Загадките на библиотеката на Иван Грозни

Загадките на библиотеката на Иван Грозни

Публикувано от:

Няколко столетия ентусиасти и авантюристи безуспешно търсят библиотеката на Иван Грозни – тайнствената «либерия». Сериозните учени ни убеждават, че търсенето е безсмислено. Но надеждата си остава.

Раждането на легендата

Да се остави следа в историята, може по два начина: да се сътвори нещо гениално или да се извърши нещо безумно. Но, ако човек не е роден гений, а лаврите на Херострат не го съблазняват, има и трети път: да стане част от исторически мит. Как става това? Първо се появява легендата. След това тя обраства с подробности и «показания» на тези, които искат да получат своите «15 минути слава». След време потомците започват да се позовават на разказите на тези «свидетели» – и ето ви готов исторически мит, в който реални хора заемат почетно място. Да видим, как се е създал митът за «либерията» и кой, благодарение на него, го е «наследил» в историята

Легенда: уникалната библиотека, която византийските императори са я събирали столетия наред, е била донесена в Москва от принцеса София Палеолог като зестра на съпуга си – великия княз Иван III. За да се опазят от пожарите безценните свитъци, италианският архитект Аристотел Фиораванти конструирал за библиотеката специално скривалище. Последният собственик на библиотеката е бил Иван Грозни, след смъртта му «либерията» е изчезнала.

2

Свидетелите

Да минем към «свидетелите». «Ливонската летопис» от края на XVI век разказва историята на пастор Йохан Ветерман, който е бил в плен при руснаците по време на Ливонската война. Като чул за учеността и праведния живот на пастора, Иван Грозни го поканил в Москва и наредил на чиновниците да покажат на пленника библиотеката му. Като видял многото безценни книги, пасторът възкликнал, че «би дал цялото си имущество, даже всичките си деца, само и само тези книги … да донесат полза на християнството». По всяка вероятност, разпалеността на светия отец е развеселила чиновниците: та нали той нямал нито имущество, нито деца. Предложили му да преведе на руски език част от ръкописите. Като огледал хранилището, пасторът пресметнал, че му предстои много работа, може би, до края на живота му. Веднага забравил за «ползата за християнството» и побързал тактично да откаже.

Разказът е занимателен, но съвсем неправдоподобен. Иван Грозни е имал доста по-важни дела от това, да се хвали с библиотеката си пред някакъв «селянин». Естествено, пасторът си го е измислил, но историята е увековечила името му на страниците на «Ливонската летопис», като го направила част от мита за «либерия». Пак ще чуем за Ветерман.

През XIX век историкът Иван Забелин, докато изучавал архивите от времето на Петър I, открил донесение от клисаря Конон Осипов. Той преразказвал историята, чута от друг – от секретаря Василий Макарев. Изпълнявайки заповед на принцеса София, секретарят изследвал подземията на Кремъл и се натъкнал на тайна стая. Макарев, неизвестно защо, решил, че именно там се съхраняват скъпоценните ръкописи на библиотеката на Иван Грозни. Като излязъл навън, разказал всичко на принцесата, но тя заповядала да забрави за видяното. Много години секретарят пазил тайната, разказал я само на Осипов. Клисарят решил да си опита щастието и да намери заветната стая. Но посоченият от Макарев вход, се оказал затрупан със земя и било немислимо сам да се добере до скривалището. Наложило му се да се обърне към властите. През 1724 г. Петър I наредил да се разчисти подземният вход и да се намери библиотеката. Дълго копали, но без успех. Но клисарят не унивал. Десет години молил високите инстанции за нови разкопки в Кремъл и, накрая, получил своето: копачите направили още един опит да стигнат до тайната стая. Напразно.

Указателят…

Времето минавало. През 1822 г. Професорът от Дерптския университет Христофор фон Дабелов написал статията «За юридическия факултет в Дерпт». Сред всичко останало, той цитирал документ, наречен «Указателят на неизвестното лице». Това е било списък на ръкописи, които се съхранявали в библиотеката на Иван Грозни. Този документ, по думите на професора, му го изпратили от архива на град Пернов. Статията заинтересувала колегата на Дабелов – професор Валтера Клоссиуса. Може би списъкът го е направил старият ни познат – пастор Ветерман (по това време вече «ливонският пленник» станал част от мита за «либерията»)? Клосиус се срещнал с Дабелов, но той казал, че има само копие на документа, а оригиналът го върнал в Пернов. Как е могъл толкова опитен архивар да се раздели с такова съкровище? Проклинайки немарливостта на колегата си, Клосиус отишъл в архивите на Пернов. Но списъкът сякаш в дън земя потънал, нямало го в нито един опис.

Въпреки това, през 1834 г., след смъртта на Дабелов, Клосиус публикувал статията «Библиотеката на великия княз Василий Иоаннович и царя Йоан Василевич», където подробно разказал за намереното от професора и оповестил списъка с ръкописите от «Указателя» – трудовете на Тит Ливий, Тацит, Полибий, Светоний, Цицерон, Вергилий, Аристофан, Пиндар и т.н. Митът обраствал с все повече «подробности».

От началото на ХХ век до последните си дни (1949 г.) «либерията» я е търсил археологът Игнатий Стелецки. Той твърдял, че през 1914 г. в Пернов се е намерил заветният «Указател». Но успял само да го препише, защото скоро документът… изчезнал. Учените се подигравали на Стелецки. Въпреки това, той методично и упорито търсил царската библиотека във Вологда, Александровската паланка и, разбира се, в московския Кремъл. През 1933 г. Стелецки праща докладна записка до Сталин и получава разрешение за разкопки. Дълго копали, но резултатът е предсказуем – нула.

Разкопки е имало и в наши дни, през «буйните 90». Много средства са усвоили в продължение на четири години. Резултатът… е, вие разбрахте.

А имало ли е библиотека?

Да се върнем в действителността и да се замислим: а имало ли е библиотека? Трудно е да си представим, че бягащите през 1453 г. от турците защитници на Константинопол са успели да натоварят на кораб и да изкарат стотици книги. Но, да предположим, че чудото се е случило, библиотеката са я спасили и са я докарали в Москва. Можела е да изчезне в пожарите, могли са да я откраднат полските окупатори през Смутното време. И толкова ли ценни са били книгите? Академик Дмитрий Лихачов казваше: «Дори да намерят библиотеката на Иван Грозни, находката няма да е с голяма научна стойност. Голяма част от това събрание са били църковни книги, които София Палеолог е донесла в Русия от Византия, за да се моли на родния си език».

Има и още една любопитна версия: «либерията» на Иван Грозни… вече е намерена! Не цялата, разбира се, само малка част. Это какво е написал вестник «Труд» 22 ноември 1944 г.: «В шкафовете на Държавната библиотека на СССР “В.И. Ленин” се съхраняват много хиляди древни ръкописи и ръкописни книги. Сред тях… има пет книги голям формат в старинни кожени подвързии от личното събрание на Иван Грозни». Може би журналистите са сгрешили? Но след почти половин век завеждащият отдела за ръкописи на Руската държавна библиотека Виктор Дерягин потвърдил: «Имаме 600 хиляди ръкописи, от тях 60 хиляди древни, повече от триста гръцки (основно византийски). Някои са още от VI век сл. Хр. Напълно възможно е, сред тях да има и книги на София Палеолог».

Не е ли време да си спомним известната руска поговорка и да спрем да търсим «ръкавиците на кръста»? Не ги напуска ентусиастите обаянието на историческия мит. А и им се иска да «останат» в историята. Пастор Ветерман, клисар Осипов, професор Дабелов, археолог Стелецки… Кой последен ще търси «либерията»? На опашката, господа, на опашката!

Дмитрий Казённов

Источник: Загадки библиотеки Ивана Грозного

© Русская Семерка russian7.ru