Целят се в Путин, улучват Тръмп
„Оценката на държавната хазна най-добре отразява мнението на администрацията на САЩ”, заяви в началото на тази година прессекретарят на президента на САЩ Джош Ърнест, отговаряйки на журналистически въпрос, който визираше обвинения в корупция срещу Путин във филм на Би Би Си. Така Вашингтон всъщност озвучи официално позицията си – президентът на Руската федерация е корупционер и покровител на корупцията.
Обвинението е пределно сериозно. Абсолютно невъзможно е да си представим, че Белият дом би се изказал по подобен начин за френския президент, за германския канцлер, за премиера на Великобритания или за председателя на Китайската народна република. Но какъв ти Китай, боже мой, американците не си позволяват такова говорене дори за саудитското кралско семейство.
Но за Русия и нейния президент – може.
В Москва определиха обвиненията на американските власти за абсолютно неприемливи и неподобаващи. Прессекретарят на Путин Дмитрий Песков дори отбеляза, че ако той например си позволи подобно оскърбление по адрес на президента на САЩ, него (Песков, не Обама) ще го уволнят.
Има и друго – думите имат своя цена. Колкото по отвисоко идват, толкова е по-висока цената им. Нивото на прессекретаря на главата на свръхсилата е много, ама много високо. Историята познава доста примери, когато заради голяма уста или невнимателно вписани формулировки в документ се плаща с добрите отношения между държавите – а следователно и с човешки живот. През 1852 г. Николай Първи пише писмо на самопровъзгласилия се император на Франция Наполеон Трети и го нарича не „скъпи братко”, а „скъпи приятелю”, което смислово подчертава, че не го възприема като равностоен монарх по Божия воля.
Наполеон не забравил обидата. Въпреки че едва ли това е инцидентът, довел до Кримската война, връзката между тази случка и неотстъпчивата френска позиция в спора за светите места била очевидна за съвременниците. („Той ми отмъщава” – казал Николай Първи, когато му съобщили за антируските напъни на френските дипломати в Турция.) Надяваме се, че между Русия и САЩ няма да се стигне до война, но е очевидно, че отношенията със сегашната администрация във Вашингтон са безнадеждно изпортени. И казано честно, не по вина на Кремъл.
И изниква закономерният въпрос qui bono?
Кому е изгодно?
Песков тогава предположи, че САЩ започват така подготовката за президентските избори в Русия, и стартираха кампания срещу Путин, без дори да са наясно дали той ще се кандидатира за следващ мандат през 2018 г. И все пак предположението е доста странно – дори в САЩ, където културата на изборите е много по-богата от нашата, руската, никой не изнася компромати за кандидат-фаворита след две и повече години, когато гражданите трябва да отидат до урните.
Тоест, от една страна, очевидно е, че Вашингтон не иска да види Путин в Кремъл след 2018 г., а от друга – въпреки че слънцето изгрява всяка сутрин, това съвсем не значи, че то се върти около Земята.
Безпрецедентният „набег” на администрацията на Обама срещу Владимир Путин няма никакво отношение към избори-2018 в Русия. Но пък има – и то директно отношение – към избори-2016 в САЩ.
Да си припомним как започна всичко това.
На 21 януари 2016 г. екссъдията от Върховния съд на Британия Робърт Оуен оповести резултатите от общественото допитване (public inquiry) по делото за Александър Литвиненко.Според Оуен Литвиненко е убит от бившия офицер на ФСО (Федералната служба за отбрана в Руската федерация) Андрей Лугов и неговия помощник Дмитрий Ковтун, а убийството е „вероятно одобрено” лично от шефа на ФСБ (Федералната служба за сигурност в РФ) Николай Патрушев и от президента на Руската федерация Владимир Путин. (Подробности за „разследването” на Оуен вижте във видеото на нашия сайт politconservatism.ru – интервю с Жорес Медведев).
На 25 януари Би Би Си излъчи 30-минутен документален филм „Тайните богатства на Путин”. Филмът веднага плъзна из интернет в превод и на руски. И прозвучаха думите на представителя на Държавната хазна на САЩ Адам Шубин, че финансовото министерство на САЩ смята Путин за корупционер. На 28 януари пък бе брифингът на прессекретаря на Обама Ърнест.
Това нещо се нарича планирана и
добре координирана информационна атака
в която участваха представители (па макар бивши) на френската Темида, телевизионерите от Би Би Си и американски чиновници с различен ранг. Такива операции са скъпи, струват доста пари, а пък инвестицията трябва да се възвърне. Какъв ефект биха могли да очакват организаторите на атаката?
За руската аудитория убийството на Литвиненко е „претоплена манджа”. Олга Туханина абсолютно вярно пише, че дори на Запад общественото мнение се отнася „хладно” към факта на убийство на изменник от спецслужбите. Всъщност „хладно” означава до голяма степен с разбиране. Аз ще рискувам да предположа, че в Русия отношението към смъртта на Литвиненко е още по-откровено сред по-голямата част от населението („на кучето – кучешка смърт”). Той бе предател и си остава предател, и който и да го е наказал, заслужил си го е. Дори съвсем либерални журналисти се питаха какво биха сторили с такъв предател, ако бяха на мястото на държавния глава.
Да продължим нататък
Филмът „Тайните богатства на Путин” е направен спешно и услужливо. Няма доказателства, че дворецът в Геленджик и яхтата „Олимпия” принадлежат на руския президент, а само позоваване на „тайните доклади” на ЦРУ и не по-малко секретните източници на Станислав Белковски (руски политтехнолог, публицист, основател и директор на Институт за национална стратегия, наблюдател на в. „Московский комсомолец”. – Бел. ред.).
В началото на филма авторът на книгата „Путиновата клептокрация” г-жа Карен Дави задъхано говори, че „Нито един, дори най-богатият жител на Запада, не може да си позволи подобен живот”, после гласът на водещия зад кадър със сдържано вълнение потвърждава: „Дори спортният екип на Путин струва три хиляди долара!”. Ако това беше стенд ъп комедия (от англ. stend up comedy – хумористично тв-предаване с публика зад кадър. – Бел. ред.), щеше да се чуе залп от смях. Всъщност за професионализма на авторите на филма може да се съди от фразата „Та нали някога Путин бе шеф на КГБ”… Та именно тази фраза свидетелства, че въпреки спешния превод на руски филмът не е насочен към руската аудитория, а към западната, където хората не са наясно какво е КГБ, какво е ФСБ.
Що се отнася до изявлението на прессекретаря Ърнест, то също е насочено предимно към западния политикуум. И това е финалният ход в цялата комбинация, „черешката на тортата”. И изявлението на съдия Оуен, и филмът на Би Би Си са само артподгряване.
На брифинга на 28 януари администрацията на САЩ излезе с недвусмислен сигнал, едно своего рода Urbi et orbi (“Към града (Рим) и към света” – традиционно название на папски документ, а също и началните думи на благословията по повод големи католически празници. – Бел. ред.). Ако Владимир Путин е “корумпиран президент”, значи всички политици, които са готови да поддържат нормални отношения с него, сериозно рискуват своята репутация.
Ето това е най-меката интерпретация на посланието, озвучено от Ърнест.
Има ли американски политик, който да не бяга от Путин, също както дявол от тамян, който да не го смята за „хулиган” или „световна заплаха”? Отговорът е очевиден.
За кого е заплаха Доналд Тръмп
„Черният кон” (тоест – изненадващ силен играч), или „черният лебед”, кой както иска! Тръмп – същият, когото само допреди година никой в американския истаблишмънт не го приемаше насериозно, в началото на президентската надпревара зае „почетното” десето място в списъка на републиканците. Днес той е смятан за основен претендент за креслото в Белия дом от отбора на Републиканската партия, и съответно – основен съперник на фаворита на демократите Хилъри Клинтън.
Та Тръмп открито заявява, че симпатизира на лидера на Русия. („Путин има добро отношение към мен. И аз, честно казано, имам добро отношение към него. Мисля, че за нас ще е полезно да работим заедно с Русия. В името на общата полза”.)
Тръмп бе наречен от Путин в края на 2015 г. „абсолютен лидер в президентската надпревара”.Тръмп жъне победа след победа, дори отказът от дебатите на републиканците в Айова му бе от полза (докато съперниците му се ругаеха един друг, Тръмп долетя в Де Мойн със златистия си самолет и организира истинско шоу в голямата зала на градския колеж, само на три мили от мястото за провеждане на дебати, и спечели голяма популярност – „publicity”, в технологията на пиара).
Тръмп е пряка и очевидна заплаха не само за Демократическата партия на САЩ и лично за Хилъри Клинтън, но и за системата на американския истаблишмънт като цяло, който от времето на Кенеди не допуска в редиците си „бяла врана”.
На фона на угнетяващо политкоректните и различаващи се само по „нюанса на сивото” политици от мейнстрийма Тръмп все повече се възприема като изразител на интересите на „другата Америка” – Америка, която не е забравила своите принципи и традиции, която е готова да отстоява своите християнски ценности (и християните, които убиват в Близкия изток).
Но най-голямата опасност за американския истаблишмънт не е в това, че Доналд Тръмп, като личност, притежава качества на боец, които ще му помогнат да си проправи път към Белия дом, а в това, че сред обществото – американското, и не само в него – има глад за политици, подобни на Тръмп, фактът, че съществува подобна „социална поръчка” излага на удар системата на либералния авторитаризъм, която изглеждаше отработена. Точно това много добре очерта Борис Межуев в свое интервю за „Русская идея”.
Във Франция подобна „социална поръчка” роди феномена Марин льо Пен, която успя да превърне „Националния фронт”, преследван в течение на четиридесет години, в най-популярната партия на страната. И кой знае до какви непредсказуеми резултати ще доведе по-нататъшната криза на либералния авторитаризъм в Германия или в държавите от Централна и Източна Европа?
Неочаквано Западът се изправи лице в лице с
дълбока криза на системата,
която още от времето на известната статия на Франсис Фукуяма се разглежда като кулминация на историческия процес (Ф. Фукуяма: Средната класа не може сама да постигне трайна промяна, 2012 г. – Бел. ред.).
Внезапно стана ясно, че тържеството на либерализма и отказът от традициите (културни, религиозни и т.н.) далеч не всички разглеждат като нова (и висша) степен на развитие на човешката цивилизация. Видя се, че огромните маси население, което уж бе тотално промито от пропагандата на глобалните медии, са готови да гласуват за хора, които от либерална гледна точка са „екстремисти” и „фашисти” – но всъщност са последователни консерватори.
Още по-зле – стана ясно, че тези избиратели, и подкрепяните от тях политици, имат нагледен пример за успешно претворяване в живота на принципите на консервативната демокрация и борбата срещу пост- и антихристиянския либерален глобализъм (в случая вероятно е по-уместен френският термин „мондиализъм”).
Вероятният съюз между консервативните демократи на САЩ и Русия при победа на Доналд Тръмп в президентските избори тази година е най-лошият сценарий за днешната либерално-авторитарна върхушка на американския истаблишмънт (и неговата клиентела в Стария свят). Да си припомним, че наблюдателят на „Файненшъл таймс” Гидеон Рахман писа през декември 2015 г., че като „в кошмарен сън” му се сторило как през 2017 г. президенти ще са Путин, Тръмп и Марин льо Пен. Естествено, ще бъде съвсем наивно да очакваме, че американският елит, притежател на гигантски финансов и административен ресурс, ще стои със скръстени ръцеи просто ще наблюдава как „кошмарният сън” става действителност.
Така появата на филма на Би Би Си, изявлението на екссъдия Оуен, обвиненията на прессекретаря на Обама получават съвсем логично обяснение.
Целят се в Путин – улучват Тръмп. И нещо повече – улучена е самата идея за консервативна демокрация.
В очите на американския елит тази цел е достатъчно значима, за да рискува окончателно отношенията с Москва, които и без това трудно може да се нарекат добри.
Впрочем, цената на риска може да се окаже неоправдано висока.
***
Автор: Кирил БЕНЕДИКТОВ
Кирил Бенедиктов е главен редактор на сайта „Русская Idea”, писател, политолог, автор на романи в жанра социална фантастика
Източник: Нова Зора, бр.19, 2016