Сигурно мнозина помнят опиянението от падането на Желязната завеса, колективната илюзия на първия митинг на площада пред „Св. Александър Невски“, обречения поглед на Тодор Живков пред трибуната, красивата мечта за „демокрацията на Запада“, „европейските или евроатлантическите ценности“.
Желязната завеса обаче не се измерва само с отворените граници, тя остана плътно във възприятието на Запада към Източна Европа като секънд хенд пространство, и то основно по два критерия – стандарт (тук винаги се сещам за една от репликите на проф. Александър Фол: „стандарт не значи култура“) и отношение към Русия (ако е „империя на злото“, си правоверен демократ, а може и по-префинено: ако харесваш руската култура, но ненавиждаш руската държава и не правиш разлика между Русия и СССР, пак си демократ, но елитарен – „умен и красив“).
Пред „Св. Александър Невски“ бяхме убедени, че нещо зависи от нас именно в този момент, окрилени от публицистиката на перестройката (моето поколение израсна с „Новый мир“, „Нева“, „Дружба народов“, „Огонек“ и мн. др.), още не бяхме имунизирани от технологията на прехода: преврат, режисиран отвън – в случая от Кремъл, представен като поредната революция заради революционните последствия – преразпределение на собствеността – за избрани, и разделение на властите, политически и граждански свободи – за всички.
Не си представяхме приватизацията като легитимно плячкосване на държавата, а разочарованието дойде постепенно – политическият елит остана корпоративен, а не партиен/идеен (такъв е само за предизборно говорене и за ориентация в залата на парламента), а държавата постепенно абдикира от ключови функции, но и никой не спря този процес на автоимунно заболяване на държавността, даже обратното – обществената нагласа беше хипнотизирана от мантрите на „пазара“ като единствен и изключителен „път към Европа“, което беше и болезнена реакция на дискредитираната социална/лява идея, асоциирана с тоталитарното след разпада на СССР.
Когато демократите форсирано разглобиха Югославия, идеализираха АОК (Армията за освобождение на Косово), заразиха Сърбия с обеднен уран и какво ли още не, а водещата логика в медиите беше „който е против бомбардирането на Белград, е за Милошевич“, образът на Европа все пак остана чист, опетни се този на НАТО и войната се приписа повече на САЩ, отколкото на съюзниците им (сред които и ние). Стартира поредният етап на ислямизация на Балканите, но конфликтът остана като локален или даже провинциален, без да засегне Стария континент и „европейската приказка“.
Европа свали маската на демокрацията с отношението си към гражданската война в Украйна, която е локална (засега в Донбас) и хибридна (с местни сили и с чуждестранни наемници, подкрепяни неофициално от САЩ, срещу интербригадите от доброволци към опълчението, негласно поощрявано от Русия – така и двете глобални сили не поемат отговорност за битката, която водят на полето на Украйна).
Вторият майдан в Украйна, т.нар. евромайдан, се изроди с европейска помощ във въоръжен преврат с крайна националистическа (частично неонацистка) идеология, яростна русофобия и фактически геноцид над несъгласното с майданските власти украинско и руско население от Донбас, бомбардирано от украинската армия под аплодисментите на Европа и откритото насърчаване от САЩ.
Старият континент показа колониалното си отношение към Източна Европа и образът на „европейски ценности“ се разпадна на пикселите с документираните жертви на майданския режим:
- 2 май, показната екзекуция в Одеса, одеският Хатин; 2 юни, първата авиационна атака на Луганск; Славянск до свалянето на обсадата беше останал без ток, вода, без хуманитарен коридор, дори без Червен кръст, никакви журналисти извън руските след убийството на Андреа Рокели – впрочем сега е същото в Луганск, единствените братя на перото там в момента са от Русия;
- 27 юли, паркът на Горловка, разкъсана майка с едногодишно момиченце, 28 юли, Луганск, окървавена инвалидна количка от бомбардирания дом за възрастни, които не са могли да се доберат до убежището. Когато има репортаж на Би Би Си за мирните жертви в Украйна – казват колко са ранени или убити, какво е разрушено, но никога от кого… от Киев, от майданските власти…
Към тази картина от кървави пиксели е и 17 юли, сваленият „Боинг“. Да забелязахте цветя и свещи пред посолството на Алжир за пътниците от самолета на алжирските авиолинии? Не, разбира се, т.нар. международна общност избирателно се трогва… (Или може би за жертвите има значение, че не е свален от ракета, а е инцидент?) Нямаше възмущение обаче и когато украинците по погрешка обстреляха Ту-154 през 2001 г. и първоначално отричаха, но накрая Кучма призна… ама защо да се говори, та там са загинали руснаци… Сега за боинга от 17 юли освен внушаващите руска вина корици на Time и други уважавани западни списания няма никакви доказателства и даже Псаки си трае, но дори и да го потулят (неслучайно именно Англия ще дешифрира черните кутии, без да допуска международни експерти), ще трябва да отговорят украинските власти защо украинските диспечери са отклонили самолета точно в зоната на военните действия, която от 8 юли е била затворена… Но ако се върнем на избирателната жалост на човека към човека… сълзи се леят само ако има интрига и професионален шум, иначе – да рупа попкорна..
Европейското бездушие за избиваните мирни руснаци и украинци в Добас не е за първи път, нито за последен – предпоследния бяха сърбите, но тогава европейците дружно участвахме, кой с бомби, кой с гълъби (Мони Паси пусна бели такива най-цинично по време на бомбардировките на Белград)… Нашето безразличие е странно, защото представете си, ако в София се осъществи преврат – някакви протестъри на жълтите павета свалят с коктейли „Молотов“ поредното правителство заради корупция (то няма ваксинирано от такава особено по нашите ширини), оставям политическия цвят (няма значение какъв е), и българите, които откажат да се подчинят на новите власти (набедени като „комунисти“ или „соросоиди“ според случая), получават от София легитимиран от т.нар. международна общност терор с участието на армията… разбира се, при нас няма две културни нации в една гражданска, както е в Украйна, но има други разделителни линии – винаги има такива… да поляризираш едно общество е въпрос на технология и няма застраховани… та колко ли ще ни струва това безразличие…
Правозащитниците мълчат… и тези в ЕС, и тези в САЩ, и тези в Русия… цената на мълчанието я виждате. Какво ли щеше да стане, ако светът беше премълчал зверствата на турците след Априлското въстание.. странно нещо сме хората, понякога не се отличаваме от антилопите гну, които пият жадно вода, докато крокодилът поглъща съседа им… Едва наскоро Humans Rights Watch заедно с Червения кръст признаха конфликта в Украйна за въоръжен, но вътрешен въпреки очевидното участие на външни сили.
Интересно е и кои от външните сили са водещи в конфликта – държавите или корпорациите (САЩ и Русия или „Шеврон“ заради шистовия газ в Юзовското находище с център Славянск, и „Шел“, от една страна, и „Газпром“, от друга).
Защо Украйна ще се превърне в европейския Виетнам?
Защото в Украйна, в централна Европа, се води първата хибридна война за ХХI век (няма политическа отговорност, корпоративните интереси надделяват над държавните, безнаказани цивилни жертви, словесна желязна или по-скоро плазмена завеса).
Защото Европейският съюз с политиката на санкции спрямо набедената от медиите за агресор Русия ще влезе доброволно (ако приемем натиска на САЩ само като препоръка) във варианта на обратен мат, чийто финал ще е трансатлантическият васалитет (ако Украйна за ЕС е колония, не по-различно е и отношението на САЩ към Европа в момента).
А междувременно износът на „демокрация“ породи джихадисти в Ирак, неонацисти в Киев, дехристиянизиране на Близкия изток и е на път да деевропеизира Европа. Ще доскачаме ли дотам с „Одата на радостта“, или ще намерим човека, търсен от Диоген (защото истинският демократ живее в бъчва и предпочита слънцето пред цезаря (бил той великият Александър, Путин или Обама) – това е въпросът… защото третият Виетнам ще сме самите ние.
Автор: Дарина Григорова
Източник: glasove.com