Татяна и Онегин се срещат в София

Татяна и Онегин се срещат в София

Публикувано от:

В клуб “Пушкин” закусвате с Чайковски, обядвате с Достоевски и вечеряте с Толстой

Ерата на Пушкин се възроди в центъра на София

Кой би могъл да си представи, че в нашето сиво и забързано ежедневие можем да си поемем дъх пренасяйки се буквално в епохата на автора на “Евгений Онегин” и Лермонтов. Клавишите на пианото пресъздават нотите на Шостакович и Чайковски на фона на протичаща бизнес-среща. Абсолютната атмосфера на руската класика е възродена едно към едно в новооткрития клуб “Пушкин”, който се намира в една от най-старите сгради в столицата ни -“Домът на Москва”. Самото здание е с вековна предистория, която е подтикнала инициаторите на това невероятно творение към създаването му. Сградата е построена през 1880 г. за руското дипломатическо имперско агентство и е паметник на културата с национално значение. Навремето в Царска Русия българската църква не е била канонизирана и затова до сградата на дипломатическата мисия е построена и Руската църква, за да може служителите на императорската дипломация да се молят в своя легитимен православен храм. До 1917 година в историческата постройка се е намирало посолството на имперска Русия, впоследствие до 1977 г. сградата преминава в ръцете на дипломацията на СССР. Под зданието има противоатомно скривалище, а според някои източници – и подземен тунел към Двореца. Независимо в кой период, историята потвърждава, че именно

в тази сграда са се обсъждали съдбовни за страната ни въпроси

Обитателите й са били активни участници в премеждията, кризите и възхода на българо – руските отношения в продължение на столетие. След дълъг застой “Домът на Москва” е възроден от неговия директор Борис Громов и с любезното спомоществователство на фирма “Братя Василеви”. Така се създава уникалния по рода си клуб “Пушкин”, който е разположен в западното крило на огромното здание. Наричат го на името на великият руски гений на римите, защото в градинката се намира единственият в столицата паметник на поета. Елитното заведение обединява 6 зали, като всяка една от тях е кръстена на творец от руската класика имал нещо общо с България – Михаил Лермонтов, Фьодор Достоевски, Лев Толстой, Иван Тургенев, Пьотр Чайковски и Дмитрий Шостакович. И всяка една зала символизира отделна епоха с нейния чар и индивидуалност. Приличат си в едно – навсякъде витае старинният дух на Русия.

Клубът е място за пълна отмора с великолепна изискана кухня, на чаша прекрасно вино или истинска руска водка. Спокойно можете да си уредите бизнес закуска на чаша чай в залата “Чайковски”, или да направите един спокоен обяд в зала “Достоевски”, а защо пък да не заведете любимата си дама на вечеря в зала “Толстой”. Със сигурност ще ви се прииска да препрочетете “Ана Каренина” или “Война и Мир”. В края на 20-те години на XIX век. геният на поезията Александър Сергеевич се сблъсква в Бесарабия с трагедията на българските семейства, избягали от родината си, за да се спасят от турските зверства. През 1828 г.

поетът пише стихотворението си “Кърджалии”,

вдъхновено от трудния бит в българските села в областта Буджак, Южна Бесарабия. А през 1834г. сътворява повестта “Кърджалията”. “Кърджалията бе родом българин. По турски думата значи юнак, герой. Истинското му име не зная. Със своите разбойничества той всяваше ужас по цяла Молдовия”. Така започва малко известната повест на Пушкин “Кърджалия”, в която той всъщност описва живота на капитан Стоян-войвода, по-известен като Индже. В периода 1810-1820 г той се подвизава като хайдутин, бунтовник и борец срещу турците по долното течение на Дунав, в Добруджа и във владяната тогава от Османската империя част от Бесарабия. Преследван от властите като разбойник, в народната памет Индже е известен като защитник на бедните и поробените. След поредното сражение Кърджалията е заловен от турците и осъден на набиване на кол. Докато очаква изпълнението на смъртната присъда, убеждава тъмничарите да им покаже къде е заровил гърне с жълтици. Алчните стражи го извели тайно през нощта и му дали ятаган да копае на посоченото място. Хванал в ръцете си оръжието, Кърджалията убива двама от тях, а останалите побягват. След като се спасил, Индже войвода се укрива в молдовския град Яш. Легендата за Индже войвода от Пушкин, Чайковски и Йовков, през историческите оскъдни сведения стига до народните предания и песни. Темата за страданията на българския народ очевидно е била позната в семейството на поета. Един от синовете му, генерал Александър Александрович Пушкин, участва в Освободителната война 1877-1878-ма. Командваните от него съединения предотвратяват кланетата в градовете и селата, от които бягат турските войски. Под командването на генерал Пушкин се бие генерал Александър Михайлович Лермонтов, който е племенник на поета. На 6 февруари 1878 г. летящият му отряд освобождава Айтос и Бургас, където е тържествено посрещнат от жителите, духовенството, първенците на града и чуждите консули. Единствената дъщеря на генерал Лермонтов – Александра, напуска охолния дворянски живот в Санкт Петербург и през далечната 1877 г. постъпва като доброволка – медицинска сестра в руската армия. Тя участва в боевете при Плевен, Шипка, Шейново, Ямбол и Елхово и достига до Сан Стефано, където се среща с баща си. През май 1879 г.

аристократката Александра Лермонтова създава болница в Бургас

и дарява инвентар и инструменти. В Освободителната война участват и двамата братя на ген. Лермонтов – Михаил и Константин. Баща им, Михаил Лермонтов, герой от сраженията при Бородино, заедно с брат си Дмитрий, участват в обсадата и превземанията на Варна по време на Руско-турската война 1828-1829 г.

Фьодор Михайлович Достоевски също е въвлечен във всеобщия подем за освобождението на българите. В “Дневник на писателя”, през 1877 г. авторът на “Идиот”, “Братя Карамазови” и “Престъпление и наказание” описва трагичната съдба на българския народ: “След като извършихме първия юнашки натиск на Балканите и изведнъж отстъпихме, при тях отново се завърнаха турците. Каквото българите са си патили от тях, вече е достояние на световната история! Всички тия красиви и китни къщички с техните градинки, посеви и добитък – всичко е било потъпкано и разграбено, опожарено и изтрито от лицето на земята. Не десетки, не стотици, а хиляди и десетки хиляди българи са изгинали от огън и меч, разкъсвали са децата им на части и те са умирали в мъчения и скръб, обезчестените жени и дъщери или са избити след позора, или са отведени в плен за продан, а мъжете – същите, които са посрещали русите, а пък и ония, които не са ги посрещали, но при които русите биха могли да дойдат – всички те са платили за нас с бесилки и клади”. Достоевски цитира дори Уилям Гладстон, четири пъти министър-председател на Великобритания, който казва за Освободителната война: “С освобождението на милиони поробени хора от жестокото и унизително иго, Русия оказа на човечеството една от най-блестящите услуги, каквито помни историята – услуга, която никога няма да се изличи от благодарната памет на народите!”

В Освободителната война участва и граф Михаил Павлович Толстой, флигел адютант от свитата на императора, командвал 3-та бригада от Българското опълчение, която се е отличила при боевете на Шипка. Граф Толстой идва по българските земи като юноша. През 1854 г. той участва като млад офицер в обсадата на Силистра от руската армия. Когато войските на императора, предвижвани от княз Горчаков, се оттеглят след ултиматум на Австрия, с тях от турските зверства бягат и повече от 6 хиляди семейства. Самият Лев Николаевич Толстой също е силно свързан с България. Негов приятел е българинът Христо Досев. На път за България той отсяда в село Астапово, където и умира на 20 ноември 1910-та. Авторът на “Война и мир” и “Ана Каренина” помни също тези бягащи хора през целия си живот. “Вашият народ – едни високи, светли, красиви. Никога не ще ги забравя. И до днес аз не съм срещал такива хора”, пише през 1907-ма великият писател на Христо Досев. Единадесет негови статии, забранени в Русия, са били отпечатани в България. Една от тях – “Не могу молчать!” / “Не мога да мълча!”/ е първият в света призив за премахване на смъртното наказание.

Иван Сергеевич Тургенев също се вдъхновява от трагичната съдба и надеждата за свобода на българския народ. Главния герой на прочутия му роман ” В навечерието” – българинът Инсаров – е студент в Москва, но решава да се завърна в родината и да се сражава за свободата на своя народ. С него идва и жена му Елена, руска аристократка, която изоставя целия разкош, за да бъде до любимия си при завръщането му в Родината. Образът на

Инсаров не е единственото, което свързва Тургенев с България

Писателят е един от най-активните защитници на българската кауза след Априлското въстание. Точно тогава написва стихотворението ” Крикет в Уиндзор” срещу английската политика по “Източните въпроси”. Защо ли Тургенев избира героят му да е българин, а не руснак? “Защото тогава в руското общество е нямало такива целеустремени личности, такива ентусиасти на делото”, пише големият литературен критик и философ Николай Александрович Добролюбов.

Това ни е запазила историята за тези видни личности свързани по един или друг начин с България. Но какво ли свързва композиторите, които също са удостоени със зали във великолепното кътче на старината епоха клуб “Пушкин”. Пьотр Илич Чайковски не е идвал в България, но творчеството му оказва особено силно влияние върху българската музикална култура. Няма сезон от 1919 г. насам, в който произведение на гениалния композитор да не е изпълнявано на българска сцена, включително и през военната 1943-та, когато Софийската опера поставя “Франческа да Римини”. Оперното либрето “Евгений Онегин” е поставено за първи път през 1919 г. След което творчеството на Чайковски се ниже през годините в различните епохи на страната ни. Следват “Дама пика” – през 1926 г., “Лебедово езеро” и “Мазела” през 1937-ма, “Спящата красавица” през 1938-ма, “Лешникотрошачката” и “Йоланта”. От тогава оперите и балетите на Чайковски са поставяни десетки пъти, както от София така и от оперните театри в редица български градове. Що се отнася до Дмитрий Дмитриевич Шостакович, то той е посещавал многократно България и е бил изключително близък с големите български композитори Панчо Владигеров и Любомир Пипков, както и с много други наши музикални дейци, оперни артисти и хора на изкуството и културата. През 1965 г. композиторът избира Русенската опера за първата постановка на новата версия на “Катерина Измайлова”. Шостакович присъства на репетициите и на премиерата и е обявен за почетен гражданин на Русе. До края на живота си авторът на “Ленинградска симфония” и “Валс №2” обича да почива у нас. Цялата тази история е заложена в концепцията на създателите на клуб “Пушкин”, които са запазили дори арките и тухлената зидария на помещенията в старината сграда. Диваните, пианото, завесите, полилеите, скриновете и бюфетите, всичко – е като в роман на Достоевски и поемите на Пушкин и Лермонтов. Атмосфера се превръща в истински бал от “Война и мир” благодарение на нежния съпровод на старинното пианото в зала “Чайковски” с оригинални ноти от 1892-ра. Ако искате просто да изпиете с приятели по едно качествено питие от колекцията на клуба, това можете да сторите в зала “Шостакович”. Любезните домакини черпят с чай, сервиран в кокетно порцеланово чайниче и ще ви позволят да изсвирите няколко акорда от “Годишните времена” на пианото.

Автор: Оля Ал-Ахмед, standartnews.com