Не искам да си спомням…, но е нужно

Не искам да си спомням…, но е нужно

Публикувано от:

Идеята за първия разказ от сборника „Заличаване” се появява през лятото на 2008 г., докато Теодор Иванов чака един приятел срещу гарата в Бургас.

Днес пред нас е завършената книга, в която се  представя по нов начин историята  – онази която ни е достатъчно близка, но трудна за разказване история – на втората половина на двадесети век. Защо трудна ли? Защото е близка. Защото мнозина я помнят и са я живели. Защото за хората, които знаят,  тя е болка и е твърде лична.

Сборникът „Заличаване” съдържа тринадесет разказа. В тях са пресъздадени реални случки  от Котел  – родния град на автора.  Наслагвани с години, сложните взаимоотношения са се превърнали в градски митове. Но в текстовете на Теодор Иванов всичко е изведено далеч над личното – обобщенията, изводите, художественото внушение са много литературни и много философски. Обществената и личната история са се превърнали в  послание. И то такова, което те хваща за гърлото и не ти оставя дъх.

Теодор Иванов постоянно търси и експериментира. Може би се задушава  в жанровите ограничения на разказа, но ако клиширано задам въпроса „очаквам ли роман” от него, трябва да отговоря с „не”. Не защото той не владее по-дългата форма („Сметище” доказва потенциал за това), а защото в забързания ни делник, сякаш сме склонни да четем именно разкази. Но желанието ни е да четем такива, които да ни докосват така, както ни докосват тринадесетте истории на „Заличаване”.

Има и друга причина за избор на този жанр, може би не напълно съзнавана, а инстинктивно намерена – това, което разказва Теодор Иванов е нещо, което трябва да се поема на малки хапки и в къси форми – един човек, една случка без предисловие и без продължение – това, което е било в даден момент. Останалото е  само досещане и преливане на техните истории в нашия живот. Докато четем си задаваме въпроса „а ако бях аз, дали щях да постъпя по друг начин?” Затова авторът не съди, но и не прощава. Създава усещането, че тези неща се правят на „друга инстанция”. Но сам той съчувства на героите си.

Когато държиш книга в ръце, естествено е да обърнеш внимание на всички детайли. Да разгледаш корицата. Да се замислиш над заглавието. Да прочетеш анотацията. Да разгърнеш и провериш има ли илюстрации. Ето защо трябва да отбележа ролята на художника Цветелина Андонова.  Нейната сила е, че тя не е живяла в онова време, съзнанието й не носи товара на миналото. Затова и предава нещата така, както ги вижда авторът, а не под тежестта на изградени в съзнанието концепции. Негова е и идеята на корицата: седи на бюро зад бодлива тел, на което чете, търси и пише, а символите белязали близкото ни минало падат под нея като се преобръщат (по идея на Огнян Антов). Заглавието ни кара да си зададем въпроси: може ли миналото да бъде заличено? Коя част от него трябва да заличим и коя да оставим да ни учи? Способността на паметта ни да забравя – спасява ли ни от нещо? Защото мъдрият взима от миналото си уроци. Можем ли да бъдем мъдри?

Като мото на сборника стоят стихове на Вапцаров и Окуджава. Единият от „История” – „разровиш ли го – ще мирише” заради гениалното прозрение на поета, че да разказваш днешната или близката история, е разравяне на нещо черно и зловонно. В историите от близкото ни минало мирише на страх, на зависимост, на всичко онова, което кара човек да прави уж малки компромиси за да получи или запази нещо, дори не точно привилегия, а просто навичности, без които мисли, че не може. Но както казва Окуджава – не можеш „да градиш своето благополучие за сметка на другите”. Има нещо в това, което те прави по-малко човек. Така се случва с героя в „Специалист” – лекар, който не разбира в какво се забърква, правейки компромис със съвестта си и принуден да плати твърде скъпо след много години.

Въвеждащите думи на автора са притча за нас – за доброто и злото, което носим, за смисъла на дните ни. Той отваря вратата към историите си чрез слово за истината. Така опровергава подзаглавието си „скучни разкази”. Истината не може да е скучна. Тя може да е болезнена или грозна. Но е истина. И само скучна не може да бъде. Дали ще е урок – зависи от възприемането.

На тези повече от двеста страници, Теодор Иванов ще разказва за грозното, за страшното, за тъжното. Той признава „гледах и изведнъж видях всички нас”. Затова ще го покаже през човека, който… обича, страда, греши, страхува се… Човекът е такъв: той не е само лош, но не може и да е само добър. Особено в трудни моменти.

Най-голямата болка на втората половина на двадесети век за България е Възродителният процес. Тя може да се сравни само с подобни по големината и трагизма си кризи, разделящи хората (дори и най-близките). Затова и този етап е още неразказан.  Малко са произведенията, които опитват да го направят. Малко са авторите, които дръзват да го докоснат. Теодор Иванов е един от тях. И го прави доста умело.

„Малка нощна разходка”  разказва за Полковника. Дали това е местният луд или … някой, който пази в себе си нещо много човешко, притъпено у другите? Във всеки случай той е много скъп на града и на детството човек. Полковника показва на момчето непознат, но безкрайно ценен поет  – „най-истинския човек на света”. Той разкрива някои естествени мъдрости, без които не могат нито човекът, нито социумът: „От толкова мъка някак си душа нямаш вече, сякаш човек да бъдеш преставаш… Природата само ще ни запази. ” И още: „Змията като умира –  най-силно хапе” (Популярна в Котел поговорка). Така и тоталитарният режим, опитвайки се да отложи поне малко неизбежния край, в предсмъртния си гърч до кокал захапва цялата страна със своя „Възродителен процес”.” А най-ценният подарък за истинските мъже са добрите срещи и трудните уроци.

Трети по ред в книгата и съставен от три отделни фрагмента е „Сметище”. Освен, че показва силата на Теодор Иванов като разказвач и обещава успешни дълги форми, демонстрира умението му да експериментира с разнообразни похвати и да постига силни внушения.  Животът на синята рокля в „Щастие” (повествованието се води от нейно име) показва и детайли от действителността, но и вечната истина, че красивото живее в душата. Имат ли мисия на този свят човекът и предметът, те я следват, затова и роклята се връща при музиката от която е тръгнала – като завивка на едно радио. Герой в „На острова” е една книга. Особен е животът на книгата, която казва истината – тази истина, която никой не иска да знае и помни. И тук реализъм и фантазия са преплетени, за да очертаят път, който свършва там – на последния пристан (всъщност под завивката от „Щастие”). Събира ги пазачът на сметището, за да ни разкрие в „Любопитство” своите възгледи за красотата. Човекът, който не може да чете, но спасява книгите от боклука, защото  чува как те „си говорят една с друга” и са като погребан жив човек между нечистотиите, а над всичко се носи музика, красива, светла…

Полифонично звучат „Шпионин” и „Безсъние”. Те разкриват мъките на творческия процес у двама различни писатели. Разкриват взаимоотношенията им със заобикалящия ги свят. Позиционирани са в различни времеви отрязъци и това дава детайлите на времето. Единият се среща с много хора и много документи. Задава си въпроси, на които му е трудно да отговори. Кой е Шпионина? Иска ли един бивш служител на Държавна сигурност да разкаже историите си? И ако не иска – каква е точно психологическата причина? И как училището се вижда като огледало на цялото общество? Къде се срещат човечността и лицемерието? Помните ли последните „изцепки” на Тато? Обърках ли ви? Дано. Яснотата (или нейно подобие) ще дойде ако четете разказите и търсите своето място в оня живот. Защото, ако историята е от едно конкретно градче, то такива истории е имало на много други места и са се случвали на много хора.

Като ще се говори за случки от Балкана, няма как да не срещнем иманяри. Хора, които търсят заровено съкровище. Готови са да отдадат цялото си време на това търсене. Играта на въображението и усета към детайла поставят героите на „Имане” в гранични ситуации на избор и неочаквани срещи с властта. Накрая се оказва, че най-голямото имане е свободата.  И любовта на хората.

„Шантаж” разказва за строежа на котленското музикално училище през личната история на кмета. Странно ли е, че и той е човек и има своите амбиции, мъки и надежди. Авторът успешно вплита част от онова, което можем да наричаме  „системата”, но мен ме убеждава в това, че хората сме, които правим системата, а не обратно.

Много личните истории на „Вечната любов”  и „Подарък” ни карат да повярваме, че любовта е равна на живота. Без нея нищо няма смисъл. И последните думи на Мария „Дано пази топличко от мен…” споделени на сбогуване с най-скъпата приятелка, са отправени към нас. Най-важно е да има какво да ни топли и в този и в онзи свят. А най-топлото е обичта между хората. Вярно, че и в тези два разказа има политически детайли. Но какво е политиката пред вечните истини?

Още една история за местния луд ще ни зададе въпроса – дали лудостта е спасение от лудото време? „Пречистване” разказва за човек, натопен и смазан от системата или от други хора с нечисти мисли и ръце. Единствената му мечта е да помогне на хората да вярват в доброто и да бъдат добри. Но кой чува думите му и разбира стремежите му? Само други луди? В този разказ Теодор Иванов преминава през различни гледни точки, за да потърси отново онова – заблудено, лудо, но светещо нещо в душата. И пак питам: лудостта ли ни пречиства от ежедневието? Огънят ли ни пречиства от пепелта?

А може да ни пречиства смеха. Но в „Смях” нещата никак не са смешни. Замисляла съм се над думите на една моя позната: „ако всички се разсмеем, дали през нашия колективен подигравателен смях няма да успеем да изринем” това, което най-много ни тежи. Не! Колкото и да е смешно, колкото и неестествено да е,  болката е по-силна и според този разказ.

Смешното ни води и в разбирането на „Спецакция”. Историята за „измислената” мечка звучи като ловджийски анекдот. Но с нея се оправдават множество поразии. Накрая трябва да бъде принесена в жертва една мечка-артист, за да измие с кръвта си лъжите, злобите, притворствата.

Финалният разказ на сборника е „Заличаване”. Той трябва да ни отговори (или поне ни се иска) какво е да заличиш, какво трябва да заличиш, докъде може да стигне едно заличаване. Не мога да не цитирам думите, които изразяват онова, което най-много тежеше на тогавашните млади: „Не знам дали звучи повече лицемерно или парадоксално, но трябваше да си част от апарата, за да имаш, от една страна, някакво подобие на свобода, а от друга – известни възможности за влияние върху отдавна излезлия от времето и разминаващ се с живота строй.” Така беше. Помним го. Но огромния смисъл на заличаването е унищожаването на една гора, чрез обелване на изписаните части от кората. Това, което в България наричаме „нежна революция” – няма убити, както в гората не са изсечени дърветата, но са обелени спомените, изсъхнали са душите… Тълкуването ми: опиташ ли да заличиш малко, всъщност унищожаваш всичко, а без памет няма бъдеще.

Изстраданата мъдрост на Бай Ахмед, която се явява и последно, завършващо книгата изречение „…глупостта на един човек може да е по-голяма от глупостта на целия свят!” ни казва, че всяка промяна започва от нас самите и всеки път от първата малка крачка…

Илияна Делева

Не искам да си спомням…, но е нужно - Илияна Делева

Биографична справка

Илияна Делева завършва ДБИ (днес УНИБИТ)със специалност Книгоразпространение и СУ „Климент Охридски” със специалности Педагогика и Български език и литература. През 2013 г. завършва и магистърската програма „Литературата – творческо писане”.

Участва в създаването на електронното списание „Книгите – пространство за българските книги” и от април 2009 до април 2011 е негов главен редактор. Публицистичните и колонки в списанието са събрани в електронната книга „Кафе за отслабване”. Стихове и разкази публикува в алманасите „Кръстопът на изкуствата” и на Фондация  „Буквите”, в сп. „Смесена китка”и сборника „Споделено с Люлин”, както и в сайтове за литература и култура: Буквите; Литературен свят; Грозни пеликани; Стихове.бг. и Литературен свят. Поддържа собствен блог „Бонбони”. Нейни рецензии и критически студии печатат в-к КИЛ; Литературен вестник и сп. Литературата.

Нейни хайку са публикувани в хърватското списание Diogen.

Работи като начален учител.

Списание “Пламък”, 2014, № 3…