Чух много версии за случилото се в Кьолн. Някои виждат в престъплението потвърждение на всичките си мрачни видения, че Европа вече е завладяна от ордите варвари и сега те налагат брутално собствените си правила. Други треперливо скачат срещу всеки, който се осмели да тълкува случката по-радикално и настояват, че тук етническата принадлежност няма никакво значение, а престъпленията са индивидуални, поради което никой не може да си вади глобални политически изводи от тях. Дори видях позиция, че всъщност бездействието на полицията в Кьолн е умишлено, защото Ангела Меркел се опитва да настрои общественото мнение срещу бежанците и така да има коз да ги изгони от Германия, с което да поправи огромния си политически гаф от ранната есен, когато всъщност ги покани там.
Всички обяснения и псевдолиберални хълцания обаче не засягат един ключов за събитието в Кьолн проблем. Дори смятам, че за него трябва да се говори с най-голяма тревога, защото следите, които той остави, няма как да бъдат заличени с обикновено посочване на виновника. Става дума за мълчанието на немските медии за престъплението в Кьолн. Три дни водещите германски издания и електронни медии просто не съобщиха тази новина. Постфактум част от тях, като канала ZDF, си посипаха главата с пепел, но това не отменя провала. Те мълчаха, докато светът постепенно научаваше за мащаба на драмата и за лавинообразното нарастване на броя на реакциите. Някои от медиите се оправдаха с това, че те не робували на бързината на информацията, а искали да проверят обстойно фактите, което, разбира се, е интелектуална измама. Информация за престъплението започна да си пробива път още на 1 януари, но основно през медии, които сме свикнали да наричаме „жълти“. Това беше причината лично аз в началото да не повярвам на новината, защото тя се появи през сайтове, взимани на подбив заради постоянните си измислици. В самата Германия положението е било същото. Жълтата преса си свърши журналистическата работа, а онези, обективните, тежките, интелектуалните медии корабокрушираха в своя сблъсък с реалността. Те предадоха журналистиката.
На третия или четвъртия ден се появи една хилава опорна точка, която да разобличава „митът за затъмнението“ – жертвите от срам, видиш ли, се оплакали едва няколко дни след инцидентите. Това можеше и да мине, ако не бе излязъл един таен полицейски протокол, който разкрива, че още в новогодишната нощ полицията в Кьолн е знаела за мащаба на изстъпленията и за това, че ситуацията излиза извън техния контрол. Следователно трябва да отхвърлим глупавата опорна точка на дежурните бардове на статуквото, които този път са страна в конфликта, защото от една година насам дрънкат глупости и дефакто вдигнаха димна завеса между хората и реалността.
Германските медии скриха истината. И големият въпрос е защо го направиха. Има две възможни обяснения, всяко от които е много страшно. Първото (по-недостоверното) е, че в медиите е проработил някакъв чудовищен инстинкт за автоцензура. Интересно обаче защо мълчанието става именно за такава новина, в която са намесени хора, които според тайния полицейски протокол са казвали: „Вие трябва да сте дружелюбни с мен. Мен ме е поканила госпожа Меркел“. Как изведнъж желанието им за мълчание се е включило тук? Ако приемем това за автоцензура, то трябва да стигнем до извода, че има някакви идеологеми в немската журналистика, които журналистите не смеят да прекрачат и предпочитат да мълчат вместо да изпълнят дълга си. Ако това е автоцензура, тук спокойно можем да видим призрака на политическата коректност, който вече се е превърнал в демон и пречи на европейските общества открито да говорят за реалните проблеми. Това означава, че Европа съществува в някаква съноподобна реалност на своите фантазии и се страхува да нагази в истинските проблеми. Жертви на това станаха десетките жени, които са били обект на посегателство, обир и сексуално насилничество. Тайният протокол разбива и една друга опорна точка – че това били някакви банди, които отдавна са в Германия. Ако отдавна са в Германия, защо един от тях се позовава на поканата на Меркел?
Втората възможност вече стресира напълно – това, че медиите са млъкнали под държавна команда. Че някоя призрачна властова ръка е запушила устата на журналистите и не им е позволила да говорят за това събитие, защото то разрушава политическата линия на Меркел напълно. И понеже това е много по-вероятната възможност, оттук-нататък рухва мита за свободната западна журналистика. Стана ясно, че дори немските медии се намират в идеологическа примка, която ги задушава жестоко. Защото, ако бяха действали като журналисти, техните информации, дори не техните анализи, а просто информации, щяха да са като тухла за съществуваващия политически ред в Германия, който допусна приливната вълна от бежанци без да е ясно как да работи с нея или как да я интегрира реално.
И дори не ми се слушат обяснения как медиите се страхували, че чрез отразяването на това събитие щели да предизвикат расистки прояви. Когато те е страх от реалността, значи вече си за лудница. Не е признак на радикализъм да разчетеш опасността от бежанците в това, което се случи в Кьолн. Това е признак на здрав разум. В крайна сметка на фона на това престъпление е цинично, брутално и грубо да почваш да вадиш статистики как европейците изнасилвали и посягали. Никой не е отишъл да изнасилва в Либия нали? Или пък в Афганистан? Или пък в Пакистан? Защо правилата на чуждата култура трябва да надделяват над правилата на местната?
И всъщност мълчанието на медиите, вместо да произведе успокояващ ефект ще има ефекта на динамит. Защото вече расистките прояви не са изключени. Уви, напрежението, което се породи, започна да клокочи и сега обърканата германска власт с нейните патетични клишета просто няма как да го успокои. Но дайте да си отговорим реално на въпроса – кой ще е виновен за тези расистки прояви?В случая основната политическа вина за разпалването на расизма носи Ангела Меркел, носи мълчанието на медиите. Неадекватните действия на германската канцлерка предизвикват яростният отговор. За съжаление винаги преди всички са крайните националисти. Техният отговор не е отговор на нищо, но много хора ще разчетат в него реалност за разлика от обърканите призиви на кметицата на Кьолн жените да не се обличат предизвикателно, за да не дразнят чужденците.
Къде остана демокрацията в този случай? Мълчанието на медиите дали не е хибридна война на германското правителство срещу нейния собствен народ, а? И това мълчание повдига редица други въпроси – ами, ако са мълчали и за други важни събития. За какво още са ни излъгали великите западни медии? И кой се опитва да измие калта от тяхното име, фабрикувайки лъжи?
Най-лошото е, че тук в България тези, които иначе много обичат да се забавляват с разговори на тема медии, изобщо няма да отворят темата за мълчанието на немските журналисти. Тя просто показва в какво подменено време живеем, в каква морална подлост, в каква Европа с изути гащи съществуваме. Мълчанието работеше в полза на престъпниците, а не на жертвите. На жертвите им бе отказано съчувствие, защото Европа обича да се дави в лигата на своите сантименти.
Между другото, съучастието на част от българските медии също е ужасно тъпо. Короната на отразяването в българските медии обаче категорично трябва да отиде при Капка Тодорова, която произведе текст със заглавие „Кой напада жени в Кьолн?“. Пред нея е стояла една практически непосилна задача – как да опише случката в Германия по начин, по който да й позволи да не даде обяснения за кашата от политкоректни клишета, които ни поднасяше преди. Перла в короната му е изречението: „Насилието над жени не може да се толерира, нито да се премълчава, колкото и политически некоректно да звучи осъждането му“. Честно – няколко часа бях в ступор след прочитането му и мозъчните ми клетки бяха сгърчени протестно. Помислих си, че аз полудявам, защото не мога да схвана висшия смисъл на този анализ, институционализиран междувременно като „най-смисления“ по темата. След това с облекчение видях, че и други умуват върху това. Значи да кажеш истината вече е някакво геройство. Политнекоректно геройство. Боже мой, това показва, че България все още е някаква интелектуална провинция, където ни рециклират боклуците от останалия свят и ни ги предлагат като някаква форма на висш анализ.
Може би, за разлика от немските, беше добре една част от българските журналисти просто да млъкнат.
Автор: Александър Симов, в. „Дума“