Любопитно са преплетени съдбите на двама художници – Николай Симаков и Николай Каразин. Те са участници в събитията от Руско-турската война от 1877-1878 г. Единият като създател на Самарското знаме, а другият – като военен кореспондент, станал свидетел на предаването на знамето на българското опълчение.
Художникът на Самарското знаме
Николай Симаков, който учи в Императорската художествена академия, получава званието „свободен художник“ през 1860 г. за майсторския портрет на своята съпруга. Семейството им живее в Самара от 1868 до 1880 г.
През 1870-1875 г. художникът изследва народното творчество на чувашите в Самарска губерния. Николай подготвя албум в голям формат по тази тема. Той се нарича „Чувашки мотиви“ (1875 г.) и се съхранява в научната библиотека на Руската академия на изкуствата (Санкт Петербург). На 31 листа с цветни акварели са представени копия на повече от сто образци на орнаменталното изкуство.
Семейство Симакови са приятели с Варвара и Петър Алабин и споделят техните патриотични настроения. Семейството на художника приема с ентусиазъм идеята на Алабин да изпрати бойно знаме на въстаналия български народ, в знак на искрена подкрепа. Познавайки склонността на Симаков към орнаментиката, Петър Алабин му възлага да направи скица на бъдещата реликва. Николай Симаков започва да работи върху проекта на Самарското знаме през 1876 г.
Трицветното копринено знаме, ушито от две платна, включва много символи. От едната страна, в центъра на златовезан византийски кръст, са изобразени българските и славянски просветители Кирил и Методий. От другата – също в златен кръст – образът на Иверската Божия майка. На дръжката са прикрепени ленти, на едната от които пише:«Да воскреснет Бог и расточатся врази его», на втората –«Болгарскому народу. Город Самара»
Монахините от Иверския манастир изработват знамето.
След обявяване на Руско-турската война, на 20 април (2 май) 1877г. се провежда литийно шествие, по време на което знамето е пренесено по главните улици на Самара.
Съхранен в картина
Самарско семейство от френски произход на име Грандмезон е запазило елегантна рисунка с туш – винетка на Николай Каразин. Този известен през XIX век, но вече почти забравен, график и миниатюрист също е живял в Самара. Офицер от Казанския драгунски полк, за полската кампания е награден с орден „Света Анна“ 4-та степен с надпис „За храброст“. Чувствайки голямо влечение към рисуването, Николай подава оставка през 1865 г. с чин щаб-капитан и постъпва в Художествената академия, където учи при известния баталист Богдан Вилевалде.
По време на Сръбско-турската и Руско-турската война от 1877-1878 г. Каразин е военен кореспондент и илюстратор. Той представлява вестник „Новое время“, списанията „Нива“ и „Световна илюстрация“. В десетки скици, рисунки и акварели, много бележки и пътни очерци Николай Каразин е запечатал героични събития. Художникът присъства на церемонията по предаването на Самарското знаме на опълченските дружини и скицира това събитие.
Среща по време на експедиция
В края наРуско-турската война и двамата творци, смели, ентусиазирани и с известна доза авантюризъм, са привлечени от възможността да участват в експедиция, организирана през 1879 г. от члена на царското семейство Николай Константинович Романов, в изгнание в Самара. Великият княз е увлечен от идеята за изграждане на туркестанска железница и възможността за използване на Амударя като воден път към Каспийско море. Научната експедиция е посветена на тези изследвания. По мястото на сформирането тя е наречена Самарска.
През 1874 г. и 1879 г. Руското императорско географско дружество предлага на Каразин, като специалист по Централна Азия, да участва в научни експедиции за изучаване на басейна на река Амударя. Николай Каразин се занимава с битова живопис по време на пътешествието.
Командирът на българското опълчение в Руско-турската война от 1877-1878 г. генералът от пехотата, ученият-географ Николай Столетов, който ръководи първата експедиция, по-късно отбелязва в доклада си: „Художникът е съставил голям албум, повече от 100 рисунки и ескизи, представляващи елегантна и жива илюстрация на региона на Амударя“.
Фокусът на Симаков в експедицията е археология и история на изкуството. По време на пътуването той събира голяма колекция от рисунки на орнаменти, частично публикувани по-късно в сборника „Изкуството на Централна Азия“ (Санкт Петербург, 1882 г.). През 1883 г. Симаков издава още един албум – „Руският орнамент в древните образци на художественото и промишленото производство“.
Източник: https://sgpress.ru/news/411745