Народът на България …
Някога Черноризец Храбър го нарича “преславен”. Векове по-късно Паисий се обръща към него с възгласа “О, многострадалний!”. Сто години след Хилендареца, Ботев го кръсти “исторический”… Той започва своя живот като войник, но скоро проявява сърце на строител – художник. Редом с храбростта и красотата върви нещо огромно и властно – мисълта! Оная вътрешна сила на народа, която го прави и мъдрец , и еретик, и философ, и бунтовник.
“Свободата не ще Екзарх, иска Караджата!”
И народът и даде… себе си. Най-великото което има. Своите мишци и своята обич, своя разум и своята храброст.
Той превърна черешовите дънери в топове, учителите в стратези, кафенетата в парламенти. За нея, свободата, той роди – Раковски и Каравелов, Бенковски и Каблешков, Ботев и Левски… Един Балкански връх, от който цял свят вижда България!
Народът на България извоюва почитта на Европа. Своето право да живее свободно!…
Казват, че “на българите не им трябва Бог, те си имат Левски”. “Златото на България”, ще го нарече Мерсия Макдермот. “Нечут характер” го нарича Ботев, “някакво чудо” – казва Каравелов, “неповторим свят Апостол” повтарят съвременници. Най-светлата личност в българската история!
Апостоле, нужен си ни и днес!!! Ти върна самочувствието на българина!
Типичен син на XIX век, преизпълнен с национална идея, “мечтател безумен”, той прекрачва като кумир на цял народ в целия следващ XX век. С лъвския си скок той прескача и в следващото столетие, за да бъде винаги с нас както някога, както сега, както всякога, защото “времето е в нас, и ние сме във времето”…
Великият българин се ражда от надеждите на нашия изстрадал народ. Всяко българско сърце става негова люлка и негов гроб.
Той стои пред нас – близък и недостижим!
Историците търсят в него образци на революционни добродетели, етиците – морално съвършенство, писателите – обаятелна личност.
Титанична по задачите си, епохата на Възраждането ражда титани на мисълта и действието – будители и просветители, учители и духовници, борци и революционери – страстно и беззаветно отдадени на българската национална идея. Идеята за роден език и народна просвета, за самостоятелна църква и обособена националност, за политическо освобождение и държавна независимост.
Апостола и българската свобода, идеологът, стратегът, организаторът на националноосвободителното движение най-добре усеща историческата повеля на времето. Обосновава най-верните тактически и стратегически насоки на националната революция. Сам се заема да организира пръснатите патриоти в комитетска организация. Голямото дело, с което Левски се захваща в своя живот, е да пренесе центъра на българското освободително движение от чужбина, във вътрешността на страната, и го превръща в съдба на цялото българско общество.
Той слива в едно бунтовника с революционера, идеолога с апостола.
Във време на робска действителност, потисничество и страх, време на съмнения и предателство Левски изгражда могъща Вътрешна революционна организация. Поставя и цел, която и вчера и днес, навсякъде където има потисничество ще звучи съвременно: “С една обща революция, да се направи коренно преобразуване на сегашната деспотско-тиранска система и се замени с демократична република”…
Апостола достига висотата на най-трезвия политик на революционна България. Той настоява българското освободително движение да се развива самостоятелно и независимо, за да опази народните интереси. В писмото до Панайот Хитов той пише: “Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме…”.
Целта му е “възобновяване на нашата славна (преди) държава… Най-после да бъдем равни с другите европейски народи”…
Левски е олицетворение на най-хубавото и високото, до което достига в нравствената си чистота възрожденския българин – безпределна обич и всеотдайност на делото и народа, скромност, безстрашие, великодушие, лична храброст, велик реализъм и привлекателна човешка мечтателност.
Стъпка по стъпка, мисъл след мисъл, той не само изгражда организацията за освобождение на Отечеството, но пише и своеобразна декларация за правата и свободите на гражданина на бъдеща България.
С делото, идеите и подвига, феноменът Левски се нарежда до личности в европейската и световна история, до имената на най-големите борци за национална свобода в Европа. В същото време, той е и наш български идеал за свобода и родолюбие, за борба и безсмъртие. В свое писмо до съвременник той пише: “Ще се срещнем в Българско, където съм и днес”… “Днешний век – пише той – е век на свободата и равноправността на всички народности.
Всеки човек иска свободно да живее, иска да бъде човек”…
Най-гордият мъж остава в съзнанието на потомството със своята пословична скромност и непретенциозност, която достига до благороден аскетизъм. Личните качества на Апостола стоят в основата на изключителната му смелост, граничеща с легендите – смелост историческа: да отхвърли старите догми и да създаде идеи за нов свят: смелост политическа – да се противопостави на една грамадна империя и на могъщите нейни покровители: смелост лична – да живее вечно сред засади и преследвания, да излиза невредим. Коренът на тази смелост е чудният идеализъм на този човек, който съпътства всяка негова стъпка чак до бесилото.
Левски е прекалено деликатен и прекалено малко казва за “кривиците”, които като народ носим. Той е огледало, което събира по неповторим начин апостолската отговорност при освободителната работа. В трудни времена всеки народ търси върховете си..Там, горе, където са най-големите!
За такива времена ни трябва Левски – когато нацията трябва да се спаси от саморазрушението си, което нравствени, политически и икономически кризи ни предлагат; когато разума трябва да надвие късогледството, когато политическите интереси трябва да замълчат пред националните…
Сега той е пак там – на кръстовния път на България. И самата тя е на кръстоносен път. Да потърсим отново погледа на Левски. По него ще познаем добре ли вървим… защото завесите на Дякона не остаряват. Те стоят извисени в духовното небе на България. Той е знаме и олтар, той е син на България, гражданин на света и наш съвременник.
“…И певци песни за него пеят”…
…”Левски имаше ръст среден, тънък и строен: очи сиви, почти сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанната мисъл и бдение, но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост”.
“Левски е изражение на една сила,излязла от цели векове страдания, из цял океан унижения…
“Нарушило” сюжетната логика за хъшовете от “Немили-недраги” това описание на Апостола излиза от повестта, получава самостоятелен живот, зазвучава като документ.
Пръв Любен Каравелов съобщава за гибелта на Апостола в рубриката “Български известия” на вестник “Независимост” (1873-1874) и за предаване от поп Кръстю.
През есента на 1875г. при пътуването си до Одеса, Ботев започва да пише стихотворението “Дякон Васил Левски”, през 1888г. прекръстено от Захари Стоянов в “Обесването на Васил Левски”. То е предназначено за стенния календар, който поетът подготвя за новата 1876г. До нас, за съжаление, не достига нито един екземпляр.
Два месеца след Ботевата гибел горе, на “Йолковица” във врачанския Балкан в брой 22 на вестник “Нова България е препечатано от календара “Дякон Васил Левски”. Това е последната творба от гения на българската поезия.
Друг титан на българското слово, Иван Вазов, пише произведенията си, посветени на националноосвободителните борби, в първото и второто десетилетие след Освобождението с родолюбивия порив, че близкото минало трябва да се почита според великия му идеал за свобода…
Левски е кумир на народния поет и писател Иван Вазов. Как иначе ще се обясни внезапното прекъсване на разказа за хъшовете в “Немили-недраги” (глава 11), за да се разгъне описанието на Апостола, ненадминато до сега в българската художествена проза! То е лишено от идеализация и въпреки това пред нас се изправя един човек, себеотдал се на народната свобода.
Черти от характера на Апостола, Вазов влага и в образа на революционера Бойчо Огнянов в романа “Под игото”.
Първата биография на Левски е малка брошура от 16 страници. Нейн автор е Георги Яковлев Кирков.
Много други автори отделят внимание на Левски в своите трудове като историческата писателка Вера Мутафчиева, Георги Мишев, Георги Савчев, Стефан Дичев, Стилян Чилингиров, Людмил Стоянов, Вичо Иванов, Захари Стоянов и др.
За книгите посветени на апостола има едно кратко обяснение – почит и обич.
Образът на Апостола създава галерия от вдъхновени творби. Едва ли има български художник и скулптор, който да не пресъздава с вълнение скъпия образ на Левски.
Приживе Апостола другарува с изтъкнати наши художници: Цоню Захариев, Станислав Доспевски, Георги Данчов-Зографина. От тримата художници с които Левски е близък, само Зографинът материализира своите спомени от образа му.
Нужно е да знаем историята си и да я помним! Защото тя е велика. Трябва да помним и героите си, те да бъдат нашия идеал. Всеки може да бъде героя, от когото България има нужда. Можем да постигнем много, ако сме едно цяло. Историята ни пази много, точно за този – обединения български народ.
Аз вярвам! Вярвам в българския народ. Вярвам в страната си и знам, че от нас зависи какъв живот живеем.
Горда съм! Горда съм, че съм българка!
19-ти февруари…Майка България застава на колене пред един от най-скъпите си синове, задавена от сълзи и от гордост…
ИЗГОТВИЛ: Неделина Маринова Пенчева, ПГПЧЕ “Екзарх Йосиф” гр. Разград, IXа клас
НАУЧЕН РЪКОВОДИТЕЛ: Румяна Раденкова