Автор: Доц. Дарина Григорова.
Днес всички цитират Асад за Путин като “единствената и надежна защита на християнската цивилизация”, част от която е и Сирия, а беше някога и Близкият Изток, чиято дехристиянизация започна с арменския геноцид от младотурските власти. Времената обаче не са на Екатерина Велика, когато руската имперска външнополитическа доктрина се идентифицира като закрилник на поробените християни в Османската империя, впрочем и сега конфликтите са пак по някогашните османските земи, труден е имперският разпад.
Много скоро обаче Русия ще стане и защитник на мюсюлманската цивилизация, защото ислямистите дискредитират исляма, унищожавайки джамии, библиотеки, гробници на суфисти, т.е. всичко, което не се побира на черното им знаме. Западноевропейската политкоректност приглася на ислямистите с толерантната цензура, набеждаваща всяко различно изказване за “ислямофобско”, с което не само не тушира напрежението, но го отглежда – така се ражда образът на новия враг, удобен, с подправките от мантрата за “война на цивилизациите”, за да няма мисъл за прозаичната борба за власт и пари, за нови колонии, за ресурси, пластове, за които понятия като “цивилизация”, “религия” и прочее ирационалност са лирика за туземците.
Геополитически “новият враг” е удобен за разцепването на Европа, от една страна, и на Русия, от друга, последната живее в хармония с 20 % мюсюлмани от населението си и опитите да се внуши, че Русия подкрепя шиитите в лицето на Иран срещу сунитите са саудитска (салафитска, ислямистка) реторика, подгласяна от тази на U.S. държавния секретар Кери, защото руските мюсюлмани в мнозинството си са именно сунити, а какво по-добро от “война на цивилизациите” в Евразия, бийте се християни и мюсюлмани, трансакапиталът вече залага.
Дори булевардно пошлото, но вече глобално популярно “Шарли Ебдо” неслучайно използва понятието “ислямонацисти” (в карикатурата за руския самолет А 321, взривен над Синай), за да се слеят в обществения слух понятията “ислямист” – “нацист”, но накрая и “мюсюлманин”. “Ислямист” и “мюсюлманин” не са просто различни, това са противоположни понятия.
Вярно е, че много лесно със съответната психотехнология младежът мюсюлманин може да се превърне в ислямист, но от това не са застраховани и децата на останалите общности, примерът със студентката Вера Караулова* в Москва е показателен (на два пъти тя бяга чрез Турция в ИД и сега е в ареста, не крие симпатиите си към ислямистите). Далеч не социалната безперспективност е задължително условие, напротив, има достатъчно примери на обезпечени материално, но поразени от тази идеология на войната, защото ислямизмът издига в култ именно войната с останалия свят (не вътрешната борба със самия себе си, за нея трябва време и усилия на волята и душата, друго си е светкавичният откос с Калашников и незабавното “реализиране”).
Максимализмът на младежкия ум е предразположен към такива “подвизи”, когато всички около него му внушават да се съобразява с пазара, да бъде конкурентоспособен егоист, да бъде политкоректен и винаги cheerful (хепи-позитивен) иначе ще го обвинят бързо в асоциалност и ще отпадне от пазарната сергия, на която се предлага. Хунвейбини има за всички времена.
Приказките на транслибералните гурута, че социалната система ражда маргинали и в случая гетата с емигранти трето поколение, от които се набират камикадзетата, е в услуга именно на този пазар, който има нужда от клиенти, не от граждани. Зад директните изпълнители – напоследък все по-малолетни, стоят високообразовани кадри за логистика, реклама на зрелището “И.Д.” и прочее контингент, който далеч не е от гетата. Фокусът в мейнстриймовските медии е само върху терора и колективния траур във виртуалното пространство, избирателен според жертвата, но се забравя съзнателно или не, че терорът е инструмент, не цел.
Внушенията за “борба на цивилизациите”, както и за “Трета световна война”, подето и от Ватикана, притъпява мисълта, обезволява я, прави те ирационален и парализиран, критичното мислене се изражда в заклинателно. Винаги е имало и ще има битка за ресурси, опакована идеологически, това е историческата цикличност на човешката история. Именно цикличност, не линейност, защото има още едно внушение, което се приплъзва сред съвременните умове под различни форми – очакването за Армагедон и финалност на битката, настъпването на вечния рай. Всеки си го представя според разбиранията си, не това е важно, важно е, че го очаква. А рай на земята не може да има (и раят на ислямистите е измамен и ако забелязвате трагично битов), ако не се поддържа ежедневно, битката със себе си е всеки ден, да очаквате епичен финал е инфантилна илюзия, възпитаваща безволеви и дори невротични, и в двете крайности (тероризмът е едната от тях) личности.
Истината е “нито ден без черта”, а не очакване на щастливия край на холивудско кино и нирвана. Бих добавила “нито ден без черта – нито ден без страх”, защото човешкият дух е безсмъртен, или както казваше проф. Александър Фол, “интелектуалната енергия е безсмъртна”, а това я прави безстрашна.
*Виж статията на Евгений Сатановски http://glasove.com/categories/komentari/news/dzhihadyt-nad-bednata-liza-islyamizmyt-v-rusiya
Източник: „Гласове“.