За разлика от повечето казахстанци, които са мюсюлмани, Полина Мумжинская е християнка. И българка. Като нея в родината й са около петнадесет хиляди души. Точно това обърква новите й познати в София. Как е възможно да си българка, чудят се, а да си родена чак в Азия. Следва дълго обяснение. В него почти повтаря думите на дядо си Григорий, който обичал да й разказва историята на своето племе. Била е още дете, но го слушала с интерес. „Започваше още от края на седемнадесети век, когато след руско-турската война няколко хиляди българи последват войните на руския император и се заселват малко по Влашко, а повечето по земите между Молдова и Украйна. По-късно нови гонения, чума, епидемии са причина колониите на т.нар. бесарабски българи, заселили териториите около Одеса, значително да набъбнат.
Но идва 1807 година, а после 1945 година, когато голямата политика отново преобръща живота на тези измъчени хора.
Царски указ, а после сталински декрети
ги принуждават пак да изоставят домовете си и да тръгнат. Те дори не били чували за земята, в която ги отпращат и която трябва да стане родина на децата им- Казахстан. Там трябва да се строят предприятия, пясъците да се превръщат в ниви и въобще да се гради живот по сталински. Комисарите не питат хората дали са съгласни. Волята на отделния човек в случая няма никакво значение“ – такава е историята, която Полина знае от дядо си Григорий. „Той беше от онези осемнадесетте процента българи в Казахстан, който знаеше езика на дедите си. Имаше някакъв странен, изпълнен с диалекти речник“. Внучката започва да срича Кирил и Методиевото четмо и писмо преди пет-шест години в Дома на дружбата. Там различните националности, населяващи Казахстан, имат свои културни центрове. Всяко лято за месец-два от София идва учител по литература и история. Най-щастлив от този факт е чичо й Петър,
влюбен в България до фанатизъм
Такава е семейната история на красавицата Полина. Родният й град се казва Павлодар. В него живеят 300 000 души, твърде малък, според аршина на шестнадесетмилионния Казахстан. Столицата е на осем часа с влак и много от приятелите й никога не са я виждали. Тя има късмета да отиде до Астана само веднъж. Там държи изпитите, след които идва да следва в София. Преди да тръгне, Полина вече има диплома за начална учителка. Покрай празниците в Културния център е научила много български песни. Казват й, че има талант. Дори намеква вкъщи, че има желание да учи музика. Майка й Олга обаче, дъщеря на истинска казачка, е категорична: музикант къща не храни. Като че ли един и същи мъдрец измисля пословиците по целия свят. Мечтите отстъпват на разума, а любовта й към децата се оказва катализаторът, който определи крайното решение: логопедия в СУ „Св. св. Климент Охридски“. Скоро ще завърши първи курс. София вече не е онзи грамаден, страшен, лъскав и шумен град, който я посреща преди половин година. За нея сега той е стаята в студентското общежитие, университетът, приятелите. Понякога си мисли, че ще остане тук, след като завърши, въпреки че е твърде рано за такива планове. Не може да скрие, че България й харесва. В същото време обича и Казахстан, нейния Павлодар, хората, сред които пораства. Деветнадесет години живее там. Чувства се казахстанка, така е възпитана,
въпреки че бялото й славянско лице
и руса коса твърде много я различават от азиатските физиономии на съучениците й. Това не пречи на искреното им приятелство. Фактът, че е българка, е детайл от биографията й, но в никакъв случай пречка за развитието й. В нейната родина всяка националност е част от народа на Казахстан, еднакво обичана и уважавана. Така е било от векове. Празниците са общи и весели. Всички чакат с нетърпение каните с вино и, разбира се, парещия, дъхав „Бишпармак“. На български ястието може да се преведе като „Пет пръста“. Странно име. Кой ли го е измислил? Приготвя се от месо, загърнато в тесто и добре опечено. Много е вкусно. Но българските й приятели реагират странно винаги когато им го препоръча. Месото е конско. Най-желаното в нейния край. Деликатесът на всяка казахстанска софра.
Неотдавна Полина се качва и на българската сцена. Било чудо или по-точно случайност. Журналистът Николай Атанасов я кани в предаването си по програма „Хоризонт“. Научил за Полина от друга бесарабска българка, Ирина Островска, която кара журналистическия си стаж при него. Говорят си за Казахстан, за българите там, за споменатия вече „Бишпармак“ и когато става въпрос за музика, страстният почитател и изпълнител на песните на Висоцки я моли да запее. Разбира се, гостенката се притеснява. Та това е националното радио, а не роднините й в Павлодар. После събира кураж и цяла България чува нейната „Свята нощ“. Било в навечерието на Коледа. Подхваща и „Пустото лудо и младо…“. А на промоцията на най-новия албум на Николай пеят заедно „Хайде да се влюбим“. Изненадана е, че публиката толкова я харесва. Днес вече е част от новия проект на барда и групата му „Ники и приятели“. Животът започва на деветнадесет години. Петте минути, а може би часове и години слава, тепърва й предстоят.
Източник: в.Стандарт