ние изнасяхме ток за турския пазар. Сега какво правим? Ако възобновим „Белене“, на какви условия ще бъде? Това вече няма да зависи от нас. Подредихме се като хитрата сврака.
Пазарлъкът за Сирия ще бъде по-тежък. Важното за Русия е да склони Турция не на думи а на дела да се включи в битката срещу терористите. Ердоган – особено след опита за преврат, няма много място за лавиране. Той трудно ще се откаже от предварителното условие за отстраняване на Асад, но поне ще се наложи да го остави на втори план. Най-важното е да затвори границата и да спре нелегалното подпомагане на терористите. Защото с тях в съседство и с кюрдското недоволство на своя територия му идва много. Така или иначе, тъкмо от тази среща до голяма степен ще зависи разрешаването на сирийската криза, а оттам и бежанският поток. Ключът е в Москва и Анкара, а не в Брюксел и Вашингтон. Поне това би трябвало да е станало ясно.
Автор: Светлана Михова, в. „Дума“