Автор: Доц. Дарина Григорова.
Разстреляният руски бомбардировач и показното убийство на катапултиращия летец от турските националисти, познати у нас с трагичната съдба на Сергей Антонов – „Сивите вълци”, разместиха повърхността на геополитическите пластове. Ефектът беше като от мълниеносен удар на билярдна топка в ролята на нереализирания султан Ердоган, но чия е ръката зад билярдната щека, е въпросът…
Ударът върху руско-турските отношения беше не само поредното препятствие на пътя на тръбата (в случая „Турски поток”), но и проверка на руската реакция – доколко Русия ще запази авторитета си без емоционална прибързаност, своеобразен тест по красноречивия руски израз „проверка на вшивость”. В Азия се цени силата, но не хвърлената напосоки като турската провокация със сваления самолет, а тази, която идва навреме и ефективно – като намесата на Русия в последния момент в защита на Сирия с демонстрацията на нова военно-космическа техника и укрепена позиция на средиземноморския бряг с базата в Латакия при това в съюз със сунити и шиити срещу ислямистите.
Медийното внимание беше съсредоточено повече върху последиците от икономическите санкции на Русия срещу Турция, които безспорно ще навредят на турската средна класа, на туристическия бизнес и на строителните компании, ангажирани в сериозни руски проекти, които само за една година са на стойност 4 млрд. долара. Вариантът турски стоки да минават в Русия през Казахстан, както европейски през Беларус с подменени етикети, е малко вероятен, но не и невъзможен. Русия може да намери заместител на Турция за вътрешния си пазар, но ударът върху нея от разрива в отношенията ще бъде преди всичко геополитически с повишаването на напрежението в Централна Азия. Един от козовете на турско-руската обвързаност (икономическа и политическа) е силната връзка с Анкара на тюркските държави и националните им елити в Централна Азия (Казахстан, Узбекистан, Киргизстан и Туркменистан) и Южен Кавказ (Азербайджан).
Малко внимание се отдели обаче на битката на полето на културата между Русия и Турция на терена на Централна Азия и сред тюркските народи в Руската федерация. До свалянето на самолета в Русия действаше турската организация за културни връзки „Тюрксой” с щаб в Истанбул, а в момента и начело с бившия министър на културата на Казахстан. Тюрксой с много средства от години участва активно във възраждането на тюркската култура в бившите съветски републики с проекти, конференции, студентски и академични специализации, щедро и с финес се финансираха проучвания на „тюркска працивилизация” – Туран, и прочее митологични, но заразяващи теми, които завръщаха тюрките от европеизацията по време на Съветския съюз в стил „Бялото слънце на пустинята” към изконната азиатска прародина, като неусетно пътищата водеха към Истанбул.
„Тюрксой” на Турция наподобява по цел на културната геополитика на „Русский мир” на Русия. Разликата е, че Тюрксой е пантюркизъм и неоосманизъм, докато „Русский мир” се отказва от панславизма и се ориентира само към рускоговорещите, т.е. своеобразен панрусизъм, но без същия ефект поради традиционна хипертрофия на бюрокрацията и прочее съветски рефлекси. Русия прекрати работата си с „Тюрксой”, но Казахстан и останалите тюркски централноазиатски държави не приемат този разрив и конфликтът може да се задълбочи и да се отрази на вътрешния климат в Евразийския икономически съюз. Дали Астана ще успее да бъде посредник в потушаването на руско-турския конфликт при цялата политическа мъдрост на Назарбаев, е малко вероятно, поне не и докато не се реши конфликтът в Сирия, а тепърва предстои наземната операция с много неизвестни.
Характерна беше мълниеносната реакция на Китай, който, от една страна, направи дипломатически реверанс на Русия чрез официалното заявление на Външното министерство, че „НАТО е продукт на Студената война”, по повод евентуалното присъединяване на Черна гора. Верни думи, елегантно поднесени, но без реален резултат и със символическо значение. От друга страна обаче, Китай веднага след руско-турския разрив на 28 ноември в Истанбул сключи с Казахстан, Турция, Азербайджан и Грузия консорциум за търговия с Европа, заобикаляйки Русия – поредната нишка от пътя на коприната, който вече наподобява мрежеста инфраструктура, втъкана неусетно в глобалната икономика. Китай рядко пропуска печалбата от чужди битки.
Как е позиционирана Европа в тази ескалиращо напрегната ситуация с поляризирано обществено мнение с избуяли страхове и леко неадекватен политически елит? Освен че е рекетирана с бежанските вълни от Анкара, за което си плаща, както подобава след всяко изнудване, Европа се раздвоява между Москва и Вашингтон, но все повече затъва във феномена на „тъмната стаичка” (мястото, дозволено на евродепутатите да зърнат клаузите на Трансатлантическото споразумение, без да си записват и според възможностите на паметта им). В гравитацията на „тъмната стаичка” потъват и гласност, и демокрация, и свобода на словото, т.е. европейската идея за общност. В същото време руският парламент одобри при последно четене закон, според който Конституционният съд на Руската федерация може да отменя всякакви решения на международни съдилища, ако противоречат на руската конституция. Докато Европа се десуверенизира и деевропеизира, Русия се еманципира.
Дали ЕС ще отвори „тъмната стаичка на Пандора” за корпоративната наддържавната власт, скоро ще се разбере, докато взоровете на повечето медийни прожектори са на Изток, откъдето не идва светлина.
Колкото до България, у нас беше отпразнувана тържествено премиерата на неосманисткия трактат на Давутоглу в БАН, което би могло да се сравни с презентация на „Майн Кампф” в Израел… Спасява ни само чувството за хумор и тоталната паралелност на общество и политически елит, които оцеляваме благодарение на историческата фортуна, колкото и да й пречим.
Източник: „Гласове“.