Войната с Турция била решена през есента на 1876 в Крим, където тогава се намирал Император Александър II. Там, в присъствието на Великия Княз Николай Николаевич, избран на поста Главнокомандващ, били обсъдени всички предварителни военни мерки, включително формирането на българското опълчение. Начело на българските опълченци, било решено да се постави генерал-майор Столетов, по предложение на военния министър Милютин.
«…Накрая настъпи един отдавна и горещо желан от всички нас, и особено от доброволците българи ден – 30 март 1877. Пристигнал при мен в навечерието на този ден, сияещ от радост, Н.Г. Столетов ми съобщи, все още, обаче, под секрет, че войната вече е решена, и скоро ще бъде обявена в присъствието на Императора, и помоли за свикване на следващия ден сутринта, в така нареченото Арменско подворие в Кишинев, на всички български доброволци и да му се представят по списък… От 700 българи, както се оказа в деня на представянето им, генерал Столетов сформира три български дружини… на 12 (24) април 1877 в Кишинев, заедно с другите войски тези три български дружини с голямо въодушевление преминаха пред Императора, бяха ощастливени от височайшето внимание на Негово Величество и удостоени с похвала: “молодцы болгары!.”…».
(от спомените на И.С Иванов «Болгарское ополчение и его сформирование в 1875–1879 гг.»)
По думи на очевидците тогава «светлите цветове на мундирите; блясъкът на безбройното множество щикове, които лъщели на слънцето… всичко това обиколено от прясната зеленина на околните хълмове, съставлява великолепна и поразителна картина».
След парада на войските при тържествен молебен, епископ Кишиневски и Хотински Павел е прочел Манифеста на Александър II за обявяване на война на Турция, в присъствието на император Александър II, престолонаследника Александър Александрович (по-късно император Александър III), главнокомандващия Дунавската армия – Великия княз Николай Николаевич (старши).
Скаково поле в Кишинев. От приложение към №88 «Московских ведомостей», Литография Андрей Абрамов
«На всички наши любезни верноподаници е известно онова живо участие, което Ние винаги сме вземали в съдбата на угнетеното християнско население в Турция. Желанието да се подобри и осигури неговото положение е споделял с Нас и целият руски народ, който изразява сега своята готовност за нови жертви за облекчаване участта на християните на Балканския полуостров… Ние първоначално си поставихме за цел да постигнем подобрение на положението на източните християни по пътя на мирни преговори и съглашения със съюзните и приятелски Нам велики европейски държави… Нашите усилия, поддържани от съвкупните дипломатически настоявания на другите правителства, не доведоха обаче до желаната цел. Изчерпвайки докрай Нашето миролюбие, Ние сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към по-решителни действия. Това го изисква и чувството ни на справедливост, и чувството на нашето собствено достойнство. Турция със своя отказ Ни принуди да се обърнем към силата на оръжието. Дълбоко проникнати от убеждението в правотата на Нашето дело, Ние в смирено упование за помощ и милосърдие от всевишния обявяваме на всички Наши верноподаници, че настъпи времето, предвидено в тези Наши думи, на които единодушно се отзова цяла Русия. Ние изразихме намерението си да действаме самостоятелно, когато ние счетем това за нужно и когато честта на Русия изисква това.»
Дан в Кишиневе, апреля 12-го дня, лета от рождества Христова в 1877-е, царствования нашего в 23-е, Александр.
Обявяването на войната е посрещнато с удовлетворение и подкрепа от руската общественост. По думите на съвременниците тогава в Русия «никоя война не е бивала толкова популярна», макар никой да не може да си представи нейния край и нейните предели, нейните герои и жертви, нейните истински поддръжници и врагове. На Балканите, в защита на православието, на принципи и ценности, на които по думите на Ф. М. Достоевски «Европа гледа с недоумение» и въобще «за Европа Русия е недоумение и всяко нейно действие е недоумение и така ще бъде докрай».
Всичко това се случва след героичния подвиг на българите за тяхната свобода по време на Априлското въстание, подготвяно и съзрявало още от зората на Българското възраждане; след 30 000 жертви по време на въстанието, стотиците опожарени селища и окървавена българска земя. Отчаяната дързост, безнадеждност и гибел на предците ни се превръща в мощен призив за хуманност и помощ.
В тези дни сред горящите пламъци главният герой на въстанието Георги Бенковски възкликвa:
«Моята цел е постигната! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, от която той никога не ще оздравее. А Русия — нека тя заповяда!»
А Тодор Каблешков признава:
«Не в куршума на кремъклийката се надявах, а в гърмежа й, който трябваше да стигне до ушите на Европа, на братска Русия.»
Отзвукът на Априлското въстание е потвърждение на многогодишното твърдение и кауза на граф Николай Павлович Игнатиев за това, че българският народ е реален политически субект на Балканите и трябва да му се даде правото на свобода и независимост.
Така започва Освободителната Руско-турска война (1877-1878) като една «възвишена идея», без която по думите на Ф.М. Достоевски не може да съществува нито отделният човек, нито нацията.
А по думите на забравения днес голям родолюбец, борец за национално освобождение, учен, общественик, русофил, проф. Стефан Бобчев, «това е едно велико кърваво събитие, без което не щеше да имаме Свободна България!»
Иточник: