На 30 юни тази година за Патриарх Български беше избран досегашният Видински митрополит Даниил. Това е радостно събитие за всички вярващи българи. На престола на св. Патриарх Евтимий застана по милост Божия един достоен мъж, достоен и мъдър български архиерей. Призовавайки Божията благословия над новия духовен баща на нашата нация, ние, неговите верни чеда, разбираме, че и него, и нас ни чака огромна работа. Времената са трудни, в тежко състояние е нашата Църква, в тежко състояние е и нашият народ, обезверен, отчаян, мятан натам-насам от бурните вихри на безбожието и нео-езичеството. Дано всемогъщият Бог да даде на Негово Светейшество крепко здраве, железни сили, дух на мъдрост и разум в неговите тежки и претежки първосветителски трудове и грижи! На многая и благая лета, Ваше Светейшество!
Изборът на нов Патриарх е благоприятен повод да се обърнем духом към хилядолетната история на нашата родна Църква, да си припомним вечните ценности на нашата история и нашето народностно битие. Не сме се появили вчера на този свят, имаме с какво да се гордеем, имаме и в какво да търсим утеха и опора. Българската патриаршия е една от най-старите национални автокефални църкви в историята на християнството, отстъпваща по древност само на Арменската и Грузинската. Пряко или косвено отношение към нейното създаване и израстване имат отношение велики владетели, просветители и светии като св. княз Борис, цар Симеон, св. Фотий Цариградски, светите братя Кирил и Методий, техните ученици – св. Климент Охридски, св. Наум и мнозина други. В течение на много векове Българската патриаршия е била ярко горящ светилник за целия славянски свят, огнище на славянската просвета и култура. Именно от нейните майчински ръце славяните са получили кирилицата, старобългарския (църковнославянския) език, славянските книги и славянското богослужение. Ето защо нейната история заслужава голямо уважение и интерес далеч не само от страна на българските православни християни.
Най-старата славянска Църква
Християнската вяра започва да се разпространява по земите на днешна България, които не са далеч от основните центрове на апостолската проповед на Изток и на Запад, още през първите векове след Христа. Към III-IV в. тук вече има епископски катедри и диоцези. През 343 г. в Сердика, днешна София, се провежда един от великите древнохристиянски Събори – Сердикийският, което свидетелства за една вече дълбоко вкоренена християнска традиция.
Но процесът на християнизация се забавя и се връща значително назад с нахлуването на езически народи по тези земи – славяните през VI, прабългарите през VII в. Българската държава, създадена през 681 г., се развива векове наред в съперничество и борба с християнска Византия, което предопределя отношението на прабългарския държавен елит към християнската вяра.
И все пак тя не може да бъде спряна. Към края на първото хилядолетие след Христа изборът пред всички европейски племена и държави е само един – да приемат Кръста и да се приобщят към общността на цивилизованите народи на своето време, или да си останат езичници и да продължат пътя си в изолация и самота. През IX в. вече е очевидно, че езическа България ще остане извън кръга на европейската цивилизация и че изграждането на един общ народ от славяните и прабългарите може да се осъществи само чрез приемането на обща религия и култура, каквито може да даде единствено християнството. Така се стига до съдбовния избор на княз Борис през 864 г., когато става покръстването на владетеля и народа.
От действия на светия княз личи, че още от самото начало той е целял създаването на независима (автокефална) българска национална църква. Само така могат да се обяснят привидните му колебания и маневри между църковния Цариград и църковния Рим. След като българите не получават нито отделен митрополит, нито български епископи, княз Борис е принуден да се обърне с това искане към папата [1].
По това време Рим е все още във формално единство с Източната църква, но отношенията с източните християни вече са отровени и разколебани. При незабавно удовлетворение на молбата на княз Борис българският народ би бил заплашен от пълно латинизиране. Само отказът на папата да назначи посочения от Борис кандидат за архиепископ на България е причината за връщането на българите под юрисдикцията на Цариградския патриарх, който след това не се поколебава да назначи архиепископ Йосиф (870) и редица епархийски архиереи за Българската църква.
От този момент под ръководството на Цариградската патриаршия започва да се изгражда каноничното устройство на Българската църква. По-нататъшните успехи на православието в независимата и силна българска държава принуждават Цариградските патриарси да признаят не само автокефалията на Българската църква, но и нейното патриаршеско достойнство.
За израстването и укрепването на Българската православна църква много спомага апостолската дейност на учениците на славянските първоучители, които идват в България в търсене на спасение от западните „приятели“ на славяните и получават радушен прием у нас. Продължавайки делото на своите учители, те полагат основите на славянската писменост и култура. След като светите братя са създали първата славянска азбука – глаголицата, в България – дали в столицата Преслав или в Охрид, това все още е предмет на спорове – учениците им създават кирилицата, която от този момент нататък се разпространява из целия православен славянски свят. Техните приемници – книжовниците на Златния век от времето на цар Симеон творят блестяща литература на новоизградения литературен славянски (старобългарски) език и новосъздадената писменост. Така основите на старобългарската и общославянската културна независимост са положени. Междувременно България се разширява в своите граници и се превръща в могъща държава, не желаеща да търпи църковната зависимост на своя народ от победена Византия.
Така по времето на цар Симеон, т.е. в епохата на разцвета и могъществото на България, йерархията на Българската църква става независима от Цариград, а първойерархът на Българската църква е провъзгласен за патриарх. И въпреки че известно време Цариград не иска да се съобразява с това, по време на Симеоновия син Петър той все пак признава както автокефалията на Българската църква, така и патриаршеското достойнство на нейния глава в лицето на Доростолския архиепископ Дамян (927). По това време Цариградски патриарх е Теофилакт, син на императора Роман Лакапин.
Първият български патриарх Дамян е начело на Българската църква от 927 до 971 г. По негово време в България има около 30 епархии. Митрополитски катедри има в градове като Бдин (Видин), Пловдив, Средец, Охрид [2].
По-късно, в резултат на непрекъснатите войни с българите, Цариград престава да признава титлата патриарси за наследниците на Дамян, въпреки че не оспорва автокефалността на Българската църква. Когато през 1019 г. византийският император Василий Българоубиец завладява Първото българско царство, той признава църковната независимост на българите с църковен център в Охрид. Но тази независимост започва да отслабва с назначаването на гръцки архиепископи на Охридския престол [3].
Почти двестагодишният период на политическо господство на Византия не унищожава националното съзнание на българския народ, който не престава да се стреми към освобождение. Предвождан от двамата братя Петър и Иван Асен, българският народ възстановява държавната си независимост през 1185 г. и, възползвайки се от слабостта на Византия, започва бързо да разширява и засилва новата си държава.
Започва епохата на Второто българско царство, когато Българската църква не иска да бъде в зависимо положение от враговете на държавата, още повече че Охридската архиепископия остава в рамките на Византийската империя. Поради това в столицата на възродена България Търново е създадена нова българска архиепископия начело с архиепископ Василий (1186).
Раздразнена от отделянето на България, Цариградската патриаршия отначало не признава новия български архиепископ, но с промяната на политическите обстоятелства в полза на българите скоро променя отношението си към Българската църква. Още преговорите на българския цар Калоян с папа Инокентий III е трябвало да внушат на патриаршията едно по-благосклонно отношение към българите. 30 години след тези преговори, когато Византия е силно отслабена от нашествието на кръстоносците, тя започва да търси съюз с могъща България. По това време българските царе успяват да издействат от Цариград възстановяването на българската Патриаршия.
Така Цариградският престол за втори път признава патриаршеското достойнство на главата на Българската църква. Това става през 1234 г., когато на гръцко-български църковен събор в Лампсак (Мала Азия) Цариградският патриарх Герман, с предварителното съгласие на Йерусалимския, Антиохийския и Александрийския патриарси, тържествено провъзгласява архиепископ Йоаким за Български патриарх [4]. В действителност, давайки на търновския архиепископ титлата патриарх, Цариградската патриаршия не го смята за равен на другите патриарси и остава резервирана към правото на българите на пълна автокефалия.
Но, каквото и да е отношението на Цариград към българските патриарси, до края на XIV век те успешно работят в полза на православието: борят се с ересите, строят църкви и манастири, грижат се за просвещението на народа. Известни са имената на 15 патриарси от Второто българско царство. Последният от тях, патриарх Евтимий, е дълбоко почитан от целия народ като национален герой, подвижник и „велик художник словенския писмености“, който се труди много върху попрището на старобългарския език и литература. Св. патриарх Евтимий има нещастието да преживее политическата катастрофа на България. След превземането на българската столица от турските войски патриархът е изпратен на заточение, Търновската патриаршеска катедра е закрита, а всички епархии на Българската църква са погълнати насилствено от Цариград.
Така с падането на Второто българско царство българският народ губи и своята държава, и своята независима църква. Самостоятелна остава само Охридската архиепископия, но през 1767 г. нейната независимост също е ликвидирана от фанариотите.
Българското православие под турско робство. Фенер и фанариотите
В Османската империя Цариградският патриарх получава съвсем особено положение и привилегии и се нагърбва с несвойствени за един църковен водач светски и държавнически функции. Османското правителство му признава статута на „милетбаши“, т.е. на църковен и светски глава на цялото православно население на империята. Не е трудно да се забележи, че това се прави за по-голямо удобство на турското администриране и че по този начин на безправната поробена рая е натрапена още една тоталитарна, потисническа институция. Като една типична поствизантийско-ориенталска институция патриаршията в Истанбул тъне в ужасяващо разтление и корупция. Патриарсите са назначавани по първа прищявка на султана и купуват патриаршеската си титла срещу огромни суми, които впоследствие трябва да бъдат изплащани от духовенството и цялото християнско население. Но още по-опасни и пакостни за поробените балкански народи са методите, с които фанариотите се стараят да унищожат националното самосъзнание на българите, сърбите и румънците, забранявайки богослужението на националните им езици, народностната им просвета и култура, натрапвайки гръцкия език и обработвайки християнското население в духа на панелинистичната „Мегали идея“.
През XVII в. патриаршията се премества в истанбулския квартал Фенер. Постепенно там се заселват и свързаните с нея богати гръцки фамилии и така в балканската история се появява едно ново понятие – „фанариоти“ (от гр. „Фанарион“ – Фенер). Фанариотите – църковни дейци и светски интелектуалци, се смятат за приемници на политическото наследство на Византийската империя, но вече в новите исторически условия на турската окупация. За разлика от светското гръцко национално-просветно и освободително движение, кръговете, свързани с Фенер, се ориентират не към наследството на древна Елада, а към Византия, и се стремят не към политическо освобождение от турската власт, а към елинизиране на Османската империя, искат да я „овладеят отвътре“ и да я подчинят на целите на „ромейския“ етнос. Такава е фанариотската интерпретация на „Мегали идея“ – „великата идея“ за възраждане на някогашното ромейско могъщество. Част от тази политика са и методите за духовно асимилиране на поробените православни народи, в това число и на българския народ.
Известни са начините, с които фанариотите се стремят да унищожат всякаква историческа българска народностна памет, всеки спомен за независима от гърците национална история. Те не само забраняват богослужението на славянски език, но и унищожават всички старобългарски книги и ръкописи, до които успяват да се докопат. Когато, например, през 1823 г. Софийският митрополит Иоаким научава, че в с. Церовене близо до Берковица се пазят древни български сборници и икони на български светии, той нарежда на селяните да ги изгорят. В началото на 40-те години на ХІХ в. голямо количество славянски ръкописи в Зографския манастир на Света гора са унищожени или изхвърлени в морето. Във Ватопедския манастир със старобългарски ръкописи пекат манастирския хляб. В Серския манастир „Св. Иоан Предтеча“ и в манастира „Св. Наум“ в Охрид старобългарските книги и ръкописи също биват унищожавани. По същото време при освещаването на една църква Шуменският епископ нарежда да се заровят в земята старобългарски книги, същото е направено и с ръкописи, намерени в Стара Загора. В Търново гръцкият митрополит Неофит заповядва да се изгорят всички намерени от него български ръкописи до ХІV век. А наследилият го на престола митрополит Иларион, откривайки тайното книгохранилище, където се е намирала библиотеката на българските патриарси, я изгаря, отделяйки преди това гръцките ръкописи [5].
Така християнските народи под турско владичество стават заложници не само на поробилата ги ориенталска държава, но и на великогръцкия шовинизъм на фанариотите и тяхната „Мегали идея“. Към турското робство се добавя и духовното робство на фанариотите, обединени около патриаршията в Истанбул.
Борба за българска църковна независимост. Създаване на Екзархията
Националното събуждане на българския народ през XVIII-XIX в., влязло в историята като епохата на българското Възраждане, не може да не постави въпроса и за възраждането на националната Българска църква. Това искане съвсем не е прищявка на групичка църковници и интелектуалци. В нашата секуларизирана епоха понятията „нация“, „църква“, „държава“ се възприемат като различни неща, но по времето, когато вярата е основна доминанта в живота на индивида и народа, когато тя е начин на живот, въпросът за това на кой език се молиш и се черкуваш е екзистенциално важен за човешкото битие. Българите повече не могат да търпят положението, при което един чужд духовен, етнически и идеологически елемент – фанариотите – държи в ръцете си възпитанието на децата, пастирското ръководство и духовния живот на народа. Така пробуденото българско национално самосъзнание се сблъсква с духовния монопол на Фенер в Османската империя. Започва борбата за църковна независимост, една борба, която се оказва пролог и към голямата битка за национално освобождение.
На много места по българските земи хората гонят фанариотските владици, понякога и със сила. През 1824 г. жителите на Враца, начело с Димитраки Хаджитошев, искат епископ българин. През 1829 г. български първенци от Скопие начело с хаджи Трайко отправят искане до Цариградската патриаршия за български владика. През 1835 г. търновчани, начело с Неофит Бозвели, искат митрополит българин. През 1836 г. под натиск на гражданите е отстранен гръцкият самоковски митрополит Игнатий. През 1846 г. гражданите прогонват самоковския митрополит Йеремия. През 1848 г. е прогонен е самоковският митрополит Матей, по-късно той се връща в града и е гонен още два пъти – през 1859 и окончателно през 1861 г. През 1849 г. в Цариград е построен българският православен храм „Св. Стефан“. През 1859 г. Кукуш успява да се сдобие с български владика – Партений Зографски [6].
През 1860 г. се извършва прочутата „Великденска акция“, известна още като „Българския Великден“. На 3 април 1860 г. по време на тържествената великденска служба във все още дървения български храм „Св. Стефан“ в Цариград епископ Иларион Макариополски не споменава името на Вселенския патриарх Кирил и на негово място изрича „всякое епископство православних“ – думи, които може да произнесе само предстоятел на автокефална църква. Вместо името на вселенския патриарх е произнесено това на султана Абдул Меджид. Така Иларион Макариополски символично отхвърля властта на Патриаршията над българското паство [7].
„Великденската акция“ е посрещната с голям ентусиазъм по българските земи. В много български градове населението иска от владиците да се отрекат от Вселенската патриаршия и се обръща към Иларион Макариополски като към глава на Българската църква. С „Великденската акция“ българският църковен въпрос навлиза в решаващата фазата на борба за признаване на независима българска църква. Борбата за национална църква се ръководи от българската колония в Цариград, където по това време се съсредоточава значителна част от националния елит – богати българи-търговци, политици, интелектуалци и църковни дейци. Сред най-изтъкнатите лидери на движението за църковна независимост са Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, а също и владиците-българи Антим Видински, Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански.
Под натиска на руския посланик в Цариград граф Николай Павлович Игнатиев правителството на султана приема исканията на българския народ. На 27 февруари 1870 султан Абдул Азиз учредява с ферман Българската екзархия, обхващаща териториите на българското етническо землище. На Екзархията се дават широки права на духовно и административно самоуправление, предвижда се приемането на екзархийски Устав; предвижда се българският екзарх се избира от Църковно-народен събор и да се утвърждава от Вселенския патриарх.
На 23 февруари 1871 г. в Екзархийския дом в Ортакьой започва работа Първият църковно-народен събор. В него участват 50 души – 11 духовници и 39 миряни. Председател на събора става най-възрастният архиерей Иларион Ловчански, а секретар – младият юрист Марко Балабанов. Проведени са 37 редовни заседания до 14 юли 1871 година, като на 23-то заседание от 14 май 1871 г. окончателно е приет и подписан Уставът на Българската екзархия. След като безрезултатно чака два месеца позволение да избере екзарх, съборът се саморазпуска. Изборът на екзарх става чак на 12 февруари 1872 г., когато е избран Иларион Ловчански – най-възрастният от българските архиереи. По нареждане на турското правителство той обаче си подава оставката и на 16 февруари е проведен втори избор, на който членовете на Привременния смесен екзархийски съвет избират за екзарх Видинския митрополит Антим.
Първият Български екзарх Антим (Атанас Чалъков) е роден през 1816 г. в Лозенград в семейство на неграмотни, но благочестиви родители. Началното си образование получава в гръцко училище в родния си град, след което отива да учи занаят в Цариград. Още като младеж заминава за Света Гора, където приема монашество в манастира Каракал с името Антим, а впоследствие е причислен към братството на Хилендарския манастир. Там се научава да чете и пише на български език и прочита Паисиевата „История славянобългарска“. След като е ръкоположен за йеродякон, монах Антим отива като таксидиот на Хилендарския манастир в Лозенград. През 1839 г. той продължава образованието си в гръцката гимназия в Куручешме в Цариград, а през 1844 г. постъпва в духовната семинария на Цариградската патриаршия на о. Халки, която завършва с отличие. След това става учител в Лозенград и проповедник в гр. Смирна (сега Измир). С препоръки, дадени му от руския консул в Смирна, през 1849 г. заминава за Русия и постъпва в Одеската духовна семинария, а след завършването ѝ – в Московската духовна академия. Дипломира се през 1856 г. По време на следването си в Москва влиза във връзка с бележития Московски митрополит Филарет, който го ръкополага за йеромонах. В Русия йеромонах Антим се приобщава към кръга на славянофилите и завързва близки идейни и приятелски връзки с Иван Аксаков.
След обучението си в Русия през 1857 г. йеромонах Антим става учител в семинарията на о. Халки и преподава църковна история, църковнославянски и руски език. Там е възведен в архимандритско достойнство. На 25 май 1861 г. архимандрит Антим е хиротонисан в епископски сан и е назначен за Преславски митрополит, но отказва да заеме поста си, докато не се реши българския църковен въпрос. В същото време той остава на служба в различни ведомства на Цариградската патриаршия, която го изпраща за проповедник срещу разпространението на униатската пропаганда между българите в Малко Търново и в Кукуш. От 1865 г. митрополит Антим е ректор на семинарията на о. Халки, а през 1868 г. е назначен за Видински митрополит. С писмо от 16 декември 1868 г. Видинският митрополит Антим се присъединява към Иларион Макариополски и Паисий Пловдивски, заедно с които подписва изложение до Цариградския патриарх. Във Видин митрополит Антим води борба както срещу Цариградската патриаршия, така и срещу появилото се в епархията униатско движение [8].
Екзарх Антим прави всичко възможно, за да се разбере с Вселенската патриаршия във Фенер и да завърши делото на българската църковна независимост в ситуация на църковен мир и помирение между българи и гърци. Той прави опити за контакт и търси начини за разбирателство с Вселенския патриарх, но всичко се оказва безуспешно. Патриаршията така и не приема националните и духовните тежнения на българския народ.
Схизмата от 1872 г.
След като на 11 май 1872 г. Българският екзарх Антим на тържествено богослужение провъзгласява създаването на Екзархията, българо-гръцкият църковен раздор стига до своята кулминационна точка. Скоро след това Вселенският патриарх Антим VI свиква събор. На него присъстват 28 архиереи от Цариградската патриаршия, Антиохийският, Александрийският, Йерусалимският патриарх и Кипърският архиепископ. На третото заседание на събора от 16 септември 1872 г. Българската екзархия и българският народ са обвинени в „етнофилетизъм“ и отлъчени от църквата като „схизматици“. Важно е да се отбележи, че „подсъдимите“ не са поканени на събора и не им е дадена възможността да изложат своята позиция по делото и да се защитят. Те са осъдени задочно от една малка група архиереи – изключително гърци, докато мнозинството от православните страни и народи не са представени по никакъв начин. Обвиняемите не присъстват, обвинителите са едновременно и съдии, което е очевиден правно-канонически абсурд.
Съборът изковава нов термин, напълно неизвестен дотогава на традицията на Вселенската Православна църква – „филетизъм“ или „етнофилетизъм“ (от гр. ethnos и phyle – народ, племе), който трябва да жигоса националните стремежи и националното самосъзнание на българския народ.
Ето определението на събора от 1872 г.:
Приемайки с наслада заедно с нашите свети и богоносни отци божествените правила и придържайки се изцяло и непоколебимо към тези правила, изложени от всехвалните апостоли, свещени тръби на Духа, и от седемте свети Вселенски събора и поместно събралите се събори за издаване на такива заповеди, и от светите наши отци, защото всички те от единия и същ Дух са били просвещавани като узаконили полезното, в Светия Дух постановяваме:
1. Ние отхвърляме и осъждаме филетизма, тоест племенните различия, народните разпри, съперничествата и раздорите в Христовата Църква, като нещо противно на евангелското учение и каноните на блажените наши отци, които представляват опора на Църквата и украсявайки църковното общество, го водят към Божественото благочестие.
2. Приемащите филетизма и дръзващите да учредят въз основа на него племенни сборища, ние провъзгласяваме съгласно свещените канони за чужди на едната, света, съборна и апостолска Църква, тоест за схизматици.
Затова като произволно отделили себе си от Православната Църква и издигнали свой собствен жертвеник и образували обособено самочинно сборище, по-рано низвергнатите и отлъчени от Църквата, бившите митрополити Иларион Макариополски, Панарет Филипополски, Иларион Ловчански, Антим Видински и сега низвергнатите бивши епископи Доротей Софийски, Партений Нишавски, Генадий Велешки и ръкоположените от тях архиереи, йереи, дякони, както и всички, които се намират с тях в общение и единомислие и приемащите тяхното благословение и свещенодействие за действително и канонично както миряни, така и духовници, всички тях ние обявяваме за схизматици и отчуждени от Православната Христова Църква [9].
Анализирайки това определение, ние виждаме, че Цариградският събор от 1872 г. не цитира нито един предходен Вселенски или Поместен събор на Православната църква и не се позовава върху нито един православен догмат или канон. Това не е случайно. Терминът „филетизъм“ е абсолютно неизвестен на православната традиция и няма нито един догмат, канон, съборно определение или текст на светите отци, които да осъждат т. нар. „племенни сборища“. Етническо-националният принцип съвсем не е чужд на православието, в противен случай още от древни времена не биха съществували Етиопската, Арменската, Грузинската, Кипърската, Българската и други църкви. „Идете и научете всички народи (ethnе)“, казва Спасителят (Мат. 28:19). А 34 Апостолско правило гласи: „Епископите на всеки народ (ethnos) трябва да познават първия измежду тях, когото да признават като глава“. Ако „филетизмът“, т.е. стремежът за създаване на народностна, „племенна“ църква, е ерес, то следователно еретици-„етнофилетисти“ са били св. Борис Български, св. Сава Сръбски, св. Нина Грузинска, св. Владимир Руски и други велики светии. Така тези абсурдни, изсмукани от пръстите обвинения срещу българите се обръщат и против мнозина велики подвижници и светила на Православната църква.
Към момента, в който приема това определение за „филетизма“, Вселенската патриаршия вече е признала, нещо повече – сама е конституирала с решенията си поне две автокефални „племенни сборища“: Московската патриаршия (Грамотата на Вселенския патриарх Йеремия II от 1589 г.) и Еладската църква (Томосът на Вселенския патриарх Антим IV от 20 юни 1850 г.), а да не говорим за Българската и Сръбската църкви, които са признати от нея още в древността. Означава ли това, че към този момент самата тя е болна от „филетизъм“? Днес повечето автокефални Православни църкви са организирани по национален, сиреч „племенен“ признак: Гръцката, Българската, Сръбската, Руската, Грузинската, Румънската, Албанската, Полската, Чехословашката, Американската, Финландската и т.н. – всичко това са „племенни сборища“ по смисъла на определението на събора от 1872 г.; дали те всички, плюс Вселенската патриаршия, която ги признава и е в общение с тях, са еретически и схизматически „етнофилетистки“ структури? И най-сетне самата Вселенска патриаршия никога не е криела и не крие тясната си връзка с гръцкия народ; значи ли това, че самата тя е заразена от фамозния „етнофилетизъм“? Не се ли опитва това определение да натрапи на православието една чужда – не толкова православна, колкото римокатолическа еклисиология, която наистина отрича всеки народностно-национален признак в Църквата в полза на папския универсализъм?
***
В Цариград решението на събора предизвиква всеобщо ликуване. След литургията в патриаршеската църква един мирянин произнася разпалена реч за току-що удържаната победа над панславизма. Речта на оратора е прекъсвана от възторжени викове от страна на фанатизираната тълпа: „Да живее султанът, покровител на православието срещу панславизма! Да живее Синодът!“
Но оценката на мнозина тогавашни и по-късни богослови и историци е по-друга. Йерусалимският патриарх Кирил, обвиняван от гръцките националисти в това, че е „Юда“ и „руски шпионин“ и заплашван от тях с физическа саморазправа, отказва да подпише определението на събора и се връща в Йерусалим, като преди това заявява, че „не смята себе си в правото да подпише решението на събора, защото то е прието под влиянието на народните страсти, овладели, за нещастие, Вселенската църква“.
Св. Филарет, митрополит Московски, коментира нещата по следния начин: „От едната страна потисничество [от страна на гърците], от другата – бунт [от страна на българите]. Но потисничеството предшестваше бунта. Виновни са и двете страни, но потисниците са най-виновни“ [10].
Св. Теофан Затворник оценява схизмата така: „Виновна е патриаршията. Техният събор, който осъди българите, е връх на безочието. Там цареше елинският γένος [род, племе]“ [11].
И най-сетне нашият изтъкнат църковен историк проф. Иван Снегаров дава оценка на схизмата след години: „…Един голям исторически грях, извършен от инородни православни йерарси под влиянието на земни цели и човешки страсти“ (12).
Екзархията след Освобождението
След Априлското въстание първият български Екзарх Антим, истински патриот на своя народ, съдейства за започването на освободителната Руско-турска война. В своето покъртително писмо до цар Александър II той описва турските зверства срещу злочеста България и моли руския император да я освободи. След започването на войната турските власти свалят екзарха от неговия престол и го изпращат на заточение в Анадола.
През април 1877 г. за глава на Българската екзархия е избран Ловчанският митрополит Йосиф, който остава на този пост в течение на почти 40 години, достатъчно трудни и за България, и за Българската църква. Според решенията на Берлинския договор България се оказва разделена на три части – свободното Българско княжество, Източна Румелия и останалата под робство Македония. През тези трудни години екзархът трябва да положи много усилия, за да запази църковното единство на българите, разделени и разпокъсани териториално и политически.
След присъединяването на Източна Румелия към Българското княжество през 1885 г. църковната администрация на тези две области се слива, но осем български епархии продължават да остават под турска власт, изисквайки много грижи, трудности и борби за своето управление.
Трудностите на църковното управление в условията на неспокойната балканска политика несъмнено се утежняват от несправедливо наложената схизма, която резултира и върху международното положение на Българската екзархия. Вярно е, че отношението на различните православни църкви към „схизматиците“-българи е различно. Кипърската и Гръцката църкви не общуват с Българската екзархия. Но Антиохийската и Йерусалимската патриаршии позволяват на българските епископи и свещеници да служат в своите храмове [13]. И Руската църква, формално признавайки състоянието на схизма, на практика не придава значение на този акт на Вселенската патриаршия.
Трябва да се отбележи, че и в Цариград има противници на анатемата срещу българите. Можем да посочим патриарх Григорий VI, който в самия разгар на гръцко-българската вражда предпочита да напусне патриаршеския престол, но да не промени убеждението си, че е необходим църковен мир с българите. Не можем да не посочим и такъв изтъкнат противник на схизмата като Смирненския митрополит Василий, който защитава валидността на хиротониите и наличието на благодат в Българската църква. Съгласявайки се с него, Цариградската патриаршия започва да приема български клирици с техния църковен сан.
Когато през 1915 г. Екзарх Йосиф умира, в течение на 30 години негов приемник не е избиран, и Българската църква бива управлявана от наместник-председатели на Светия Синод. Ред причини пречат на избора на екзарх до 1945 г. Можем да предположим, че в тази позиция на Българската църква се крие мълчалив протест срещу схизмата и църковната зависимост от Фенер, за която титлата „екзарх“, т.е. представител на Вселенския патриарх, напомня съвсем ясно.
Със същото настроение е замислен и третият по ред Екзархийски Устав, чието изготвяне започва през 1920 г. В документите, свързани с подготовката на неговия текст, ясно личи стремежът към освобождаване от връзките с Цариград и установяване на пълна автокефалия на Българската църква.
След края на Първата световна война православният свят също прави опити за решение на българския църковен въпрос. Практически стъпки в тази насока предприема Всеправославната комисия, свикана през 1930 г. на Света Гора за подготовка на т.нар. „Предсъборна конференция“. Тя предлага Йерусалимската патриаршия като посредник между Вселенската патриаршия и „схизматичната“ Българска църква.
Йерусалимската патриаршия се съгласява да изпълни тази мирна мисия и през 1932 г. в Йерусалим се водят съответни преговори с упълномощения български архиерей. В същото време са изработени условия за помирение, одобрени от Вселенската патриаршия и Светия Синод на Българската църква. И все пак въпросът за премахването на схизмата през онези години така и остава нерешен и дори изглежда по-безнадежден от всякога.
Условия за решаването на въпроса със схизмата се появяват едва след края на Втората световна война. На 21 януари 1945 г. Екзархийският събор избира нов Български екзарх в лицето на Софийския митрополит Стефан. Новоизбраният глава на Българската църква незабавно се обръща към Вселенския патриарх Вениамин със специално послание, в което предлага започването на преговори за църковен мир и премахване на схизмата.
Вдигането на схизмата през 1945 г.
Говорейки за края на жестоката и несправедлива схизма, този акт на фанариотска враждебност и злоба срещу българската Църква и народ, редно е да отбележим, че в течение на седемте десетилетия схизма най-много усилия за предоляването ѝ полага Руската православна църква. Още през първите години след Освобождението се извършват съвместни богослужения на български и руски свещеници. Най-известният от тях е свързан с освещаването на руския храм „Св. Николай Чудотворец“ в София. Съобщавайки за това събитие, „Църковен вестник“ от 1914 г. пише: „Това не е първият път, когато българското и руското духовенство служат заедно. Освещаването на шипченския храм бе извършено от високопреосвещения Старозагорски митрополит Методий в съслужение с руско духовенство. В Русия нашите студенти и духовни лица служеха и служат заедно с руското духовенство при благословение на местния архиерей. Руският Синод се съгласи, щото този храм да бъде осветен от български свещеници… С този акт руският Синод несъмнено желае да положи начало на братско единение с Българската църква“ [14]. Това несъмнено е вярно. Само началото на Първата световна война осуетява възстановяването на пълното църковно общение между двете църкви. По-късно, по времето между двете световни войни, много за пробива в каноничната изолация на българите прави св. Серафим Софийски чудотворец, който не само съслужи с български архиереи и участва дейно в живота на Българската църква, но и убеждава своите събратя архиереи от Руската задгранична църква, че Българската екзархия е напълно канонична и благодатна. През 1950 г. на опелото на светия архипастир Врачанският митрополит Паисий подчертава, че именно архиепископ Серафим навремето е помогнал на Българската църква да заеме отново полагащото ѝ се място в голямото православно семейство [15].
Още преди края на Втората световна война Московската патриаршия заявява решителната си подкрепа за православните българи. На 30 октомври 1944 г. наместник-председателят на Синода, Софийският митрополит Стефан се обръща към местоблюстителя на московския патриаршески престол митрополит Алексий „със сърдечна молба да поеме в свои ръце инициативата за вдигане на схизмата“ [16].
Митрополит Алексий веднага влиза в контакт с Вселенския патриарх Вениамин относно въпроса за вдигането на схизмата [17].
Условията, при които може да се осъществи отмяната на гръцко-българската схизма, са предмет на обсъждане с делегациите на няколко поместни Православни църкви по време на тържествата по случай интронизацията на Московския патриарх Алексий на 2-4 февруари 1945 г. В Москва патриарх Алексий I се среща с Александрийския патриарх Христофор, Антиохийския патриарх Александър и представители на другите патриаршии: митрополит Герман от Вселенската патриаршия, архиепископ Атинагор от Йерусалимската и други йерарси, обсъждайки с тях българския църковен въпрос. За тези свои срещи и преговори патриарх Алексий I пише в писмото си до Българския екзарх Стефан от 8 февруари 1945 г., като му съобщава, че Вселенската патриаршия е обещала: „1) Вселенският патриарх ще се извини на Българската църква; 2) схизмата ще отпадне; 3) Българската църква ще получи заедно с това самостоятелност от Константинополската майка-църква“ [18].
На 19 февруари 1945 г. в Истанбул се срещат представители на Вселенската патриаршия и Българската екзархия в лицето на Неврокопския митрополит Борис, Търновския митрополит Софроний и Величкия епископ Андрей. В т. 2 от протокола на срещата е отбелязано: „Да се признае и причисли Българската църква между автокефалните православни църкви, които имат канонически отношения с Вселенската патриаршия и другите автокефални църкви ¬ сестри“ Протоколът също така дефинира правата на българската православна община в Истанбул: „Да се даде вътрешно църковно самоуправление винаги в рамките на свещените канони, а българските общини могат да посочват на Вселенския патриарх свой енорийски клир (църковните предстоятели в свещен сан, свещениците и дяконите) за одобряване, за назначаване или за негово ръкополагане, доколкото, разбира се, посочваните за целта притежават надлежните канонически цензове“ [19].
Патриаршеският и синодален томос, който отменя схизмата и признава автокефалията на хилядолетната Българска православна църква, е издаден от Вселенския патриарх Вениамин на 22 февруари 1945 г.
В текста на томоса се казва: „Ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана “Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права на останалите Православни Автокефални Църкви“ [20]. Съществувалата преди това църковна схизма и решенията на Цариградския събор от 1872 г. са напълно премълчани и пропуснати, сякаш такъв проблем никога не е съществувал.
На 13 март 1945 г. томосът бива тържествено връчен на официалната делегация на Българската православна църква начело с екзарх Стефан.
В писмото си от 27 февруари 1945 г. до Московския патриарх Алексий Българският екзарх Стефан описва тези събития по следния начин: „Щастливи сме от това, че още през първите дни на служението си като патриарх Вие показахте сърдечно съпричастие към положението на нашата църква и нейните служители, и успяхте да окажете своето мощно съдействие да бъде отменена схизмата, която толкова много ни тежеше… С това Вие, Ваше Светейшество, завинаги вписахте своето име върху страниците на историята на нашия народ и си осигурихте дълбоката благодарност на нашето паство и нашата държава“ [21].
Възстановяване на патриаршеството през 1953 г.
След възстановяването на каноничното общение с поместните Православни църкви Светият Синод на БПЦ в съответствие с новоприетия Устав избира на 3 януари 1951 г. Пловдивския митрополит Кирил за наместник-председател на Синода. Започва подготовката за III Църковно-народен събор, който през май 1953 г. провъзгласява възстановяването на българското патриаршество. На 10 май за Български патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил.
Фенер отказва да изпрати свои представители на интронизацията на новия предстоятел на Българската църква. Той приема възстановяването на патриаршеството като „дързост“ и отново прекратява нормални отношения с Българската православна църква. На 25 април 1953 г. Вселенският патриарх Атинагор изпраща до наместник-председателя на българския Синод писмо с възражения срещу възстановяването на патриаршеската институция в Българската църква [22]. Това писмо фактически се явява отрицателен отговор на поканата към Вселенската патриаршия да изпрати своя делегация на ΙΙΙ Църковно-народен събор. На 3 юли 1953 г. Българският патриарх Кирил споделя в писмо до Московския патриарх Алексий „голямото си учудване, недоумение и огорчение от писмото на Светейшия Атинагор“ [23].
Фактическото признание на българската патриаршеска институция от Вселенската патриаршия се извършва чак през юли 1961 г. Историческите документи свидетелстват, че диалогът с другите поместни Православни църкви, особено с Антиохийската патриаршия, подготвят почвата за това признание.
Така се възражда древната Българска патриаршия, запазила в течение на вековете българската нация, направила толкова много за целия славянски и християнски свят. По-нататъшната история на БПЦ по времето на комунизма и в трудните времена на посткомунистическа България изисква отделно изследване. Днес нашата Църква, мъчително трудно оправяща се както от наследството на тоталитарното минало, така и от раните на разкола, натрапен ѝ от „демократичната“ власт, продължава своя трънлив път заедно със своя измъчен, но непредал се народ. Съдбата на народа и държавата е преплетена тясно със съдбата на Църквата, и от бъдещето на БПЦ зависи до голяма степен бъдещето на България. Всички сме отговорни пред Бога и народа за състоянието на нашата Църква – и дано Бог да благослови нея и нас с добри и мирни бъднини. Амин.
Бележки
[1] Златарски, В. История на България през средните векове. Т. I. С., 2007, с. 305.
[2] Цыпин В., прот. Царь Болгарии св. Петр и преп. Иоанн Рыльский. https://pravoslavie.ru/153261.html
[3] Снегаров, И. История на Охридската архиепископия. Т. I. С., 1995, с. 102.
[4] Ведерников А. Восстановление Патриаршества в Болгарии. ЖМП, 1953, № 6, с. 39.
[5] Теплов, В. Греко-болгарский церковный вопрос. По неизданным источникам. СПб, 1889, с. 20-21.
[6] Борба за българска църковна независимост https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D1%80%D0%B1%D0%B0_%D0%B7%D0%B0_%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D1%86%D1%8A%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B0_%D0%BD%D0%B5%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%BE%D1%81%D1%82
[7] Жечев, Т. Българският Великден и страстите български. С., 1975, с. 28.
[8] Повече за биографията на екзарх Антим може да се прочете тук: https://www.facebook.com/1031013640252207/posts/4014368331916708/
[9] Namee, M. The “Bulgarian Question” and the 1872 Council of Constantinople, Part 4 https://orthodoxhistory.org/2012/12/04/the-bulgarian-question-and-the-1872-council-of-constantinople-part-4/
[10] Собрание мнений и отзывов Филарета, митрополита Московского и Коломенского по делам православной церкви на Востоке. СПб., 1886. С. 208.
[11] Свт. Феофан Затворник. Письма, Выпуск 12, Письмо 1134.
[12] Църковен вестник, 1914 г., бр. 47, с. 554.
[13] Ведерников, А. Восстановление Патриаршества в Болгарии. ЖМП, 1953, № 6, с. 41.
[14] Църковен вестник, 1914 г. №47, c. 554.
[15] Църковен вестник, 1950 г., №8-9, с.2-3.
[16] Архив ОВЦС. Дело №7, л. 24.
[17] Православная Энциклопедия. М., 2000. Т. 1. С. 694.
[18] Архив ОВЦС. Дело №7, л. 5.
[19] Протоколът се цитира по документи от архива на Софийската духовна семинария.
[20] Пак там.
[21] Архив ОВЦС. Дело №7, л. 186-187.
[22] ЖМП, 1953 г., №5, с.9.
[23] ЦДА, Ф. 1318К. Оп.1. е.х.16. Л. 117, 117 об., 118.
Автор: Андрей Романов
Източник: